The Coffin of Sorrow



Мадрид, 1991 година.
Лестър вдигна глава към ясното нощно небе и загледа отнесено пълната луна. “Колко е красива тази вечер!”, помисли си той и вдигна капака на канализационната шахта. Емблемата на якето му – вампирски зъби, облени в кърваво червено – проблесна на светлината. Член на Глутницата от вече близо две години, той всяка вечер претърсваше канализацията на града за новосформирани гнезда.
Глутницата беше най-младата, едва на четиридесет и една години, секта, която изпитваше огромен неприязън към вампирския род. Нейното цяло съществуване, всичките й учения и вярвания служеха само на една свята за тях цел – смърт на врага. Философията им се изразяваше в един елементарен, но достатъчно ясен закон – намери и убий вампира.
Лестър не харесваше и не одобряваше до голяма степен простотата на своите наставници. Считаше, че всичко е създадено от някой идиот за себеподобни. Никога, естествено, не бе и не би изказал мнението си гласно. Просто не го беше грижа за самата секта или нейното благо. Харесваше лова. Преследваше жертвите си като кучета и ги убиваше. Това му доставяше удоволствие. Другото нямаше значение.
Обичаше да си спомня за онзи първи път, за своята първа жертва. Тя беше може би най-лесната, но все пак – първата. Бяха му казали: “Търси вампира и го убий.” Все още зелен, той нямаше никаква представа къде се крият вампирите. Тогава бе с оптимистични и весели виждания за всичко около себе си, всичко превръщаше в шега. Приближи се до един от по-опитните членове на Глутницата и смело запита:
-Дали бих могъл да получа малко информация?
Запитаният, мъж на име Антоан, вдигна въпросително вежди и кимна в отговор.
-Малко ми е неудобно – заекна Лестър, – но тъй като съм нов тая област…
-Какво искаш? – прекъсна го грубо Антоан.
-Къде да търся вампирите?
-Къде да търсел вампирите! – французинът се разтресе от смях. Необходими му бяха няколко минути, за да се овладее и да продължи.
-Огледай се, момче, та те се навсякъде около нас. Вампир би могъл да бъде пощальонът, или млекарят, или съседът от ляво. Възможно е дори най-добрият ти приятел да се окаже враг. Повярвай ми, и това съм виждал. През всичките тези години ние водим необявена война срещу тях, но сякаш с всеки, който убием, се раждат десет нови. Мога да ти кажа, че сме обречени. Рано или късно вампирите ще осъзнаят своята сила и ще открият своите карти. Ще пожелаят тази земя за своя и никой, казвам ти, никой не ще бъде в състояние да ги спре.
Но ние не се отказваме – усмихна се тъжно Антоан. – Продължаваме тази война и се надяваме, че един ден ще излезем победители от нея. Нека ти дам един съвет. Обикаляй канализацията; там тези кръвопийци устройват своите гнезда…
-Гнезда? – Лестър до тогава не подозираше, че вампирите живеят в гнезда.
-Ние така ги наричаме. Това е мястото, където се намира ковчегът. Унищожиш ли него, значи си убил една трета от собственика му. Сякаш тези парчета дърво им вдъхват сили и ги правят почти непобедими. Желая ти късмет, момче!
Лестър промълви едно благодаря и изхвърча през вратата. Дълго време обикаля каналите и точно, когато вече се бе отчаял, попадна на своята първа жертва – изнемощял женски вампир с приблизителна възраст в момента на превръщане около тридесет. Правата й гарваново черна коса се спускаше върху изпитото бледо лице, прикривайки хлътналите й бузи и кърваво червени очи. Жената, сграбчила един вече мъртъв плъх, едва помръдваше тялото си. Останала само кожа и кости, напълно загубила човешките си черти, изглежда тя не само, че не се хранеше с някаква храна, но и не успяваше да си набави необходимото количество кръв, колкото да преживява.
Лестър бутна жалкото подобие на вампир с крак при, което получи само стон на болка и безпомощност. Без да изпита и най-малка доза съжаление или милост, той вдигна арбалета си, постави сребърната стрела без ни най-малко да бърза и се прицели в сърцето на жената. Известно време просто се взираше в отвратителното й тяло и не смееше да натисне спусъка. Нещо вътре в него го ядеше. Беше прекалено лесно, нямаше никаква тръпка. Имаше нужда от стимул. Остана така още няколко секунди, след което му просветна гениална мисъл, която сложи край на размислите: “Какво пък толкова, следващата може да е по-интересна!” Стрелата излетя и прониза плътта на нещастната жена. Звукът от сребърния връх, удрящ се в хладната стена, се премеси с предсмъртните викове на вампирката. Тялото й мигом изсъхна като листо престояло твърде дълго на слънце и се превърна в прах, който се посипа и смеси с мътната отпадъчна вода на мадридската канализация.
Лестър се отърси от спомените си и се огледа. Тази вечер беше решил да обиколи седми квадрант. Внимателно разгъна картата и отбеляза всички разклонения, които излизаха от него. Провери още веднъж екипировката и пое на юг. Пътят му минаваше през гнездото на единствения приятел на Глутницата, затова той реши да намине. Този вампир, неизвестно защо, помагаше на сектата от нейното създаване, а някои дори твърдят, че самият той я е основал, но предпочел да остане в сянка. Той снабдяваше членовете с информация за по-големи сбирки на кръвопийци, за планирани нападения, за гнезда на търсени от тях вампири. Никой не знаеше защо се бе обърнал срещу собствения си род, но и никой не го бе грижа. Досега Лестър бе говорил с него само на открити места, но никога не е имал честта да слезе до самото гнездо, да зърне ковчега му. Казват, че именно ковчегът определя какъв е вампирът. Скоро щеше да разбере дали това бе вярно.
Половин час по-късно ловецът обикаляше каналите без особен успех. Според картата гнездото на Дарил трябваше да се намира на не повече от стотина метра в права посока. Имаше чувството, че освен този, не бе останал нито един вампир из цялата канализация. През последните няколко месеца се наблюдаваше нещо като миграция на кръвопийци към подземни изби, разрушени или изоставени постройки. Всички много се бяха наплашели от Глутницата.
Оставаха близо тридесет метра, когато минавайки покрай един къс тесен тунел, Лестър забеляза сянка, прибягвайки за секунда в края му. Ловецът замръзна в очакване, но повече не чу и не видя нищо. Беше излишно да тръгва след въпросната сянка. За момент сякаш забрави за онази тръпка, за удоволствието, което му доставяше преследването. Други неща се въртяха из ума му.
-Лестър! – гласът дойде от края на тунела. Мъжът инстинктивно насочи арбалета си в съответната посока.
-Дарил! – Ловецът се усмихна, свали оръжието си и тръгна към вампира. – Как я караш?
В отговор Дарил му обърна гръб и се върна в “покоите” си.
-Не си много дружелюбен тази вечер – поклати глава Лестър. Погледът му любопитно оглеждаше скромната вампирска обител.
-Какво искаш?
-Абсолютно нищо – отново се усмихна Лестър, при което получи поглед, изпълнен със съмнение. – Просто минавах покрай теб и реших… Да ме вземат дяволите! – възкликна мъжът и отстъпи крачка назад. Очите му невярващо се бяха втренчили в ковчега на вампира. Никога досега не бе виждал подобно нещо. На пръв поглед изглеждаше напълно нормален – стандартна форма, сребърно покритие (Лестър въобще и не предполагаше, че целият е изкован от чисто сребро), с множество изваяни зъби от двете страни, върху капака бе изрисувано величествено и красиво “Л”. Именно под този капак се криеше, това което изненада Лестър. Вътрешността по-скоро приличаше на мини камера за мъчения, отколкото на място за сън. Множество малки шипове покриваха дъното и стените, а по тънки улеи от ляво и от дясно пълзяха няколко дузини смъртоносни насекоми – паяци, скорпиони.
Дарил внимателно намести капака, скривайки гледката, след което отново се върна към заниманията си.
-Ти… ти ли спиш в това? – беше единственото, което дойде на ум на Лестър. Вампирът го погледна със студените си очи. Въпреки впечатлението, че душата му е една празна черупка, изпитваща безразличие към всичко около себе си, в тях се четеше силна болка.
-Да – кимна Дарил. – Това е моят ковчег.
-Не боли ли? – без да се замисля над смисъла на въпроса си попита Лестър, изучавайки странните гравюри по капака, Вампирът проследи погледът на мъжът и за миг устните му се изкривиха в малка, едва забележима, усмивка.
-Повече от колкото някой смъртен би могъл да понесе.
-Но защо си причиняваш това? Винаги можеш да си намериш… нормален ковчег.
-Ти не би разбрал… Това е пътят, който сам съм избрал! Това е моето наказание! – Гласът на Дарил бе тих, тъжен.
-Разкажи ми! – настоя Лестър и облегна арбалета си на стената. – Какво значи това “Л”?
-Преди около триста години аз бях Франсоа. Живеех скромен живот със съпругата си. Обичах! Бях обичан! За мен беше рай. За по-добро не смеех и да мечтая, а за по-лошо просто не ми се мислеше. Работех в една страноприемница е Париж. Една вечер я срещнах. Тя бе прекрасна. Сякаш сияеше. Тялото й излъчваше светлина, енергия. Събуди у мен забравени чувства, които и не подозирах, че тая. Усмивката й, смехът й… Всичко бе толкова… съвършено. Тогава не подозирах, че тя ще промени живота ми завинаги, защото бе вампир, който търси поредната си жертва. За мой късмет, ако може да се нарече въобще късмет, тя ме хареса и реши, да ме направи един от своя род, неин съпътник в живота. Името й бе Лиана и тя бе всичко за мен през следващите сто години. Обикаляхме Европа, убивахме, измъчвахме, всявахме ужас у нещастните хора. Дните прекарани с нея сякаш бяха часове. Изживявах най-прекрасните години. Спомените от предишния ми живот лежаха дълбоко погребани в съзнанието ми и никога не предполагах, че един ден те ще потърсят своето отмъщение, че ще настъпи и техният час.
Както казват: “Нищо хубаво не трае вечно”. Така бе и с Лиана и мен. През Нощта на Обречените през нещастната 1811 година поведохме армиите си срещу сбирката на сектата с цел да я унищожим веднъж завинаги. Оказа се капан и много от братята ни загубиха живота си. Лиана също. В този момент нещо в мен се преобърна. Загубих единственото нещо, заради, което съществувах. Смъртта на моето вдъхновение отприщи и отдавна погубени спомени, които ме връхлетяха и погълнаха. Болка и тъга изпълниха душата ми. Едва тогава осъзнах злото, което всъщност представлявахме. Не Обречените, а ние бяхме тези, които трябваше да загинат онази вечер.
Дълго се лутах из тъмните улички на Лондон. Нямах цел, нямах посока. Докато не срещнах един стар вампир, който ми помогна да се съвзема и да стигна до Мадрид. Пренесох си ковчега, който Лиана ми подари по случай сто годишнината заедно и с помощта на някои хора го превърнах в това, което е сега. Искам всяка сутрин, когато лягам в него, болката да ми напомня за злините, които съм извършил, за животите, които съм отнел – Дарил посочи гравираните зъби. – Не се опитвам да изкупя греховете си, защото знам, че това никога не ще стане. Просто…
Дарил млъкна и се загледа в буквата на капака. Една сълза се търкулна по бузата му.
-Добре ли си? – плахо попита Лестър. Никога не бе предполагал, че един вампир може да изпитва подобни чувства. Досега ги бе смятал за безчувствени чудовища, които единствено умеят да убиват. Оказа се, че грешеше. – Това е минало. Забрави го. Животът продължава…
-Време е да си вървиш! – погледът на Дарил отново бе изпълнен със студенина и мрак. Лестър разбра, че разговорът приключи. Всяка следваща дума, излязла от устата му, би могла да доведе и до смъртта му. Той вдигна оръжието си и без да каже каквото и да е, се обърна и си тръгна. Вампирът го проследи с поглед, докато не изчезна зад близкия ъгъл.
-Никой никога не разбира! – въздъхна той.
Лестър ритна един плъх, обвинявайки горкото същество за глупавото си поведение, и продължи да изследва набелязаната територия. Когато се замисли всъщност, той наистина не разбираше. Независимо от желанието си да проумее намеренията на Дарил, за него те си оставаха загадка. Вампирът бе загубил близък човек, някого скъп на сърцето му. Все пак с това не настъпва краят на света. Опитваш се да го преодолееш и продължаваш напред, а не се затваряш в себе си и сам си причиняваш не само психическа, но и физическа болка.
Потънал в мисли Лестър не усети, че не беше сам из мрачните канали на мадридската канализация. Някой или нещо внимателно го дебнеше и изчакваше подходящ момент да нападне.
List
Stories