Invitations



Гъста мъгла се спусна над града с настъпването на дванайсетия час. Кучетата надаваха периодично тъжен и продължителен вой. Малките улички около площада в центъра бяха пусти и нямаше разхождащи се двойки както други вечери. Дори редовните “жители” – двама скитника, които имаха картонени къщи в източната част – също липсваха. Усещах аромат на смърт и кръв във въздуха. Бръкнах в джоба си и извадих писмото.

“Не мисля, че заслужаваш някакво обръщение, затова ще си го спестя. Времето лети бързо, Дарил. Започнахме война, която постепенно се персонализира прекалено много. Ти може и да печелиш от нея, но аз… Ще се наложи да се повторя: времето лети бързо, твърде бързо. Губя не само това време, а и ресурси, за да преследвам теб. Насочвам огромна част от вниманието си върху теб и това води до силни протести от страна на останалите, които се чувстват лидери на кланове. Не че ме е грижа тяхното мнение, винаги мога да ги накарам да замълчат, но като се замисля… Защо? Та ти си един от нас, Дарил. Нима не сме се отнасяли добре с теб, че реши да не предадеш? Какво всъщност те превърна в толкова силен и жилав противник ме интересува мен? С какво си по-различен от останалите вампири, които са били просто “дарени” с живот? Вероятно никога не ще науча. Искам да знаеш обаче, че ти беше… достоен противник.
Но нека се върнем на темата. Искам да сложа край на тази безсмислена лична война, която си повел срещу мен без дори да знам защо. Нека се срещнем, да се изправим един срещу друг. Само аз и ти. Предполагам, че отговорът ти ще е отрицателен, но аз се погрижих да те заинтересовам. Вероятно помниш атаката над една от квартирите на тези жалки ловци, с които ти ни “изневери”. Това беше един вид тест, при който изпробвах новите си играчки. Те се справиха перфектно, но не убиха всички както сигурно си помислил. О, не! Имам си един пленник тук, към който, сигурен съм, ще проявиш интерес. Твоят приятел Валор е наистина силен и може още дълго време да издържи на мъченията. При мене са едни от най-добрите специалисти в тази област. Могат да му причиняват нечовешка болка с дни и той пак да е на линия за още. Защо не сложиш край на това? Приеми предложението ми. Ако спечелиш и ме убиеш, ще си вземеш обратно приятеля и, кой знае, може и край на войната да сложиш. Ако аз те убия… Надали ще ти е интересно, и без ще си една купчина прах. Ще те чакам на площада в центъра, точно в полунощ след три дена. Ако не те видя, ще убия Валор и ще окача тялото му на кулата.
Ще те чакам!”

Прочетох писмото още няколко пъти с надеждата да прозра някъде между редовете истинските намерения на Малагорн, но не можех. Всичко изглеждаше толкова чисти, кратко и ясно. Въобще не беше в негов стил. Нима толкова силно желаеше да сложи край на тази… персонализирана война, както я нарече? Странно е. Малагорн е всичко друго, но не и директен, поне не чак толкова.
Погледнах за пореден път листа хартия, след което го накъсах на десетки по-малки парчета и ги хвърлих по посока на вятъра. Те се понесоха свободни с въздушната струя и потънаха в гъстата мъгла. Не виждах на повече от пет метра и въобще не можех да преценя ситуацията. По всичко личеше, че вампирите се бяха погрижили мястото да е празно и тихо. Убеден съм, че на всяка пресечка има по един или двама, за да пазят от нежелателни гости. Време беше за разчистване на сметки.

Малагорн седеше в покоите си и отнесено наблюдаваше пламъците в горящата камина. В ръцете си държеше лист хартия, чието съдържание вече знаеше почти наизуст. Погледна часовника си и се намръщи. Оставаха три часа до срещата с Дарил. Сведе поглед към писмото и се замисли за момент, след което го смачка и го хвърли в огъня. Огнените езици моментално се обвиха около уязвимото парче хартия и за секунди го “изядоха”. Остана единствено малко пепел, която се смеси с останалата на дъното на камината.
-Пепелта е единственото нещо, което не си струва да виждаш – каза Малагорн и се обърна към Вейл, който в този момент влезна.

“Минаха много години, Малагорн. Искам да знаеш, че се гордея с това, което сторих и никога… НИКОГА… не ще потърся прошка за което и да е от действията си. Твоето всемогъщество не ти дава правото да си играеш на Бог с човешката раса. Вампирите винаги са били в сянка и винаги ще бъдат в сянка. Нима ти си по-различен, че да променяш неписаните закони, властващи от дълги векове.
Но като споменах всемогъщество се сетих за нещо друго. Изглежда напоследък си се отчаял. Използва Хагсуорн за примамка (от което Носферату не останаха много доволни), за да ме убиеш посредством цял отряд от програмирани убийци. Разочароваш ме, Мал! Нали мога да ти викам Мал? Очаквах нещо по-директно. Защо пък не и по-лично. Знам, че сега ще кажеш, че не искаш да превръщаш тази война в персонално преследване на една единствена личност – мен, но я си помисли малко! Не ти ли коствах прекалено много? Дори загуби цяла партида от домашно отгледани вампирчета. Ами ако и следващите, които пратиш след мен, се провалят? Можеш ли да преглътнеш загубата на десетки за един? Не, не мисля! Искаш ме, нали? Или по-точно искаш да усетиш прахта ми между пръстите си, знам. Защо пък да не ти дам този шанс. Уморих се, Мал. Твърде дълго съм на тази земя. Наистина не е много за един вампир, но аз… Да кажем, че не успях да се адаптирам към подобен начин на живот. Не е за мен това. Не мога да убивам като хищник, като диво животно, само за да оцелея.
Нека ти предложа сделка. Да се срещнем на площада в центъра на града, в полунощ на третия ден след днес. Да проведен една малка схватка – само аз и ти. Без придружители, без странична подкрепа, без мръсни номера. Ще бъдем двамата и мракът, в смъртоносна прегръдка ще вплетем тела. Ако спечеля, ти ще ми върнеш Валор и може дори войната да приключи. Да, знам за него. Източниците на Отцепниците простират пипалата си дълбоко и сред твоите редици. Много гняв се е събрал срещу ти. Ако ти спечелиш? Ще се отървеш от мен и ще можеш да превземеш света.
Ще те чакам на площада точно в полунощ, заедно с Валор. Предоставям ти златна възможност, не я проигравай лекомислено.”

-Какво смяташ да правиш? – попита Вейл.
-Той сам го каза – това е златна възможност. Няма да я изпусна. Ще сложа край на този цирк. – Малагорн звучеше твърдо и сигурно и все пак нещо го тревожеше. – Но… Има нещо в това писмо, което не ми харесва. На места Дарил открито ми се подиграваше, а това не е в негов стил. Нима до сега е носил маска на лицето си и не е показвал истинската си същност? Не мисля, Вейл. Има нещо нередно.
-Значи няма да отидете – заключи доволно Вейл и се насочи към вратата.
-Напротив. Любопитството ме яде от вътре като червей. Трябва да отида.
-Но… – опита да протестира вампирът, но разбра, че няма смисъл. – Ще кажа да подготвят един отряд.
-Не! – вдигна ръка Малагорн. – Той намекна без подкрепления и това смятам да направя. Единствено ти ще дойдеш с мен. Ще останеш скрит в сенките и ще издебнеш подходящ момент, за да го убиеш.
Огромна усмивка озари лицето на Вейл.
-Да, сър!

Усетих чуждо присъствие във въздуха. Малагорн беше тук. Долавях омразата и гнева му, които таеше към мен. Поех дълбоко въздух и затворих очи. Бавно извадих меча от чантата си и го вдигнах над главата си. В този момент се сетих само и единствено за нея. Отправих молитвите си към нея и я помолих да ме почака още малко. Нямах илюзии. Малагорн никога не би дошъл сам. Намирах се капан.
-Скоро ще сме заедно, любов моя! Завинаги! И никой не ще ни раздели отново, никога!
Поставих острието на земята и седнах в очакване. Мъглата сякаш все повече и повече се сгъстяваше и ме поглъщаше. Не виждах вече абсолютно нищо на метър разстояние. Можех да бъда издебнат дори и в лицето и пак да не разбера кой ме е убил. Но за щастие щом аз не виждах, следователно и хората на Малагорн не можеха.
-Дарил!
Гневен глас огласи площада. Времето настъпи. Изправих се и стиснах меча здраво в ръка. Тогава се случи нещо странно. Мъглата изведнъж започна да се отдръпва и да очертава пространство с формата на квадрат. След около минута успях да различа образа на Малагорн да се появява в противоположния край. Той също ме видя, но беше прекалено озадачен от ставащото, за да ми обърне внимание. Получи се нещо като арена, клетка, в която двамата бяхме затворени. На където и да погледнехме, виждахме гъст и непроницаем дим.
Силен гръм разтърси фона някъде зад завесата и една фигура бавно изплува от мъглата. Беше същият онзи вампир, който ме посети преди време – Носферату.
-Това е твое дело, нали? – погледна го яростно Малагорн.
В отговор фигурата просто кимна и посочи с пръст към един от ъглите. Димът се разсея като по команда и пред нас се разкри лутащия се Вейл, който изглежда се беше изгубил.
-Казах ме без подкрепления, без придружители – изсъска Носферату и вдигна дланта си. Устните му леко се размърдаха, говореше на непознат за мен език. Въздухът леко потрепна и тялото на Вейл лумна като напоена с бензин факла. Но изглежда пламъците на причиняваха болка на вампира, защото той остана спокоен и не издаде нито звук. Погледна своя господар и едва тогава успях да видя отчаянието, което се четеше в тях. Вейл знаеше много добре какво ще стане с него и че няма кой да му помогне. Извади все така хладнокръвно кинжала си и без да се замисля дори за секунда го заби в сърцето си. Малагорн остана непоклатим като скала въпреки загубата на най-верния си вампир и може би единствената му защита в този час. Носферату изглежда знаеха всичко и щяха да накажат и други неканени гости ако имаше такива.
-Мястото на този смъртен не е тук – каза древният вампир. – Пусни го, Малагорн!
Мъглата смирено отстъпи още няколко метра назад и треперещото и свито тяло на Валор също се появи. Изглеждаше ужасно, но все още дишаше.
-Така да бъде – отвърна Малагорн и хвърли немощния ловец обратно в дима.
-Остави го, Дарил! – спря ме Носферату, когато се опитах да отида при Валор. – Ние ще се погрижим за него. Той ще се оправи. Ти имаш друга работа. – След което потъна обратно от където беше дошъл, оставяйки ни двамата с Малагорн сами
List
Stories