Death - Final Act



Толкова дълго време си представях този момент – сам срещу Малагорн. Сънувах го, подготвях се, събирах сили. И ето сега имах шанс да сложа край на всичко. Моят враг стоеше изправен пред мен и се усмихваше подло, допълнително ме изнервяше. Ръцете му бяха отпуснати свободно и лицето му все още си беше нормално, за разлика от моето. Играеше ли си с мен?
Дълбоко в себе си знаех, че не мога да го победя. Не напразно повечето ми сънища и фантазирани двубои завършваха със смърт – моята смърт. Нима това, което чувствах в този момент бе страх? Страхувах ли се? От смъртта? Та аз копнеех за нея. Винаги съм търсил начин да сложа край на съществуването си. От Малагорн? По-вероятно беше, но… Аз никога не съм изпитвал страх от друг вампир, било то и толкова могъщ и силен като този. Какво би могъл да ми стори? Да ме убие?
Какво тогава чувствах?
-Е? – Малагорн вдигна ръце и още по-широко се ухили. – Да не би да се уплаши?
Върнах му усмивката и впих поглед в неговия.
-Беше неизбежно – казах. – Носферату просто ускориха процеса. Те…
Истеричният смях на Малагорн остави думите ми да висят във въздуха. Прекъснах изречението си и го загледах с недоверие. Дори не усетих, че устата ми остана леко отворена, очаквайки да изрече нещо.
-Радвам се, че гледаш на смъртта с насмешка – успях да кажа след няколко секунди. Смехът секна така както се беше появил – рязко, сякаш не го е имало. Лицето на Малагорн придоби сериозен вид и острият му поглед ме прониза. В него нямаше и следа от забавление или подигравка.
-Нима не виждаш? Мислех те за по-умен Дарил. Зная, че го чувстваш. Чета го в очите ти. Объркан си. Колебаеш се. Искаш да ме убиеш, в това не се съмнявам. И аз копнея за същото не по-малко. Но нещо в теб те спира, нали?
-Не знам за какво говориш! – опитах се да го излъжа, но знаех, че ще разбере. Не смеех да си призная, но Малагорн беше прав. Чувството, което бърках със страх всъщност се оказа предупреждение.
-Да! – сякаш прочете мислите ми Малагорн. – Помисли! Ние сме двата фактора, които държат вампирите разделени. Много не харесват моите методи, нито споделят желанието ми да властвам над хората. Но те не смееха да се изправят срещу мен. Поне не открито. Отцепниците са група страхливци! Истинските вампири сред тях са прекалено малко, за да могат да ми се противопоставят. Техните извинения са, че не искат да се вдигнат на война, защото може да умрат.
Тогава се появи ти. В момент на пълно отчаяние и пред разпадане, ти ги обедини. Показа им, че си готов на всичко, за да убиваш, да предаваш своя род. Твоят гняв хранеше желанието им. Липсата на страх у теб и стремежа ти да умреш бяха като щит за тях срещу всеки мой опит да ги сплаша. Чувстваха се неуязвими зад гърба ти, стиснали те отчаяно като долни паразити за нищо не подозиращ гостоприемник.
-Какво се опитваш да кажеш с всичко това? – започнах видимо да се дразня от бръщолевенето на Малагорн. Изглежда за него тези слова криеха някакъв дълбок смисъл, но аз, честно, не се интересувах особено от детайли.
-Ние сме единствените прегради по един равен път. За да бъде напълно изгладен, пречките трябва да се отстранят. Единственият начин е да ни убият и двамата. В годината на хаоса…
Малагорн млъкна и стисна юмрук. Тънка струйка кръв се стече по кожата му и закапа по земята. Той бавно облиза ръката си и отнесено ме погледна. Идеята, че тази вечер може да умре, изглежда не му се нравеше особено. Но нима страх бе това в очите на безстрашния вампир? За първи път почувствах сила. Силата, че може да го победя.
-Какво ще спечелят? – реших, че колкото повече време си открадна, толкова повече страхът ще се засили в него. Вътрешно ликувах, но не исках той с нищо да предусети намеренията ми. Нека сам влезе в капана.
-Какво печелят? – Малагорн ме изгледа с недоверие. “Нима не ме слушаш?”, крещяха очите му. Все пак успя да се овладее. – Те искат да се върнат и то по червен килим. Толкова просто е. Преди седем века аз ги натиках в тези дупки, в които ти си ги намерил. Изглежда им е писнало да се ровят из боклуците.
Малагорн се усмихна, доволен от последните си думи.
-Защо просто не го направят?
-Те искат власт Дарил. Искат да властват над всички вампири. Ние с теб им пречим. Докато сме живи те няма да могат да използват страха, който е основното им оръжие. Защото нас не ни е страх.
-А хората? – полюбопитствах, макар отговорът да ми бе известен.
-Те са храна – спокойно отговори Малагорн. – Носферату се имат за нещо висше. Те са над обикновените вампири, над човешките същества. Те са… Как да се изразя?
-Богове?
-Достатъчно! – изкрещя плътен глас зад тежката пелена на мъглата. – Вие сте тук, за да се биете и да умирате! Бийте се!
-Покажи се, долен червей! – извика по посока на гласа Малагорн.
-Нима се имаш за много умен?
Мъглата се разтвори, образувайки тесен тунел, и една фигура бавно пристъпи в нашата “клетка”. Всъщност фигурата се носеше няколко сантиметра над земята, но дългото расо скриваше това. Вампирът спря между двама ни и отметна качулката. Под нея блесна темето на гола, продълговата глава с формата на яйце. Кожата изглеждаше мека и нежна, като бебешка, гладка, без нито една бръчка. Очите вече бях виждал – снежнобели, студени, празни.
-Всичко си разбрал, а? – махна с ръка вампирът и погледна към Малагорн. – Но ти всъщност нищо не знаеш. Дори не можеш да си представиш какво сме подготвили на света. Въображението ти не е толкова богато.
-По всичко личи, че ти си новият жрец на Носферату, нали? – не обърна внимание на забележката Малагорн.
-Позволете да ви се представя. Името ми е Фангторн и днес аз ще бъда вашия палач – усмихна се подло вампирът, но очите му не издаваха нито капка емоция.
-О! – възкликна с престорено удивление Малагорн. – Нима това беше шега? Ирония? Не знаех, че вие, мекотели, имате чувство за хумор!
-Безмилостно е да водим този разговор, господа! – отвърна Фангторн и вдигна ръце.
-Не, не, не! – зацъка с език Малагорн и ръката му инстинктивно посегна към меча. – Без магии, Фанги! Нека това бъде честна битка. Къде е достойнството ти? Постъпи като твоя предшественик.
-Моят предшественик – озъби се Фангторн като натърти на последната дума – е бил глупак. Още тогава сме можели да бъдем господари и да властваме над света. Но той е избрал тихо съществуване. Получил е заслуженото си!
-Говориш така, сякаш не си бил жив тогава. Толкова ли си млад? Носферату са ръководени от едно… бебе!
Фангторн изгледа съперника си с празни очи. Челото му леко се набръчка и вените по врата му се издуха. Беше ядосан. Можех да ги оставя да се дразнят цяла нощ, но от една страна нямаше да спечелят нищо, а и от друга… На мен взе да ми става скучно.
-Хей! – провикнах се към Фангторн. Главата му се извъртя към мен и белите му очи изпитателно ме изгледаха. Какво всъщност си мислех? Какво можех да му кажа?
За щастие или съжаление не се наложи да правя каквото и да е. Малагорн прие моя вик и разсейването на жреца за сигнал и реши да предприеме атака. Напълно безшумно тялото му се изпъна като струна и той се стрелна към вампира с насочен меч. Колкото и невероятно да звучи, за първи път намерих нещо красиво в Малагорн. Полетът му, жестовете на тялото, изражението на лицето. Леко прегънатия ляв крак, извивката на гръбнака, високо вдигнатата глава, изпънатата дясна ръка – всичко това се преплиташе в една невероятна композиция от красота и изящество. Сякаш Малагорн бе тренирал специално своя последен полет… към смъртта.
Вече беше на по-малко от метър от целта си, когато Фангторн се обърна, вдигна пръст и летящата фигура лумна в пламъци. Малагорн рязко падна в краката на Носферату без да издаде нито звук. Можех да видя как кожата му се подуваше. Огромни мехури бълбукаха по повърхността й, пукаха се и на тяхно място никнеха нови. Но той не каза нищо. Не изстена нито веднъж. Вместо това просто вдигна меча си и прониза Фангторн в стомаха, карайки доволната му усмивка да замръзне в болезнена гримаса.
-Не! – изкрещя той и падна на колене. Малагорн вече бе мъртъв, но по лицето му, миг преди да стане на прах, можеше да се види неговата усмивка – усмивката на победата.
Очите на умиращия вампир бавно започнаха да потъмняват. Придобиха мръснобял отенък.
-Странно! – засмя се Фангторн. – Имах такива големи планове, а с един най-обикновен вампир не успях да се справя.
Очите му продължиха да потъмняват, докато не станаха катраненочерни.
-Време е! – каза той и в следващата секунда тялото му се възпламени като това на Малагорн. Само за минута то се превърна в пепел. Мъглата се разнесе и аз останах сам насред площада. Наблюдавах прахта, която двете тела оставиха след себе си и не можех да възприема всичко, което се случи. Стана толкова бързо и неочаквано. Нима свърши? Нима аз победих? И то без да направя абсолютно нищо?
Победих!
Но какво спечелих? Желанието за смърт се засили още по-силно. Сега вече нямах смисъл в съществуването си. Какво се очакваше да правя? Малагорн беше мъртъв. За Глутницата не бях чул нищо след онова жестоко нападение. Май им дойде доста тежко. А Отцепниците… Нямах повече работа с тях. Те ме използвах. Едва сега осъзнах каква беше моята роля в техния толкова гениален план. Малагорн. Знам, че бях прав.
Седнах на една пейка и се загледах към небето. Дали и ние отивахме там? Дали Лиана беше там? Смъртта остана единствената ми алтернатива. Вече нищо не ме спираше. Нямаше повече надежди, очаквания, цели. Само…
-Здравей, Дарил!
Този глас! Не би могло!
-Лиана!? – обърнах се, очаквайки най-лошото, но тя стоеше пред мен. Беше толкова истинска.
-Аз… сънувам, нали? – исках да бъде сън, от който никога да не се събудя.
-Не – прошепна нежно тя и се приближи до мен. – Не е сън.
-Но как… Аз… Имам предвид…
Тя допря пръст до устните си и ме прегърна. Ръцете й се обвиха около кръста ми и телата ни се вплетоха в едно. Усещането беше напълно реално.
-Не разбирам – едва чуто изрекох, загледан в прекрасното й лице.
-Не говори! – каза тя и долепи устни до моите. Целувката продължи само няколко секунди, но на мен ми се стори като миг от вечността. Нещата започнаха да стават твърде хубави, за да са истина.
-Казвала ли съм ти колко те обичам? – прошепна на ухото ми Лиана и отново ме целуна.
-Защо си тук? Ти не си истинска, нали?
-Да – усмихна се тя и лицето й засия. – Ти ме повика Дарил.
-Аз?
-Ти искаш нещо много силно. Аз съм тук, за да ти помогна да го осъществиш. Просто един фрагмент от болния ти мозък.
-Намекваш, че съм луд?
-Не – отново се усмихна тя. – Ти си отчаян. Прегърни ме и не ме пускай!
Едва сега разбрах за какво говореше. Слънцето бавно започна да се показва на хоризонта. Кожата ми засъска и малки мехурчета се появиха по ръцете и лицето ми. Лиана се беше притиснала и непрекъснато повтаряше колко ме обича. Не чувствах болка. Гледах прекрасната й кожа и не мислех за друго. Миг преди слънчевите лъчи да ме погълнат в смъртоносната си прегръдка, тя впи устни в моите и пламна заедно с мен. Но кожата й оставаше чиста и нежна. Пламъците сякаш я заобикаляха, прекланяйки се пред съвършената красота.
И аз изгорях, но умрях щастлив в прегръдките на любимата жена. Какво по-хубаво от това? Сега сме заедно някъде там и гледаме вас.
List
Stories