Memory Remains



-Малагорн! – крещях. Пяна избиваше по устните ми. Гняв и омраза пречеха на мозъка ми да мисли трезво. Черна пелена се беше спуснала пред очите ми и не му позволяваше да виждам нищо друго освен него.
-Малагорн! – отново извиках. Знаех, че е тук. Усещах присъствието му. Миризма на мърша се носеше из въздуха. Чувах викове, ужасяващи крясъци и предсмъртни стонове се носеха около мен, но те оставаха заглушени. Болката, омразата, гневът караха студената ми кръв да пулсира безмилостно във вените ми. Сърцето ми сякаш оживя и заби по-силно от всякога. Ръцете ми инстинктивно поваляха всеки вампир, дръзнал да се изправи на пътя ми. Пръстите ми потъваха в кожата и откъсваха гръкляна. Като на съм се носех из тесните помещения. Стените наоколо бяха обагрени в алено червена кръв – човешка кръв. Но аз не знаех къде се намирам. Имаше ли значение? Той е някъде наоколо. Само това е важно.
-Малагорн! – изкрещях за трети път. Една сянка премина на кървавия фон и потъна в дъното на коридора. Това беше той. Почувствах го. Усетих зловонния аромат на кожата му. Злото, което влачеше след себе си, оставеше ясно различими следи по пътя си. Черна диря от смърт и безочие се въргаляха по пода и се гърчеха при всяка капка кръв, която ги докоснеше.
-Дарил! – повика ме. Чух го. Покани ме на собственото си погребение. Нима се нуждаех от повторна покана? Влетях с всичка сила в помещението готов за битка на живот и смърт. И там беше той. Изправен в центъра на стаята, Малагорн държеше две остриета, по които още капеше топла човешка кръв.
-Тук съм, Дарил! – усмихна се той и вдигна оръжията си. – Искаш моята кръв, нали? Жадуваш да вкусиш от силата и могъществото, които мога да предложа.
Понечих да кажа нещо, но той ме прекъсна:
-Отричай колкото искаш, но аз го чета в очите ти. Ти си като отворена книга за мен, Дарил. Знам всяко твое желание, всяка твоя мечта, всяка твоя слабост. Ти не можеш да се мериш с мен.
Малагорн отстъпи крачка в страни и зад него, сгушена в мрака на ъгъла, лежеше Лиана. Лицето й беше бледо и изпито, но това беше тя. -Какво става тук? – не можех да повярвам. Видях със собствените си очи как тя загина. Това не можеше да е истина.
-Истината боли, нали? – погледна ме Малагорн и хвърли единия си меч към незащитеното тяло на Лиана. Острието прониза сърцето й и тя се разпадна на прах, потъвайки в черната тъма.
-Не! – желанието ми за мъст се засили още повече. Сграбчих собствения си меч и безразсъдно се хвърлих срещу Малагорн. Той просто клекна необезпокоявано и прониза открития ми стомах.
-Губиш! – усмихна се злорадо и изтегли острието. Агонията ми бе заглушена от нова вълна предсмъртни писъци, които огласиха коридорите.

-Дарил! Дарил! Събуди се!
Бавно отворих очи и погледнах Виктор, който се беше надвесил над мен. Лицето му имаше много угрижен вид.
-Какво се е случило? – попитах, предвкусвайки лошите новини.
-Връща ме се в Испания – каза Виктор и сведе отчаян поглед надолу. – Засякохме сигнал на Глутницата. Изглежда Малагорн е направил своя ход. Квартирата на ловците в Мадрид е нападната от първите супервампири. Вече официално сме във война с човешкия род. Време е и ние да действаме.
-Как? – полюбопитствах. През всичките тези дни тук не бях видял достатъчно вампири, които да се опълчат срещу Малагорн и неговата армия.
-И ние имаме нашите тайни – усмихна се загадъчно Виктор и излезе от стаята ми, оставяйки ме да си блъскам главата над последните му думи.

Мадрид.
На следващия ден.
Бутнах леко вратата на квартирата на Глутницата или поне това, което беше останало от нея. Измъченото парче метал изскърца жално и падна с трясък на земята. Тесните коридори от съня ми бавно изплуваха в съзнанието ми. Реалност и фантазия се преплетоха пред очите ми. Разлика нямаше. Аз бях сънувал техния край. Аз видях техния край.
Но дали и той беше тук? Не! Във въздуха се носеше единствено мириса на разложено месо. Телата на нещастните ловци бяха накълцани по изключително жесток начин от безчувствените вампири. Кръв покриваше всички стени. Живописни картини на болка, страдание и отвращение красяха дългите коридори. Едва премигващите лампи, където ги имаше, придаваха изключително мрачен и подтискащ вид на цялата обстановка. Дори и най-железните нерви биха се пречупили при вида на толкова много кръв и човешки части, търкалящи се навсякъде. -Дарил! – извика Виктор. – Ела да видиш това.
Това, което вампирът ми сочеше, представляваше отсечен пръст с красив сребърен пръстен на него.
-Какво гледам? – недоумявах какво се опитваше да ми посочи Виктор. Подобни украшения не са нещо необикновено за хората.
-Погледни надписа.
Едва сега забелязах, че от едната страна на пръстена имаше букви. Внимателно вдигнах пръстта и се вгледах. Думата “Хагсуорн” величествено красеше малкото парче метал. Хагсуорн? Хагсуорн! Никога не съм мислел, че пак ще се сблъскам с това име. Това беше единствената ми грешка, която направих в миг на слабост. Той беше единственият човек когото си позволих да превърна в един от нас. Прекарахме заедно две трудни години, но после Хагсуорн претърпя… инцидент. Играехме си с огъня и той се опари. Счетох го за мъртъв онази нощ.

1857 година.
Някъде в Трансилвания.
Двамата с Хагсуорн обикаляхме гората в търсена на някое животно, което да задоволи глада и жаждата ни. Вече осем часа мразовит вятър безжалостно ни блъскаше в гърбовете, а надежда за каквото и да е липсваше. Малко след един в далечината се появиха светлини.
-Прилича на село – вгледах се, като се надявах да различа нещо в мрака. – Ще се промъкнем и ще задигнем някое животно.
-Да вървят по дяволите животните – възкликна Хагсуорн. – Искам да опитам човешка кръв, Дариъс. Писна ми от тези безвкусни зверове и домашни питомци. Имам нужда да сочна, вкусна, мека, топла, кръв, която да се стича от врата на някои нещастен селянин.
-Не! – отсякох твърдо аз и се надявах с това да приключим разговора.
-Не ли? – за съжаление Хагсуорн беше започнал да проявява собствена воля и направи опит да ми се противопостави. – Погледни се, Дариъс! Храниш се на три-четири дни веднъж, вечно си уморен, отпаднал, едва се движиш. Вампирът не е роден, за да ловува животни, а хора. Това е в неговата природа. Защо се опитваш да отречеш своя произход?
-Не смей да ми говориш за какво е бил създаден вампирът. Ти нищо не разбираш. Живял си… Колко? Две години? Какво знаеш ти за вампирите?
-Повече от теб, както изглежда – изписка обидено Хагсуорн и се затича към селото. Много добре знаех какво се кани да стори. Единственото решение беше да го спра. Но понякога съдбата може да си изиграе лоша шега. Аз сбърках. Мястото въобще не представляваше село, а светилище. Светлините, които виждах от далече всъщност идваха от множеството факли, които обграждаха входа. Високо в скалите беше издълбан странен и непознат за мен до този момент знак – вампирски зъби, погълнати от пламъци.
“Вампири?”
Трудно ми беше да повярвам. Не знаех за култ в тази част на страната. Мислех, че всички кръвопийци обитават долините където е и свежата кръв. Тук, в неприветливите и безжалостни гори, хора трудно се намираха… редовно. Любопитството ми надделя и аз прекрачих прага на пещерата. Силна миризма на тамян удари носа ми. С всяка следваща стъпка, която правех към вътрешността, се засилваха и напевните гласове, които чувах.
-Остави ме, урод!
Гласът на Хагсуорн отекна и ехото се разнесе из тесния тунел. Изглежда не беше в много добро положение. Прилепих тялото си към стената и бавно надникнах зад близкия ъгъл. Очите ми срещнаха тези на Хагсуорн, но вместо да си замълчи, глупакът се развика с цяло гърло:
-Помощ, Дариъс! Тези искат да ме убият. Спаси ме!
За по-малко от секунда бях наобиколен от дузина странно изглеждащи същества, които ме събориха на земята и вързаха ръцете и краката ми.
-Още гости!
Гласът дойде над мен. Опитах се да вдигна глава, но вампирите ме притискаха прекалено силно.
-Как наричате вашия култ? – попитах аз.
-Култ? Култ! – вампирът се разсмя с цяло гърло, а малко след това и останалите последваха примера му.
-А какво сте тогава?
-Изправете го! – заповяда същият вампир щом успя да се успокои. – Ние не сме култ.
Вгледах се в лицето му. Очите му бяха изцяло бели като сняг, а кожата гладка и чиста. По време на трансформацията, лицето на обикновения вампир търпи известни промени на кожата, при което на места тя не винаги се връща както е била в началото. И въпреки това, съществото пред мен беше вампир. Потвърждаваха го изящните зъби, които надничаха срамежливо изпод устните му. Сякаш те се раждаха трансформирани чудовища и не притежаваха умението да приличат на хората.
-Какво си ти?
-Носферату – каза с гордост в гласа вампирът. – Всички кръвопийци са наши потомци. Просто когато хората започнаха да ни преследват заради ужасяващия ни външен вид и начина ни на хранене, някои от нас успяха да се приспособят към новите условия и да еволюират. Те се сляха с “храната” и се научиха да живеят с нея. Научиха се да оцеляват. Тези, които се провалиха, се скриха в пещери и подземия и постепенно бяха забравени. Възстановихме стария град Слордингород и се укрихме там.
Докато слушах разказа внимателно огледах мястото. Имаше близо двадесет вампира и само един изход, който беше блокиран за момента. Хагсуорн беше вързан над огромен котел с вряща течност. Изглежда Носферату са се готвили за някакъв ритуал, но за съжаление някой ги е прекъснал.
-Какво ще правите с нас? – осмелих се да попитам.
-Теб смятам да пусна, защото не си направил нищо нередно срещу нас, но него… – вампирът погледна Хагсуорн. – Той ще бъде принесен в жертва на боговете. Твоят приятел прекъсна нашия ритуал за богата на кръв година и сега ние може да умрем от глад. Трябва да умилостивим гнева на всевишните.
-Чудесно – усмихнах се аз. Направих всичко възможно, за да изглеждам като най-щастливото същество на планетата в този момент. Но когато се замисля, всъщност не съм много сигурен дали постъпих правилно. Бях сгрешил с него и нещо в мен ми каза, че сега е чудесен момент да поправя тази грешка. Носферату щяха да го убият и аз отново щях да бъде сам… и свободен от тази напаст.
-Какво? – Хагсуорн ме изгледа с учудване. Можех да прочета засилващия се страх в очите му. – Нима ще ме оставиш на тези изроди? Дариъс? Недей така, приятел!
-Съжалявам! – прошепнах аз и глътнах дълбоко болката и вината, които изпълваха прокълнатата ми душа в този миг. – Съжалявам! – бавно се обърнах и закрачих към изхода.
-Не! – виковете на излъгания вампир отекваха из тунела още дълго след като напуснах. – Ще ти го върна, Дариъс, ще те пипна!
“Съмнявам се!”

-И какво стана после? – попита Виктор, който мълчаливо следеше разказа ми.
-Не знам – вдигнах рамене. – Реших, че те са го убили същата нощ. Изглежда обаче, че е успял да се измъкне. И сега търси отмъщение. Вероятно той е основната причина за всички грешки до този момент.
-Виктор! – един от вампирите ни повика при себе си.
-Какво има? – попитахме и двамата едновременно. Разпрано яко, лежащо на пода, беше привлякло вниманието на Маурис.
-Емблемата не е същата като на останалите якета и все пак е на Глутницата – заключи Виктор щом разгледа предмета. – Какво мислиш?
-Няма какво да мисля – усмихнах се аз и вдигнах яката. Името на всеки ловец беше избродирано от вътрешната страна. Опитът понякога може да се окаже полезен. – Лестър?
-Познаваш ли го? – погледна ме Виктор. Очите ни се срещнаха, но аз предпочетох да запазя мълчание.
List
Stories