Dead Body



Осем късчета хартия лежаха на каменния под в наземната зала на Малагорн и леко потрепваха при нежното докосване на тихия нощен вятър, който се промъкваше през тесните отвори по покрива. Вампирът ги гледаше, но очите му минаваха през тях като през прозрачен сатенен воал и пронизваха изографисаните плочи. Една от хартийките, изглежда подхвърлена малко по-силно от струята, се вдигна във въздуха и се понесе безгрижно из облата стая. Като волна пеперуда тя се носеше наоколо и отказваше да се приземи обратно на земята, където беше студено и неприветливо. Въодушевена от примера друга хартийка също полетя своя безсмъртен полет на мечтите.
Малагорн бавно вдигна очи и се загледа в двете парчета, които по най-нахален начин пречеха на концентрацията му и го дразнеха. Изчака ги няколко секунди с надеждата, че ще благоволят да паднат и по този начин ще избегнат натрупващия се гняв вътре в него, но за съжаления не проявиха подобно благоразумие. Сребърният му меч, който Аравон – тайния предводител на вампирските армии през Втория кръстоносен поход – изкова специално за най-добрия си и верен войник преди много години, полетя стремглаво към немирните късове и ги посече без капка милост. Но вместо тихо да се предадат и да паднат с наведени глави на земята, хартийките продължиха, макар и на повече части, да се носят около вампира и да му пречат. Следващата атака на Малагорн обаче се оказа решаваща за изхода от двубоя и той сграбчи натрапниците и ги хвърли в камината до него. Остана така няколко секунди, загледан в изгарящите им тела и задоволство се изписа на лицето му.
-Още някой? – погледна той останалите парчета. Но какво ли всъщност очакваше? Отговор? Едва ли. Та това бяха само малки хартийки, които беше наредил по-рано вечерта на пода, за да му помогнат да разчете древните рисунки по плочите. Неговите хора намериха тези антики докато копаели нова галерия в подземния град и решили, че може да са нещо важно. Кой знае? Може и да са, стига да успее да ги разчете. Всичко това му подсказваше, че има нужда от почивка.
Точно в този момент на вратата се почука.
-Извинете ме, господарю! Вейл се върна.
-Идвам веднага – каза Малагорн и се запъти към вратата. Преди да излезе обаче се спря и погледна другите шест хартийки. Нещо в него не му даваше мира и реши, че трябва да направи това, което вътрешният му разум се опитваше да му втълпи. Сграбчи парчетата и без да се замисля ги хвърли при останалите си събратя в огъня. -В случай, че решите да им подражавате, нека минем направо на последиците – тихият му смях остана да рикошира из облите стени още няколко секунди след напускането му.
Вейл и Хагсуорн нервно крачеха из стаята и от време на време се споглеждаха. Очите им, изпълнение с неудобство на единия и страха на другия, неспокойно шареха по изрисуваните стени и гледаха към забранения сектор. Личните покои на Малагорн, които се говореше, че продължават близо километър надолу под земята, бяха абсолютно забранени за всички вампири освен слепите екзекутори. Хагсуорн винаги се е чудел как тези изроди се оправяха из лабиринтите на подземните градове щом не виждаха абсолютно нищо. Дали пък не се правеха на слепи?
-Вейл? – Избраният се изкачи по стълбата и седна на специален стол от кости, който прислугата му донесе. – Какви са новините? Това Дарил ли беше или този тук ни е излъгал?
-Това, което убих определено приличаше на него и се държеше по същия начин…
-Но? – Малагорн усети тревога в гласа на своя убиец, нещо, което рядко можеше да се случи с него.
-Не съм много сигурен. Винаги вярвам на своята интуиция, а не на очите си, и ви казвам, че това, което убих, носеше обвивката на Дарил, но дали беше самия Дарил – това не мога да кажа със сигурност.
-Какво? – Хагсуорн подскочи като ужилен. – Какви ги говориш? Ти лично заби кола в сърцето му! Опита кръвта му! Това беше Дариъс!
-Може и така да е – каза Вейл. – Обаче аз съм се сражавал с Дарил рамо до рамо срещу Обречените и мога да кажа, че това там приличаше на него само по външен вид.
-Това е било преди много години – разпали се Хагсуорн. – Той се промени. Превърна се в предател.
-Има право – намеси се Малагорн. – Дарил определено се промени след смъртта на Лиана. Може и да грешиш. Щом е изглеждал като него…
Вейл предпочете да остане мълчалив. Погледът му остана вперен в пространството, обмисляйки казаното.
-Когато ви изпратих – Малагорн реши този въпрос за приключен – бях много скептично настроен към информацията ти Хагсуорн. Дори дадох заповед на Вейл да те убие ако не намерите Дарил на въпросното място. Сигурно се чудиш защо? Много е просто. Преди пет дни получих сигурна информация от мой доверен човек в Глутницата, че лично предводителят им Валор и сложил край на жалкия живот на Дарил. Изглежда, че въпреки всичко не мога да вярвам на хората си там щом сте се сблъскали с него. Но… Тук идва ред да си зададем едно голямо но. Какво всъщност е станало? Дали Валор се е размекнал? Убил ли е наистина Дарил онази нощ и ако е така, кого уби Вейл днес? Надявам се съвсем скоро да разберем.

Градската морга, малко преди пет часа.
-Внимавай с лицето! – кресна единият бандит и удари партньора си по гърба. – Не трябва да има драскотини. Иначе сделката става невалидна.
Мигел изсъска гневно и извърна глава. Грозният белег, който пресичаше лявата му буза, засия в неестествено червено при нахлуващата кръв. Очите му потъмняха и се стрелнаха към Пабло. Вторият беше с близо педя по-нисък от приятеля си и по телосложение също изоставаше сравнително. При разгневения вид на Мигел тялото му сякаш още повече се смали и той отстъпи крачка назад.
-Спокойно, човече! Само ти напомнях!
-Никога… – Мигел изгаряше тялото на Пабло с очи. – Никога не ме удряй!
-Моя грешка! – заекна Пабло. – Моя грешка! Никога вече!
Двамата останаха още няколко секунди, вгледани един в друг. Отношенията винаги са били обтегнати на максимум и много малко им трябваше, за да се избият. Пабло беше вперил поглед в тялото на жертвата, която бяха наети да доставят, и нервен избягваше погледа на своя партньор. Мигел, от своя страна, наблюдаваше всяко движение,всеки жест, с една единствена надежда – грешка. Молеше се Пабло да кажа или да направи още нещо, с което да прекоси границата. Тогава щеше да го подреди така, както на него му се искаше. Но това не стана. Времето не ги жалеше и определено няма намерение да спре и да ги изчака да свършат с глупостите си.
-Скоро ще се съмне. Да продължаваме!
“До следващия път!”, закани се Мигел.
Мъжете вдигнаха тялото и бавно и внимателно го пренесоха до микробуса, паркиран в сянката на близката сграда. Вратата се отвори и една глава се показа. По лицето на въпросната личност двамата можеха да разчетат силно раздразнение и гняв. Бавеха се и на работодателите това не им се нравеше.
-Побързайте! – изсъска мъжът и се прибра обратно в колата.
След няколко секунди трупът беше натоварен и бяха готови да тръгват. Гумите изсвистяха бясно и микробусът се понесе из нощните улици на Мадрид. Мигел и Пабло седяха на задните седалки до мъртвия и се гледаха въпросително. Единствените два въпроса, които се въртяха из главите им бяха свързани с пари, заплащане и евентуална посока на пътуването. Но имаха достатъчно ум в главите си, за да не задават прекалено много въпроси. Всъщност по-добре да не задаваха каквито и да е въпроси. Щом човекът реши да им плати ще си получат парите. Можеха само да чакат и да се надяват.
Половин час обикаляха града и на моменти на двамата им се стори, че се въртят в кръг. Точно когато търпението на Мигел се изчерпа и той се престраши да попита, спряха. Мъжът зад волана се обърна и им подаде голям черен чувал.
-Поставете тялото вътре! – заповяда той и излезе. След секунда задните врати се отвориха и Мигел и Пабло бяха посрещнати от пет мускулести мъже с празен поглед в очите и въоръжение за две дузини войници от редовната армия.
-Здравейте! – махна с ръка Пабло, но мъжете сякаш не ги забелязваха. Очите им се бяха втренчели в тях, но минаваха през телата им като че ли бяха прозрачни. Човекът, който ги докара до тук, потупа един от едрите типове по гърба и каза:
-Занеси трупа в лабораторията! Останалите ме последвайте! Доведете и тези отрепки!
Престъпниците се спогледаха объркано. За тях ли ставаше дума? Много време за размисъл нямаха. Останалите четирима ги издърпаха от микробуса и ги задърпаха като чували със зеленчуци.
-Къде ни водите? – попита леко уплашен Пабло, но не получи отговор.
-Хей! – настоя той. – Тия май са глухи – обърна се към Мигел. – А сега какво?
-Нямам ни най-малка престава – погледите им се засякоха. Усещаха надигащия се страх – страхът от неизвестното. Всички тези тунели, подземия. Нямаха никаква идея какво предстои и дори не можеха да си го представят.
След още няколко минути болезнено влачене по пода бяха оставени в малка обла стаичка с червени метални стени и решетъчен под. Вече и двамата трепереха от страх.
-Какво ще правите с нас? – провикна се Мигел.
-Спокойно, господа! – гласът им звучеше много познато. Приличаше на онзи на мъжа от микробуса.
-Ти каза, че ще ни платиш щом свършим работата.
-Така ли съм казал? – направи се на учуден вампирът.
-Мръсно копеле! – закани се Мигел. – Ще те пипна! Обещавам!
-Съмнявам се – тих, но зловещ смях отекна из стаята. Подът се задвижи и решетките бавно се вдигнаха нагоре. Няколко комплекта ярко зелени очи се втренчиха в двамата мъже.
-Мигел? – Пабло страхливо се приближи до своя приятел. – Какво е това?
Люспеста лапа решително се подаде от вътрешността, следвана и от останалата част на тялото. Не много голямо гущероподобно същество с котешка стъпка изпълзя от своята клетка. По гърба му стърчаха множество малки шипове като на таралеж, а устата му приличаше на месомелачка. Звярът злобно изръмжа и направи крачка напред. Мигел и Пабло отстъпиха назад. Още подобни неща се появиха и скоро двамата бяха заобиколени от поне половин дузина гладни “домашни животинки”.
-Как върви? – попита един от персонала на лабораторията и надникна през малкия прозорец. Двете отрепки, които бяха заключили там, сега покриваха по-голяма част от помещението. Две от съществата спореха ожесточено за един крак, докато други две си деляха глава. Кръвта по стените и пода почти не се забелязваше. Повечето се беше стекла в клетките и щеше да послужи на зверовете за по-късно. И без друго те щяха да приберат всичко, което не успеят да изядат, при себе си.
-Чудесно – усмихна се вампирът и даде сигнал на съществата да се прибират.
List
Stories