Ashes To Ashes



Тя отново нахлу в сънищата ми. Все така красива и изящна. Вглеждам се в очите й и искам да остана там завинаги. Копнея да обвие ръцете си около кръста ми и да ме целуне отново. Но знам, че това няма да стане. Лиана е мъртва и аз трябва да се отърся от спомена за нея. Но как? Толкова силно я обичам. Тя ме превърна в това, което толкова ненавиждам и все пак… Тя е всичко за мен. Защо? Защо я загубих. Онази стрела бе предназначена за мен. Аз трябваше да съм този, който да се понесе с вятъра.
“Скоро отново ще бъдем заедно, любов моя!”
Всяка вечер ми шепнеше тези думи, които се носеха из въздуха дълго след нейното напускане. Какво ли се опитваше да ми каже? Може би моят час бе настъпил и скоро щях да умра? Мисля, че след смъртта на Хагсуорн, аз изпълних своя дълг. Поправих единствената сериозна грешка, която допуснах през всичките години на живот, ако въобще можеше да се нарече така. Бях готов да посрещна смъртта в лицето и да я приема. Нищо не ме задържаше. Кошмари се редуваха с прекрасни сънища. И във всички се говореше за край.
-Дарил? – Виктор показа главата си през вратата.
-Какво има?
-Няколко вампира искат да говорят с теб – усетих как гласът му леко трепереше. Страхуваше се от тези посетители.
Влязох в помещението, където бяха гостите и останах силно изненадан. Самите Носферату ме посещаваха. Може и това да е идеалната възможност да посрещна края си?
-С какво мога ви помогна? – проявих леко нахалство, което обаче остана скрито за вампирите.
-Разбрахме какво се е случило с… Хагсуорн – произнесе бавно и с плътен глас един от петимата.
-Нямах друг избор. Той сам дойде при мен, търсейки смъртта си. Предпочиташе аз да го убия, защото знаеше, че ще стане бързо и безболезнено. Видях какво сте сторили с ръката му. Грозна гледка.
-Разбирам. – Вампирът остана спокоен и безизразен. Нито една бръчка по многохилядното му лице не помръдна. Той просто се изправи и каза:
-Срещата ни ще продължи друг път.
След което петимата се насочиха към изхода с бавна стъпка. Обърнах се към Виктор и въпросително вдигнах рамене. Не успях да разбера целта на тяхното посещение, но каквото и да е било, те със сигурност го постигнаха. Друго обаче ме озадачи. Бяха минали само два часа от битката ми с Хагсуорн, а те вече знаеха и дори успяха да дойдат. Не знаех, че разстоянието от Румъния до Трансилвания се изминава толкова бързо.
-Виктор! – провикна се някой от охраната.
-Да?
-Мисля, че ще искаш да видиш това.
Двамата излязохме навън и погледнахме в посоката, която сочеше вампирът. Зад една от близките сгради бушуваше силен огън. Първоначално не видях нищо странно и интересно в обикновен пожар, но се оказа, че греша.
-Погледни! – Виктор ми подаде бинокъла като не сваляше очи от мястото.
-Какво толкова? – възкликнах аз и усмивката ми замръзна при вида на няколко десетки добре екипирани вампира, които просто си седяха там и сякаш се любуваха на пламъците около тях.
-Какво по дяволите?
-Това е отряд на Малагорн! – подхвърли с треперещ глас Виктор. – Виж ги само. Не са ли великолепни?
-Скоро няма да бъдат.
-Перфектните машини за убиване – никой не обърна внимание на саркастичната ми забележка. – Не чувстват болка, глад, климатични условия не им влияят Сега умират, а не им пука, защото не го знаят. Пепел с пепелта се смесва. Прекрасни са!
Оставих Виктор да се радва на ужасяващата картина и се прибрах вътре. Носферату направиха това сигурен съм. И имаше скрито послание. Но какво искаха да ми кажат?

“Провалът не е нещо, което толерирам. Всеки път щом чуя за грешките на някой некадърен вампир и ледената ми кръв закипява. Искам да хвана жалкия нещастник и да късам кожата му парче по парче. Нека страда, нека умре в нечувани мъки. Всяка грешка трябва да се наказва. Какъв владетел бих бил ако прощавам на всеки? Ще ме помислят за слаб, безхарактерен. Ще започнат да си правят каквото поискат. Не! Това е недопустимо. Време е да се научат, че от тях се иска само и единствено съвършенство. Ако не могат да го предложат, по-добре да бягат далече. Обещавам, че ще им дам голяма преднина преди да пратя истински вампири по петите им.” Малагорн затвори дневника си и бавно се изправи. Вейл и два вампира от научния персонал плахо пристъпваха от крак на крак в дъното на стаята. Те знаеха, че нещо лошо ще последва и никой от тях не искаше да е тук в този момент. Предводителят им вдигна едно сребърно копие от пода и го заоглежда без особен интерес.
-Нека един от вас ми повтори, това което чух преди час – обърна се към двамата учени Малагорн. След това погледна Вейл с леденостудения си поглед и му направи знак да отстъпи в страни.
-Чакам! – подкани ги отново.
-Ами… – заекна един от вампирите. – То…данните сочат…нали се сещате…искам да кажа…всъщност…ами…
-Млъкни! – изкрещя изведнъж Малагорн и хвърли копието към нещастника. То го прониза право в сърцето и той се строполи на пода под формата на купчина прах.
-О, прости ми, не! – подскочи другия учен и залепи гръб за стената.
-Бъди кратък и ясен…и може да те оставя жив – прониза го Малагорн с огненочервените си гневни очи.
-Отрядът начело с Лестър е мъртъв – измрънка светкавично вампирът и си пое дъх.
-Би ли ми отговорил на един въпрос. Как цяла група от перфектно тренирани убийци е била убита просто ето така, със замах на ръката?
-Не сте далече от истината – намеси се Вейл. – Нашите източници докладваха, че група от странно изглеждащи хора, по вероятност вампири, само са посочили с пръст хората ни и те са пламнали като напоени с бензин факли.
-Сериозно? – усмивка грейна на лицето на Малагорн. – Значи и те се намесиха.
-Сър?
-Отведи този нещастник и го убий пред останалите. Нека да видят какво ще се случи с тях при втори подобен случай.
-Не! – задърпа се ученият и направи опит дори да се защити. – Недейте!
-Глупак!
Вейл го удари по главата с огромната си ръка и сложи край на жалката му съпротива, след което го хвана за крака и го завлечи след себе си.
“Носферату!”
Дали още го помнеха? Казват, че тези вампири никога не забравяли. Особено ако се отнася за враговете им. А Малагорн беше най-големият им враг. Все още виждаше полето щом затвореше очи.
Беше началото на март, 1230 година. Войските на Епирския владетел водеха ожесточена битка с българската армия. А какво обичаха най-много вампирите? Война. По време на големи сражения като това, те можеха да отмъкнат стотици войници без някой да ги забележи. Точно тогава вампирите на Малагорн срещнаха тези на Носферату. Всички искаха едно и също – храна. Но никой не желаеше да споделя. Трябваше да имат всичко само за себе си. Избухна още една битка, която се водеше на фона на другата. Тя остана незабелязана за простосмъртните, но вампирската история никога не ще я забрави. Хиляди жертви бяха дадени и от двете страни и точно когато всичко изглеждаше, че ще свърши без победител, Малагорн лично изтръгна сърцето на жреца на Носферату. В онези времена тайната на вампира беше най-святото нещо, което можеше да съществува. Поради тази причина няколко пъти по-силните вампири на древния клан предпочетоха да се оттеглят без да използват каквито и да е магически сили. Те избягаха и се укриха дълбоко в пещерите на Балканския полуостров. Никой повече не чу дума за тях, с което Малагорн реши, че е сложил край на вида им.
-Те се върнаха и щяха да ме потърсят. Сигурен съм.
-Кои са те? – попита върналият се Вейл.
-Една тяхна притча гласи, че те са създадени от пепел и един ден на пепел ще се превърнат – не му обърна внимание Малагорн. – Пепел при пепелта, прах при прахта, както казват смъртните. Разбрах посланието им.
List
Stories