End of Story



Напоследък кошмарите не ме оставят на мира. Всяка сутрин щом затворя очи, образи на смърт и болка спохождат съня ми. Не знам дали това е лоша поличба, но със сигурност мога да кажа, че ме притеснява. Отново, целият облян в студена пот, отворих очи. Сънувах как Малагорн ме издебва в гръб и безпощадно забива острието си в мен. Но аз не умирам. Седя и го гледам. Времето сякаш спира и моят враг разполага с цялата вечност, за да се гаври с мен по най-жесток начин. Може би наистина виждах своя край. Може би един ден Малагорн ще успее да ме победи. Кой знае?
Затворих саркофага и погледнах часовника. Минаваше осем. Образи на гърчещи се вампири спохождаха съзнанието ми дори когато бях буден. Това, което видях преди три дена в пещерите на Носферату не ще забравя никога. Експериментите, които провеждаха със себеподобни, надхвърляха границите и на най-смелото въображение. Причината, поради която се престраших да отида отново там след толкова години, беше Хагсуорн. Разкритието, че той е още жив, ме изненада до известна степен. От по-древните вампири знаех, че Носферату никога не пускат жив някой ако са решили, че трябва да умре. Лицата на жреците останаха каменни при съобщаването на новината, но аз чувствах, че те искат да се доберат отново до избягалата жертва.
-Дарил! – познат глас крещеше гневно името ми. -Дарил!
“Хагсуорн?”, останах много очуден. Бавно отворих вратата на подземието и погледнах към улицата. Там, с вдигнати ръце, стоеше единственото мое творение и ме зовеше. Направих знак на пазачите, които също бяха чули разгневения вампир и се бяха приготвили да го убият, да се приберат и излязох отвън.
-Здравей, Хагсурон! – усмихнах се аз и затворих плътната метална врата.
-Защо си направил това? – попита с огромна доза укор с гласа си.
-Какво съм направил? – много добре знаех за какво говори, но ми доставяше удоволствие да си играя с него.
-Не се прави на интересен, Дарил! Прекарах четвърт век в страх. Бягах и се криех. Тичах от град на град, от държава на държава. Но в крайна сметка им се изплъзнах. Не си мисли, че ме забравиха щом напуснах пределите на пещерата им. О, не! Те ме преследвах със злоба и без капка милост. Не се спираха пред нищо и никой, за да намерят новото ми местоположение. И всичко това заради теб. В началото се питах защо, но след време осъзнах каква е силата на тези вампири. Стигнах до извода, че и аз бих постъпил по същия начин на твое място. Простих ти.
-Простил си ми? Това, което стори през последните няколко дни прошка ли ми казваш? Ами Лестър? Глутницата обвини мен за неговата смърт…
Хагсуорн внимателно ме огледа от глава до пети и се замисли за момент.
-Знаеш ли, – каза той – в пирамидата аз те мислех за могъщ и силен вампир. Доверих ти се! След това ти прояви слабост, уплаши се. Разбирам те. На всеки може да се случи. Когато изпълзях от сенките реших да те потърся. Помислих си, че с годините си придобил смелост и опит. Превърнал си се в това, в което те мислех първоначално. Твоето име се оказа доста популярно сред вампирските среди. За съжаление единствено те плюеха и описваха десетки начина, по които да умреш. В началото те защитавах, защото не знаех истината. Един ден обаче какво дочуха ушите ми? Предател? Дарил? Дълго отказвах да повярвам, докато не се убедих с очите си. Започнах да те следя, да си водя записки за всичко, което правиш. Нуждата от отмъщение за това, което ми причини, напираше в мен. Какво можех да сторя?
-А Лестър?
-Това беше просто съвпадение. Преди няколко години нещастникът ми се изплъзна и онази вечер пътищата ни се пресякоха… в удобен момент. Останалото не го очаквах, но не мога да си кривя душата и ще ти призная, че останах доволен.
Стиснах здраво дръжката на меча, който кротко си висеше на кръста ми. Предчувствах, че Хагсуорн не е дошъл само да си поговорим.
-Аз вече съм мъртъв, Дарил! – стисна зъби той. – Този път Носферату ще ме намерят. Прекалено съм изморен, за да бягам още трийсет години. Дойдох тук за да ти отмъстя за всичко, което ми причини. Може и да ме убиеш. Да! Но може и аз да имам този късмет. Шансът ми е петдесет на петдесет Ако седя и чакам онези садисти да стигнат до мен… Тогава няма да мога въобще да опитам да пронижа подлото ти предателско сърце.
Погледът ми се спря на дясната му китка, която беше покрита с ръкавица, за разлика от лявата.
-Какво се е случило с ръката ти? – попитах.
-Не е твоя работа! – сопна се Хагсуорн и изтегли меча си.
-Какво се е случило с ръката ти? – повторих въпроса си. Образът на отсечения пръст, който не се беше разпаднал на прах, изплува пред очите ми. – Колко пръста имаш? Четири?
-Жалък нещастник! – изкрещя Хагсуорн. – Това е работа на онези вампири от клана Носферату. Те проведоха някакви опити над мен и сега ръката ми старее. Не знам какво направиха, но…
Той мъкна и много бавно махна ръкавицата. Гледката на беше никак приятна. Изглеждаше сякаш е лежала в гроб над век и червеи са яли плътта. На места костите дори се белееха.
-Скоро ще я загубя напълно – допълни Хагсуорн. – Ако още съм жив.
-Как разбра къде съм? – зададох друг въпрос аз.
-Има ли значение? Нека и аз имам своите тайни.
-И сега? – знаех отговора, но чувствах, че с всяка измината секунда, която печелих, Хагсуорн все повече се изнервяше и можеше да направи някоя грешка.
-Време е да умреш!

“Малко разум може да му бъде от полза.”, беше казал Малагорн. “Оставете само това, което и на нас ще ние е полезно.” Лестър се обърна към малкия си отряд безмозъчни войници и се усмихна. От една страна той беше като тях, но и се различаваше Имаше нещо в него, което го издигаше над тяхното ниво. Той умееше да мисли. Това го изпълваше с гордост и вдигаше духа му. Всички тези “роботи” приемаха неговите заповеди без капка умисъл. Не се замисляха и не поставяха под въпрос командването му. Лестър нямаше спомен за своя живот, но това не го бъркаше. Той дори не подозираше, че е жив. Не осъзнаваше значението на тази дума. Знаеше само как да убива и толкова. Но при него нещата стояха по друг начин. Един образ му даваше сила да продължава все напред. Всяко лице, чийто живот отнемаше, Лестър сравняваше с него… с Хагсуорн. Това беше неговата цел и нямаше да спре пред нищо за да я изпълни.
Заповедите бяха ясни. Дадоха му малък уред и му наредиха да следва маркирания обект. Той ще ги отведе до скривалището на предателите. След това се иска само да убива, а в това хората му бяха несравними. Перфектните редици вампири чакаха да им бъде даден знак. Лестър премести меча си на лявото бедро и вдигна ръка.
-Следвайте ме! – изкрещя той и колоните се понесоха по мрачните улици на Мадрид.
Половин час по-късно точицата на малкия екран спря и Лестър направи знак на групата да се приготви за предстоящата битка. Той се приближи до ръба на близката сграда и надникна. Успя да различи двама души, които седяха на не повече от пет метра един от друг и разгорещено говореха. Върна се обратно при хората си и поиска уред за нощно виждане. Нагласи го внимателно пред очите си и се върна обратно. Сега успяваше да различи много повече. В лицето на единия от вампирите разпозна Дарил, за когото бе предупреден от Малагорн, че е много опасен и трябва да бъде убит на всяка цена. Лестър бавно се вгледа в другия участник в разговора, но не успя да зърне чертите му, защото носеше качулка, която плътно покриваше главата.
Малкото мозък, който все още функционираше в главата на бившия ловец, му подсказа да изчака малко, за да види как ще се развият събитията. Не след дълго мистериозният странник изкрещя:
-Време е да умреш!
Фигурата се стрелна към Дарил с насочен меч и качулката се свлече от рязкото движение. Вампирите полетяха впити в смъртоносна схватка на живот и смърт. Искри къпеха нощното небе и се сливаха с ярките звезди. Гневни викове заглушаваха виенето на уличните кучета. В този момент Лестър се вгледа в лицето и дъхът му спря. Това беше той. Неговият най-омразен враг стоеше пред него и дори не подозираше за опасността, която го дебнеше. Моментът настъпи. Време бе за отмъщение. Лестър забрави за всички вампири, които го чакаха в уличката зад него. Единствено Хагсуорн съществуваше за него в този момент. Той вдигна меча си и се засили с всичка сила към биещите се вампири без да мисли за собствената си защита. -Умри! – крещеше той и размахваше острието над главата си. – Умри!

Битката с Хагсуорн се оказа по-трудна отколкото си мислех. С годините той бе придобил повече сила и бързина, а аз само бягах и се криех. Чувствах как отслабвам и съвсем скоро ще се предам. Исках да сложа край на всичко като промуша жалкото му сърце. Тъмната ми душа го желаеше силно, но тялото отказваше да се подчини. С всеки следващ удар аз все повече и повече подгъвах колене. Нямах сила дори да полетя във въздуха. Наложи се да потърся убежище на земята, а скоро щеше да ме спаси единствено чудо.
В този момент обаче зад нас се разнесе яростен писък:
-Умри!
Успях да разпозная Лестър, който тичаше с вдигнат на главата си меч и крещеше. Нито за миг не се изненадах от неговото появяване. След якето, което намерихме в разрушената квартира на Глутницата, предположих какво може да е сторил Малагорн. Хагсуорн обаче, за разлика от мен, се обърка и за миг дори оголи опасно много гърдите си. Моето внимание, за съжаление, също беше насочено в друга посока, за да мога да се възползвам от предоставената ми ситуация.
-Умри! – изкрещя отново Лестър и този път и двамата към кого бяха насочени гневните излияния. Без да се замисля, Хагсуорн вдигна меча си и го хвърли към тичащия вампир. Острието се заби в гърдите му и той рязко спря. Погледна ни за секунда и се понесе с вятъра. На мен не ми беше необходима втора покана. Пронизах “детето” си право в сърцето.
-Съжалявам, Хаг, но трябва да поправя грешката си! Всяка история си има край.
Той ме погледна и успя единствено да промълви:
-Името ми е Хагсуорн.
List
Stories