The Awakening



Париж, 1704 година
Седмият ден започна със залеза на слънцето. Луната засия с пълната си мощ на безоблачното небе. Измина цяла седмица, а аз все още не бях се хранил. Събрах последните си останали сили и напуснах временното си убежище. Чувството за глад бавно ме обгръщаше и ми пречеше да гледам, да разсъждавам нормално. Краката вече не ми се подчиняваха – подгъваха се, губех равновесие.
Цялото ми тяло се тресеше сякаш умирах от студ през средата на юли, насред една от най-горещите нощи до момента. Болката притежаваше пълен контрол над мен. С всяка измината секунда, с всяко следващо усилие, което полагах, отслабвах все повече и повече. Вероятно скоро щеше да настъпи и краят, за който толкова силно мечтаех през тези дни.
Не желаех да съм това, в което се превърнах… в което ме превърнаха. Харесвах живота, който водех само до преди седмица. Не беше много, но аз знаех, чувствах, че е най-доброто за мен и жена ми. Работех в най-добрата кръчма в квартала, изкарвах предостатъчно, за да се изхранваме, да плащам наема и дори да заделяме по-малко. Господи, как ми липсва нейната усмивка, гласът й… По-добре беше да не мисля за това, защото знаех, че никога не ще я видя отново. Просто не бих имал смелост да й се явя в този окаян и нещастен вид.
Проклета да е онази злощастна нощ! Проклета да е и дяволската жена! Тя провали всичко, което бях постигнал. С едно замахване тя съсипа цялото мое аз, изтегляйки го от кулата, която беше градило толкова дълго, миг преди да я унищожи зад гърба му. С омайния си глас, с песните и танците си, сякаш завъртя главата ми и прогони здравия разум в мен. Вървях след нея, изпълнявах всяка нейна прищявка сякаш й бях слуга, до момента, в който се озовахме сами в задната стаичка на прислугата. Тогава лицето й, това мило и съвършено лице, се промени. Чертите придобиха зловещ, чудовищен вид и тя впи изящните си бели зъби в незащитения ми врат. След което с нокти разряза вената на лявата си ръка и я поднесе към устата ми. Пий, беше казала тя. Пий и живей с мен… завинаги. Подчиних се. Нищо не можех да сторя. Тялото ми просто не ме слушаше. Жадно впих устни в ръката й и… Това беше краят на моя живот. Бях прокълнат да продължа пътя си като създание на нощта, пратеник на Дявола, вампир!
-Дариъс!
Това име ми даде тя. Каза, че звучи гордо и величествено и ще буди респект у моите събратя по съдба. Би трябвало с гордост да го нося заради своята история. Да върви по дяволите. Не ме беше грижа за миналото на някакво си скапано име. Никога не бих променил своето собствено име. Не й бях изкрещял аз и избягах далече. Аз също притежавах някаква гордост… все още.
-Дариъс!
Познат глас ме откъсна от мислите ми. Едва сега осъзнах, че някой използваше новото ми име. Но на целия свят има само един човек, който би могъл да го знае.
-Лиана! – едва успях да промълвя аз.
-Дариъс, търсех те къде ли не… Господи, изглеждаш ужасно!
Тя ми помогна да се изправя и ме огледа критично.
-Ти все още не си се хранил, нали? – попита.
Просто поклатих глава.
-Така и предположих – усмихна се загадъчно тя. – Ела! Имам изненада за теб.
Хвана ме за ръка и ме поведе из запустелите тъмни улички на Париж. Спряхме пред красиво изглеждаща къща, която Лиана нарече свой дом. Естествено на мястото на прозорците имаше масивни дървени капаци, които да спират слънчевите лъчи от проникване.
Ех, слънцето… Когато се сетя за онези красиви залези, които гледахме с моята любима, за топлината на сутрешните… Не! По-добре да не мисля за това, защото не ще мога да погледна право в самото светещо кълбо там горе и доволно да се усмихна. Тя просто ми отне това право. Не ме попита, не поиска разрешение.
-Време е да възстановиш силите си, Дариъс! – въведе ме тя в една от стаите. На пода лежеше и “изненадата” – човешко същество от женски пол с дълга, красива рокля и качулка на главата. Ръцете и краката й бяха здраво вързани. Нещо в тази жена ме привличаше, изглеждаше ми силно позната. Лиана вдигна “жертвата” и бавно оголи врата й.
-Пий!
-Не! – отстъпих аз с отвращение, но видът на незащитената плът сякаш сияеше пред мен, зовеше ме.
-Не бъди глупак, Дариъс! – доближи я тя до лицето ми. Нещо в мен сякаш се надигаше. Усещах как животинските инстинкти вътре в мен се събуждат. Ръката ми внимателно премести кичур от косата. Допирът с плътта още повече ме караше да я желая. Устните ми започнаха да се приближават все по-близо и по-близо…
-Пий, Дариъс, пий! Това е единственият начин да спасиш себе си и да станеш това, което съм и аз. Пий, за да прочистиш душата си от всички слабости на човешкия род. Пий! В противен случай ще загинеш!
Повече не можех да се съпротивлявам. Желанието, нуждата от кръв, бяха по-силни от волята ми. Усетих как лицето ми се промени. Истинската ми същност беше излязла наяве. Но в този момент не ме интересуваше нищо. С един замах погребах всичките си мисли и впих зъби във врата на нещастната жена – моята жена. Тялото й потрепери в болезнен гърч.
-Да! – изкрещя Лиана. – Пий!
Почувствах как топлата кръв се блъска в зъбите ми и се стича в устата. Скоро завладя тялото ми. Изпаднах в блаженство. Чувството беше невероятно. Тогава настъпи и промяната в мен. Душата ми се завъртя на сто и осемдесет градуса, преминавайки изцяло в лагера на злото. Вече не ме беше грижа за живота на смъртните, за моя…
Превърнах се в Дариъс!
List
Stories