The Splinter Group



Ден седми.
Светът е пълен със странни и разнообразни неща. Чувал съм някъде тази глупост, но до скоро дори не съм си помислял да й вярвам. Винаги съм мислел, че вампирите са племе, извинете за израза, но си е така, което мисли само за своето оцеляване и как да се нахрани. Оказа се, че греша. Не бих нарекъл съществуването си дълго, но съм преживял достатъчно, за да смея да твърдя това. Именно заради тези мои… убеждения Малагорн се опитва да ме убие. Подронвали авторитета, каза ми той веднъж. Сякаш вампирите имат подобни неща.
Но когато бягаш и дори умираш, ставаш обект на чужди интереси. Оказа се, че съществуват няколко хиляди вампири (странно как толкова време не съм научил за тях), които тайно се борят срещу Малагорн и се опитват да прекъснат тиранията му, продължаваща вече близо хилядолетие. Според тази група нашият род е нещо като извънземните – съществуваме, всички знаят за нас, но никой не вярва. Ние сме били един вид животни, както те се изразиха, които се опитват да съжителстват с доминиращия вид на планетата. Тя, планетата, не е наша, за да я искаме. Ние нямаме право да слагаме ръка върху нещо, което не ни принадлежи. Бих могъл да продължа още дълго в този дух, но няма смисъл.
Стоях в едно от тайните им скривалища в Португалия и наблюдавах уроците, които учителите преподаваха на младите и все още зелени вампирчета (повечето дори не бяха се трансформирали).
-Човешкото тяло е като орех – изглежда здраво и много издръжливо, но с един премерен и достатъчно силен удар бихте могли да решите битката в своя полза.
Още от малки Отцепниците, както се наричаха, учеха своите деца на самозащита. Не от себеподобни, а от ловците, които през последното десетилетие бяха разпрострели пипалата си почти навсякъде. Глутницата беше основният виновник за това, но честно казано и аз спомогнах доста. Все пак постигнах основната си цел – да превърна живота на всеки вампир в ад.
-Бъдете бързи, смъртоносни и много предпазливи. Знайте, че тези хора не се шегуват. Основното им оръжие е среброто. Избягвайте го на всяка цена. Допир с кръвта ви ще задейства химична реакция, която ще изпепели тялото ви отвътре навън и ще го превърне в пепел за секунда.
След малката сцена, която Валор спретна преди седмица в каналите, аз реших да се оттегля далече от Испания и от Европа като цяло. Харесах си Аляска, която не беше по вкуса на повечето вампири заради прекалено ниските температури. Надявах се, че там ще съм в безопасност, но рядко нещата се нареждат по начина, по който ги планираме. На пристанището бях посрещнат от пет члена на Отцепниците, които ми се представиха най-учтиво и ме помолиха да ги последвам. Нямах никакво желание да се забърквам в каквото и да е повече и любезно, доколкото ситуацията ми позволяваше, им отказах. Секунда по-късно изпаднах в безсъзнание и се събудих на това място.
-Нека разгледаме тази човешка глава.
Периодично хора на Отцепниците се отбиваха до близката морга и си набавяха тела, за научни цели, както се изразяваха.
-Едно от най-предпочитаните места за смучене на кръв се намира точно тук, десетина сантиметра под ушите. Усетих как някой се приближава тихо зад гърба ми.
-Да? – изпреварих го, но не се обърнах.

Ден пети.
Не съм виждал слънцето вече близо двеста години. Луната ме поздравяваше щом се събудя и пак тя ми пожелаваше приятни сънища сутрин. Винаги така е било и винаги така ще бъде. Това е факт, който не мога да променя колкото и да искам. Свикнах с мрака. Живея с него и двамата се научихме да съжителстваме чудесно. Никога не съм предполагал, че ще изпитам страх. Но когато отворих очи и той ме обгърна аз настръхнах. Малки капчици гореща, лепкава пот се стичаха по челото ми. Те се търкулваха надолу и падаха право в очите, предизвиквайки пареща болка. Застоял, тежък въздух се опитваше да проникне през ноздрите ми, но дробовете сякаш му отказваха. Дишането ми все повече и повече се учестяваше.
“Къде съм?”
Вероятно знаех отговора или поне подозирах, но се чувствах длъжен да попитам себе си.
-Отвори очи, скъпи!
Чух глас. Беше толкова близо. Но не можех да видя никого. Опитах да се вслушам отново.
-Хайде, отвори очи!
Плахо направих крачка, после две, и три. Малка бяла точка се открои на черния фон. С приближаването ми тя все повече и повече придобиваше очертанията на фигура – женска фигура. Седеше с гръб към мен и говореше на някакъв мъж, който лежеше на земята. Всъщност и двамата изглеждаха като че висят във въздуха, но аз знаех, че това е само илюзия, създадена от непрогледния мрак.
-Какво? – отвърна раздразнено лежащият и се изправи. О, богове!
“Но… това съм аз.”
Гледах и не вярвах на очите си. Фигурата носеше дънки и тениска – дрехи на двадесети век. Единствено лицето разваляше цялостната картина. Леко зачервените бузи, подпухналите торбички под очите, руменото изражение, животът, който четях в него. Всичко това говореше едно нещо – това беше най-обикновен човек. И все пак то притежаваше моите черти, моите очи, моята коса. Как е възможно? Сънувах ли?
-Време е да ставаш вече, скъпи – каза жената. Насочих вниманието си към нея. Щом това бях аз, би ли могло това да е Лиана? Направих крачка в страни с надеждата да зърна лицето й, но те също ме последваха. Оказа се безполезно. Всяка стъпка, която аз направех, те повтаряха.
-Какво искаш от мен? – попита Дарил. – Защо ме следваш?
-Но, скъпи… – Лиана, както я нарекох, звучеше леко объркана и вероятно малко разочарована. – Аз… аз те обичам!
-Ти ме обичаш – повтори Дарил и сведе печално поглед. – Сбъркала си човека. Аз не заслужавам любовта ти. Аз съм жестоко и студено чудовище. Единствените чувства, които умея да изпитвам, са гняв, омраза, пренебрежение, завист, алчност… Не познавам обич, съчувствие, състрадание, радост… Нямам чувство за хумор и съм студен към всички хора. По-добре си върви! При мен няма да намериш нещо, което аз самия не притежавам – щастие. Аз съм чудовище!
-Но… – Лиана звучеше разбита. Чувах риданията й и виждах как раменете й се тресат. – Защо говориш така? Това не е истина!
-Напротив. Това е жестоката истина. Боли, знам, но е по-добре да го научиш от сега…
Това не е сън. Това е кошмар. Аз не съм такъв. Нали?
-Не! – изкрещя жената и се хвърли върху Дарил.
-Върви си! – разгневи се той и я удари. Главата й килна на една страна и малка струйка кръв се стече по лявата буза. Капките падаха върху тялото на треперещия от гняв мъж и по прогаряха като киселина. Той се опита да се отскубне от прегръдката на Лиана, но тя го стисна с всичката си сила, на която бе способна, и не му позволи да помръдне. Бавно приближи покритото си с кръв лице до неговото и устните им се сляха в смъртоносна целувка. Ярко червени пламъци обгърнаха гърчещите се тела и за секунди ги изпепелиха. Затворих очи и се опитах да не мисля за ужасяващата картина.
-Дарил, събуди се! – гласът идваше над мен. Рязко отворих очи и се изправих. Група вампири в бели престилки ме бяха наобиколили.
-Спокойно, Дарил! Успокой се! Това беше само сън.
-Къде съм? – огледах се, но обстановката ми беше напълно непозната.
-В тайните подземия на Отцепниците – информира ме един от вампирите. – Преди пет дена те прибрахме от пристанището. Канеше се да заминеш за Аляска. Помниш ли?

Ден седми, малко по-късно.
Най-после лидерът на отцепническата група беше решил да ме приеме. Два масивни вампира ме ескортираха до покоите му и затвориха вратите на излизане.
-Дарил, предполагам?
Гласът идваше от дъното на стаята, но там беше прекалено тъмно, за да видя каквото и да било.
-Не се опитвай да ме видиш – сякаш прочете мислите ми вампирът. – Когато аз реша ще ти се покажа. На първо време нека се представя. Казвам се Малстром и обединявам под крилото си всички членове на Отцепниците. Вече знаеш кои сме и срещу какво се борим. Преди да зададеш въпросите си, бих искал да ти прочета извадка от личните архиви на Малагорн. Имаме внедрени хора там. Слушай. Дата е от вчера. Днес Вейл най-после премахна този жалък предател Дарил. Информацията, която Хагсуорн ни даде, се оказа вярна. Валор не е убил гадината когато е имал възможност. Чудя се защо ли. Мислех, че те се борят срещу всеки вампир убил човек, особено ако е един от Глутницата. Но грешката вече е поправена. Вейл се закле, че лично е забил острието на меча в сърцето на Дарил.
-Това някаква шега ли е? – нещо започнаха да ме изнервят тези Отцепници. Всичката тази потайност направо ме караше да полудявам. И това име Хагсуорн. Звучеше ми много познато, но не можех да се сетя от къде.
-Ние не се шегуваме. Виктор ще ти обясни всичко.
Обърнах се към вратата, където ме чакаше същият вампир, когото видях при събуждането си преди два дни.
-Последвай ме – каза той.
Вървяхме над десет минути из най-странните конструкции, които някога бях виждал и не обелихме нито дума. Виктор просто гледаше напред и натискаше поредния бутон за поредната врата.
-Искам да те питам нещо – каза най-после той. – Срещал ли си вампири, които да ти изглеждат много еднакво, да се държат най-малкото глупаво, да не говорят въобще и да не обръщат внимание на каквото и да е?
-Какво? – нищо не успях да разбера от това, което ми наговори. Думите излизаха толкова бързо от устата му, че ми беше изключително трудно да го следя.
-Ясно – констатира той. – Нека започнем от самото начало. Преди близо половин век ние създадохме нещо. По-точно, това беше един вид машина, която ни позволяваше да правим копия на живата материя, използвайки най-обикновена мостра от оригинала. На простосмъртните ще са им необходими още поне стотина години да достигнат до подобно откритие. Както и да е. За съжаление преди около десетилетие хората на Малагорн успяха да се докопат до прототипа и да създадат своя собствена машина. Сега този тиранин използва устройството в своя полза като цели да изгради армия от непобедими вампири, с които да властва над хората.
-Чакай малко! Спри! – наложи се да го прекъсна. Всичко това звучеше… малко странно. Та кой би повярвал? – Единственото нещо, което искам да знам в момента е как Вейл ме е убил вчера след като аз се намирах тук?
-Преди да отговоря на въпроса ти, бих искал да разбера още нещо. Помниш ли онзи ужасен сън, който сънува преди да те събудя?
Кимнах.
-Това беше един вид тест, Дарил. Налагаше се да проникнем дълбоко в съзнанието ти и да проверим някои неща за теб. Най-доброто място за информация е директният достъп до паметта на личността. Така сме сто процента сигурни, че не ни лъже. Това, което успяхме да установим за теб е, че умираш. Нямам предвид, че ще се превърнеш на прах или нещо подобно. Не. Просто ти си успял да се докоснеш до нещо, за което повечето от нас само могат да мечтаят в своя вампирски живот – човечността. Ние се борим за един по-добър свят за хората, но това не ни прави по-човечни. От вътре ние сме животни. Но ти.. Ти си различен. В теб е проникнала частица от истинско добро и това те убива. Доброто не може да съжителства с другата ти част и скоро една от двете ще надделее. За теб обаче ще е твърде късно, защото ти си свикнал да живееш и с двете. Загубата на едната би означавала край. Съжалявам, че трябваше да го научиш по този начин.
-Виж – идваше ми да му се изсмея в лицето, но предпочетох да си замълча, – попитах нещо и настоявам за отговор.
-Добре. Докато спеше ние вземехме проба от кръвта ти и направихме копие. Знаехме, че Малагорн ще те търси и няма да намери покой докато не те убие. Затова ние се погрижихме той да бъде удовлетворен. Създадохме перфектното копие и го изпратихме на сигурна смърт.
-Ти каза, че тази машина създава непобедими вампири, а сега ми казваш, че сте изпратили копието ми на смърт. Объркваш ме, Виктор.
-Красотата на това устройство е, че може да прави някои модификации и промени, които оригинала няма. Като например, би могло да се добави втори слой кожа, който да предпазва вампира от смъртоносните слънчеви лъчи. Също така може да се увеличи масата на мускулите, да се премахне част от мозъка, като така новия екземпляр ще е напълно под контрол и няма да създава проблеми. Има и още множество дребни подробности, с които не бих желал да те занимавам сега. Знай само, че вампирите на Малагорн са лишени от всякакъв разум и изпълняват всяка заповед стриктно и без всякакви въпроси. Те са перфектните машини за убиване; роботи, чийто софтуер никога няма да се скапе и няма да се обърнат срещу създателя си.
-Какво?
-Терминатор – изгледа ме доволно Виктор. – Не гледаш ли филми. Класика в жанра.
-Както и да е – нямах желание да се занимавам с глупавите увлечение на вампира. – Имам още един, последен, въпрос. Каква е моята роля в тази история? Защо ме доведохте тук?
List
Stories