Lost Hope



Пирамидата на Прокълнатите, 1855 година.
Съзнанието ми бавно започна да се прояснява. Мракът, който го бе покрил, се вдигна и аз отворих очи. Силната болка в задната част на главата ми подсказа, че не съм в удобния си ковчег. Помнех мъглата, олтара… пирамидата. И последва същият този мрак, който сега успях да прогоня.
Всичко започна с една стара книга, една легенда и много надежда. Единадесет години обикалях Европа с мисълта за нея – моята единствена любима. След загубата й аз бях погълнат от болка и желание да умра. Но тогава се появи той – стар, изнемощял старец, който предложи сделка и аз приех без да се замислям, защото и без друго ми беше все едно. Съществуват стари, вече забравени, древни предания, според които съществуват осем, а не седем, както на нас ни е известно, вампирски бога. Един от тях се наричал Етерал – богът на вечният живот. Той притежавал уникалната дарба да връща вампира към живот. Един прекрасен слънчев ден обаче той бил прокуден от ордена, заради причини неизвестни на никого. Разгневен и дълбоко обиден Етерал се заклел, че никога повече не ще се яви пред когото и да е, и потънал в дън земя. Оттогава никой не е посмял да произнесе името му на глас, че дори и да си го помисли.
Въпросният старец, който ми показа тази легенда в една проядена от времето книга, ми разказа също така, че някъде насред африканските пустини съществува пирамида, която е убежище на култ от кръвопийци, които боготворят този бог. Те се надяват, че един ден той ще се завърне и ще направи тях свои любими слуги. За съжаление в тази пирамида не се влизало толкова лесно. Били необходими няколко неща и малко подготовка, плюс точната информация, за да се проникне.
За мен това бе лъч надежда насред мрачното небе. С радост приех да издиря този култ и междувременно да изпълня и молбата на стареца – да взема някакъв скиптър от жреца. Единадесет години прекарах в търсене на всичко необходимо и един ден се озовах пред пирамидата с всичко, което ми трябваше, за да влезна. Единственото нещо, което ми се въртеше тогава из главата, бе молбата към Етерал да върне моята любима Лиана обратно при мен.
Всичките ми надежди обаче се оказаха напразни, а легендите – пълни глупости. Ето ме днес – лежа прикован към каменна стена някъде из без дори да знам какво става. В този момент към мен се приближи вампир с дълга черна роба и странно изглеждаща тояга.
-Защо съм прикован? – попитах аз.
-Мълчи, варварино! – сопна ми се жрецът. – Ти се осмели да нарушиш спокойствието на нашия бог, за което ще бъдеш справедливо наказан.
-Вашият бог? Етерал?
-Бог с това име не съществува – получиш поглед на изненада аз. – Ние почитаме Блорол – бога на кръвта, а ти оскверни неговия олтар с варварските си нозе. Имаш ли да кажеш нещо преди присъдата да бъде произнесена? – гласът му прогърмя в малкото помещение, пронизвайки ушите ми до болка. Поклатих отрицателно глава. Мъката отново ме погълна с удивителна сила и не ме интересуваше какво ще ме сполети. Последните ми надежди бяха сломени с краха на илюзорния бог.
До жрецът се приближи едно доста мършаво същество, което в последствие се оказа слуга на жрецът и беше смъртен. То подаде на господарят си един свитък и се оттегли в ъгъла.
-Знаеше, че те очаква смърт, нали? – попита жрецът, след като сподели с мен съдържанието на парчето пергамент. – Никой, открил местоположението, не се е измъквал жив от тук.
Отново поклатих глава и се загледах в слабичкия, но апетитен слуга. Не бях се хранил от няколко дни и гладът скоро щеше да надделее.
-Гладен ли си? – сякаш прочете мислите ми жрецът. Предпочетох да не му отговарям. Затворих очи и се оставих на старите спомени да ме погълнат. Образът на Лиана изплува в съзнанието ми. Стоеше пред мен, усмихваше се, можех дори да я докосна, но не го правех. Секундите се превръщаха в безкрай. Точно, когато реших, че времето в спряло, тя се разпадаше на прах и се разпръскваше в пространството.
-Няма да ти е нужно – продължи жрецът. – Точно, когато този пясъчен часовник бъде обърнат два пъти тялото и духът ти ще бъдат пренесени в жертва на върховния Блорол. Би трябвало да се чувстваш…
-Как? – прекъснах го аз. – Поласкан? Горд, че ще умра за вашия скапан бог? Върви по дяволите!
-Ти ще бъдеш първия вампир, пренесен в жертва – навъси се жрецът. – Не очаквам да ме разбереш, но за нас това значи много. Новата кръв, кръв, която никога не е вкусвал, ще го дари с невъобразима сила…
-Вие сте напълно откачили! Не очаквайте този бог да слезе от прекрасното си и удобно местенце, да ви потупа по рамото, да се усмихне и да ви дари с личната си благословия. И когато един ден завладее света на смъртните, то вие ще сте плътно до него – неговите верни любимци, кучета, който да изпраща срещу нарушителите.
-Подигравай се! Това е без значение за нас. Междувременно се порадвай и на оставащите ти мигове живот.
Жрецът ми обърна гръб и потъна в една от близките ниши. Слугата му, чието име беше Хагсуорн, на го последва. Малките му свити очи останаха втренчени в мен. Той се приближи по-близо и ме огледа по един особен, критичен начин, който не мога да кажа, че ми се понрави особено.
-Как ти е името, вампире? – попита ме той. Гласът му беше изключително силен за мършавия му и изнемощял външен вид.
-Дариъс – отвърнах.
-Би ли искал да се измъкнеш от тук… жив? – въпросът му ме изненада. – Аз бих могъл да ти помогна.
-Сериозно! – усмихнах се подигравателно аз.
-Мога да ти помогна, да – усмихна се на свой ред Хагсуорн.
-Слушам те.
-Знам къде господарят държи ключовете за веригите. Мога да ги взема и да те освободя. По време на молитва всички се събират в главната зала, като по този начин ще можеш да се измъкнеш от пирамидата.
-И?
-Какво и? – учудено ме погледна слугата.
-Ти искаш нещо в замяна, нали? – попитах го.
-На първо време – да се измъкна жив навън…
Време за отговор не ми остана. В помещението влезнаха двама масивно изглеждащи вампира, които нямаха намерение само да ме пазят. Хагсуорн моментално се изниза покрай стената и избяга.

Часовникът безмилостно отброяваше оставащите минути до моята смърт. Цялото ми тяло гореше от болка след “приятелския” разговор, който проведох с едни изключително приятни господа. И въпреки всичко нещо ми даваше неизчерпаема сила и не ми позволяваше да се отпусна или да загубя съзнание. Бях наострил уши в очакване да чуя виковете на жреца, оповестяващ времето за молитва. Знаех, че тогава ще настъпи и моя час и се заклех, че ще убия поне един вампир от този проклет култ, та ако ще това да ми коства и живота.
Странните крясъци не закъсняха и аз се опитах да средoточа. Всеки момент очаквах Хагсуорн да се появи, затова събрах и последните си останали сили и зачаках. Малката му мършава глава надникна изнервено и се усмихна:
-Време е.
Веригите издрънчаха приятно в ушите ми при сблъсъка си с пода. Отново бях свободен и много, много ядосан. Някой трябваше да го отнесе и аз знаех прекрасно кой ще бъде това. Пропълзях до близката ниша и надникнах.
-Ако тръгнем надолу по този коридор след около стотина крачки ще намерим път за навън – осведоми ме Хагсуорн доволен, че най-после ще напусне това прокълнато място. Чудесно го разбирах и много ми се искаше да му помогна, но сега не ми беше до бягане. Имах сметки за уреждане.
-А залата за молитви къде е? – попитах го.
-Ако поемеш наляво и след три ниши свиеш в четвъртата ще я намериш, но няма значение вече….
Не го оставих да довърши. Без повече колебание се насочих в оказаната посока.
-Ама, какво… Къде тръгна? – недоумяваше слугата.
Нямаше смисъл да му обяснявам. И без друго не би ме разбрал.
-Глупак! – извика след мен Хагсуорн. – Ще загинеш!
Може би наистина бях глупав, може и наистина да загина. Но на мен ми беше все едно. Напрежението бавно растеше. Сърцето ми започна да тупти все по-бързо и по-бързо. Още няколко крачки и…
Тогава съдбата се намеси и предполагам, че ме предпази да извърша една от най-големите си грешки. Тъкмо се канех да влетя с викове в молитвената зала, когато самият жрец се блъсна в мен. Двамата прекарахме само няколко мига втренчени един в друг, но на мен ми се сториха цяла вечност. Сега изглеждаше толкова слаб, уязвим и лесен. Дългата му черна роба се бе отметнала леко настрани и под нея успях да различа някакво подобия на разлагаща се плът или по-скоро на мумифицирана такава. Гледката не беше красива.
Жрецът се изправи и вдигна скиптъра си към тавана. Знаех, че само след секунда тук ще гъмжи от приближените му, затова реших аз да направя първата стъпка. Ръката ми се стрелна към незащитеното му и оголено гърло. Ноктите ми се впиха в изключително меката плът, но за мое огромно учудване кръв не потече. Жрецът сякаш загуби чувството си за ориентация и се паникьоса. Започна да размахва скиптъра си без посока и без цел. Дълбоката рана не му позволяваше да извика за помощ, но и той не я търсеше. Полюбувах се на гледката още няколко секунди, след което сложих край на нещастното съществуване на този прекалено жалък представител на моя род. Отскубнах парчето метал от ръцете на жреца и забих острието право в сърцето му. За миг той спря, погледна ме с огромна изненада и се изпари, дори прах не остави след себе си.
Хагсуорн в този момент изтича при мен и ме яростно ме изгледа:
-Свърши ли? Искам да се махаме от тук!
Кимнах и двамата се насочихме към повърхността. Бях задоволил желанието си за отмъщение.

Изчакахме да се стъмни и излязохме под откритото небе. Луната блестеше с цялата си прелест, сякаш приветстваше завръщането ми на повърхността.
-Тук се разделяме, приятел – обърнах се към Хагсуорн. – Благодаря ти, че ми помогна да се измъкна, но по нататък мога и сам да се оправя.
-Чакай малко, Дариъс! – дръпна се за ръката бившият вече роб. – Аз ти помогнах, а сега ми се ще да поискам една услуга от теб.
Предчувствах, че нещо ще се случи. Просто знаех, че този мършав нещастник е намислил нещо и то определено не ми харесваше. Начинът, по който ми говореше, по който ме гледаше, всичко това ми подсказваше, че няма да ме остави просто да си тръгна.
-Какво искаш? – попитах, въпреки лекото чувство на страх, което се зараждаше в мен.
-Погледни ме, Дариъс! – забелязах ярка искра да проблясва в окото му, но в първия момент не успях да разбера какви са намеренията му. – Осем години прекарах в тази проклета пирамида. Всеки, който ме погледне, би казал, че съм мъртвец, а и аз го чувствам. Скоро ще умра, знам го. До най-близкия град има четири часа – четири часа през пустинята. Не разполагам с храна, а повярвай ми наистина умирам от глад, нито с вода. Колко мислиш че ще издържа? Да не говорим, че и температурата след още час ще падне прекалено много и ако не друго, със сигурност ще замръзна.
Имах чувството, че всеки момент ще се разплачи, но въпреки всичко не го направи. След всичко, което ми наговори, нещо в мен ми подсказваше за молбата, която се кани да отправи.
-Помогни ми, Дариъс! Умолявам те! Нека бъда като теб!
-Не! – отсякох аз. – Никой не заслужава съдбата, с която аз бях наказан. Смъртта е по-добра алтернатива от това да бъдеш вампир. Всяка вечер се будиш с една единствена мисъл – кръв. Всяка вечер преследваш невинни жертви само за да отнемеш нещо тяхно, което не ти принадлежи. Лишен от всякакви предразсъдъци, лишен от чувство за вина, ти единствено ще искаш да убиваш. Отново и отново… и отново… Безсмъртието не е награда за такъв като мен, то е проклятие. Какъв е смисълът да живееш вечно? Прокълнат да бродиш под лунната светлина, без възможността да видиш отново слънчеви лъчи. И за какво?
-Зная, че в този момент гладът те изгаря от вътре! – Хагсуорн сякаш не бе чул и дума от това, което се опитвах да му кажа. – Аз мога да ти помогна… отново!
Той бавно наведе главата си настрани и голата плът засия под лунната светлина. Старите навици умират трудно. Животинските инстинкти в мен започнаха да се пробуждат. Опитах се да ги задържа, да ги усмиря, но знаех, че ще загубя.
-Не! – затворих очи. – Не бъди глупав!
-Аз ли? Ти си глупакът тук, Дариъс. Предлагам ти свежа кръв доброволно, а ти се отказваш от нея?
Лицето ми се изкриви от болка. Цялото ми същество ме теглеше към Хагсуорн. Погледът ми се замъгляваше и в един момент се предадох. Дори не усетих кога това стана. Просто се оставих в ръцете на злите сили, лежащи в мен. Зъбите ми се впиха във врата на Хагсуорн. Усетих как тялото му потреперва в ръцете ми. Жадно засмуках кръвта, която в този момент ми се стори най-сладката, която съм опитвал някога.
Когато приключих, поех главата на едва дишащия роб и поднесох своята кръв към устните му.
-Пий, Хагсуорн! Пий! Нека злото обгърне черната си пелерина около душата ти завинаги!
List
Stories