Tag: untitled cycle

Help (Untitled #3)

В малкото селце и тази нощ беше пълно мъртвило. Единствено песента на щурците разпокъсваше иначе плътната тишина, която обгръщаше дузината къщи. Със залезът на слънцето всички прозорци и врати се залостваха здраво и не допускаха нито звук да влиза или излиза. По небето имаше множество облаци, които скриваха луната и тя не можеше да огрее със светлината си селото. Случен минувач би си помислил в този момент, че мястото е изоставено, но не. Хората се страхуваха. Те вярваха в собствените си закони и пълната изолация не им позволяваше да знаят каквото и да е. Мракът ги плашеше. Те вярваха, че злото броди с лунната светлина и ще погълне всеки, който се изпречи на пътя му.
Но дали всички спяха? Глухи стъпки отекнаха по единствената каменна улица, която пресичаше селото през средата. Една фигура, загърната с плащ, тичаше бързо към малката църква в източния край. Тя се стараеше да прави максимално големи крачки, но и безшумни. Зъбите й едва чуто тракаха, но не от студ. Минаваше средата на май и въздухът бе топъл. Тя се страхуваше. Опасяваше се, че ако някой я види или чуе, надеждите й ще бъдат погребани завинаги. Трябваше да стигне до Божията сграда и то скоро. Оставаха само още двайсетина метра когато духна изключително силен вятър и издуха плаща, който фигурата слабо придържаше, по-скоро за да прикрива лицето си с качулката. Платът се понесе в нейната посока, разперен и величествен на фона на църковната сграда. Удари се в кръста и остана да виси там, покривайки светото разпятие, криейки го от всякакви погледи. Под качулката се разкри лицето на жена на средна възраст, което беше покрито с множество белези. Не изглеждаше на повече от тридесет и пет, но косата й вече беше побеляла като сняг. Чертите й бяха гладки и почти липсваха бръчки. И въпреки това в очите й се четеше огромна болка и страдание, които бяха подкрепяни от грозните резки по кожата й
Жената спря за момент и се загледа в плаща.
“Нима това е знак? Нима трябва да се откажа? Никога! Няма да се спра пред нищо! Не можеш да ме уплашиш!”
Искаше й се да изкрещи, но знаеше, че не може да си го позволи. Нямаше време за мислене. Не трябваше да спира. Тя се приближи до вратата на църквата и дръпна дръжката. Оказа се отключено, което силно я изненада. Свещеникът никога не оставяше незалостено след мрак.
“ Твое дело ли е?”
Тя влезна вътре и се огледа внимателно. Не се забелязваше жива душа. Свещите до една бяха запалени и навяваха на жената романтични спомени за деня на нейната сватба, която се състоя на същото това място и в същата тази атмосфера. Стаята на свещеникът беше заключена, която напълно я убеди, че това не беше негово дело.
“И без това не ми е нужен.”, успокои се тя и насочи вниманието си към олтара. Той всъщност не беше кой знае какво – изработен от дърво и метал без каквито и да е скъпи метали и скъпоценности. Над него гордо седеше статуята на Спасителя, издялкана и изрисувана от местни хора още преди стотина години когато църквата е била построена. Той беше протегнал умолително ръце и гледаше успокоително надолу към молещите се.
Жената се приближи и сведе глава. Очите й се напълниха със сълзи и тя тихо зарида.
-Прости ми, Боже, аз съгреших! – проплака тя. – Извърших смъртоносен грях и съм готова да платя последиците за това. Но… вината не беше моя. Ти знаеш. Видял си какво стана. Онези мъже нахлуха. Дори не разбрах какво стана. Всички до един се изредиха върху мен онази вече, Боже. Болката беше неописуема. Нямаше кой да ми помогне, кой да ме защити. Хората не ми повярваха. Нарекоха ме развратница, уличница, кучка. Аз страдах!
Жената избърса сълзите си с ръкава на жилетката си и продължи:
-Когато разбрах за бебето… О, Господи! Те ме изхвърлиха. Наругаха ме и ми се подиграха. Аз бях просто един парцал за тях. Не можах да издържа на това. Сънувах гневните им лица всяка нощ и се будех обляна в пот. Надявах се, че всичко е било само един лош сън, но щом погледнех към корема си и… Истината боли. Реалността боли. Ти защо не ми помогна? Виках те. Молех те. Но ти беше прекалено зает за простосмъртните. Нали? Прекарах месеци на ужас и мъчение. Живеех сама и в пълна изолация от останалите. Толкова ми се искаше да си поговорим поне за минута. Самотата ме побъркваше. Дори самоубийство обмислях, но една мисъл ме крепеше и ми вдъхваше желание да живея – отмъщение. Исках да им го върна на всички тук за начина, по който се отнесоха с мен. Въпреки, че бях на ръба на лудостта, аз все още размишлявах трезво и знак много добре какво искам. Искам те да страдат така както аз.
Жената млъкна за момент и вдигна умолително глава към дървената статуя. Погледна я в очите и попита:
-Ще ми помогнеш ли? Знам, че го убих, но нямах друг избор. Видя ли какъв урод беше. Просто не можех да гледам това дете. Видът му ме отвращаваше. Грях е, но за него е по-добре така.
Силен гръм разтърси небето и една светкавица удари покрива на църквата. Призрачен вятър се промъкна в помещението и за секунда изгаси всички свещи. Жената се изправи и нервно се огледа. Усещаше нещо в стаята, но не можеше да каже какво. Стаен ужас напираше да изплува и да я погълне. Страх я беше. Тъмнината напълно взе контрол над църквата и тя заприлича на голяма черна дупка.
-Отмъщение…. – разнесе се шепот, който прелиташе заедно с вятъра.
-Да! – изстена жената и се сгуши на пода от страх.
-Отмъщение!
Една сянка прелетя над треперещата жена. Завъртя се няколко пъти около нея и като плувец скочи в главата й. Жената рязко се изправи и нададе писък. Чувстваше как нещо разкъсва мозъка й парче по парче и си прави гощавка. Усети как студени вълни започнаха да я обливат, първоначално само от врата нагоре, но постепенно се преместиха и надолу. Сякаш нещо обикаляше тялото й – нещо живо. Мъките й се засилваха. С неописуем ужас тя установи, че донякъде е права. Кожата й бавно се разкъсваше и под нея се подаваше нова – космата, синкава.
-Какво става с мен?
Пръстите на едната й ръка паднаха като нещо, което до преди миг е държала, и на тяхно място “поникнаха” други – издължени, космати, с дълги смъртоносни нокти в края. Последна беше главата, чиято кожа се пропука точно по средата и падна като някаква порцеланова маска. Отдолу се подаде мрачно и зловещо лице. Очите светеха в тъмно синьо, от ноздрите излизаше пара, а самите черти с нищо не подсказваха за жената от преди малко. Новото не беше човешко същество. Повече приличаше на диво животно с всичката тази козина по него.
-Какво стана? – попита жената, но там нямаше кой да й отговори. Тя погледна към пода и видя собственото си лице, застинало в момент на болка и ужас. Парчета кожа, покрити с кръв, се стелеха навсякъде около нея. Объркана, вдигна ръце и остана загледана в странните неща пред погледа си. Нима това беше тя? В какво се беше превърнала? Огледа внимателно ноктите и се замисли.
“Това е моето отмъщение! Сега притежавам сила и подходящо оръжие. Ще ги убия всичките. Никой няма да избяга от моя гняв. Благодаря ти, Господи!”
Жената дори не подозираше, че това не беше награда, а наказание.
“Те ще се погрижат за нея.”


Suicide (Untitled #2)

Отчаян ли бях тази вечер? Определено. Не издържах повече. Винаги съм се чудел какво се случва с човешката душа след смъртта и мисля, че е време да проверя. Нещата напълно излязоха извън всякакви граници на нормално. Безумие и глупост ме засипваха на всяка крачка. Не! Това трябва да престане.
Приближих се до запотения прозорец и се загледах навън. Минаваше един часа през нощта. Оставаха само три дена до Коледа и все пак сняг почти не се забелязваше. Само тук-там се белееха малки остатъци от това, което ледено-студените лъчи на слънцето бяха решили да пощадят, но само за да довършат на следващия ден. Зима е, а няма това, което окачествява този мразовит сезон. Що за Коледа ще е без пухкавия сняг, от който малките деца ще издигат големите снежни човеци и ще провеждат незабравими войни с топки? На къде върви света? Не само хората са тръгнали в грешната посока, но и природата се е объркала с тях и е започнала да върши простотии.
Но какво всъщност ме топлеше мен това? Само след няколко минути нищо нямаше да има значение. Питате се защо? Не се ли досетихте? Какво всъщност ме подтикна към тези мои мисли е без всякакво значение. Не е нужно да затормозявам света с моите проблеми. Той и без това си има малко повече от необходимото. Самоубийството е изключително трудно. Трябваха ми цели два месеца, за да се реша на фаталната крачка. Казват, че Той нямало да ме приеме ако посегна на живота си. Щом съм го бил получил, по-добре да му се радвам максимално и ако следвам неговите канони (“правила” и “закони” били “мръсни” думи и е за предпочитане да се избягват разбрах) то един ден ще бъда възнаграден. Е да, ама аз не съм толкова търпелив. Не смятам, че съм заслужил толкова ходене по мъки и тръни само за едното възнаграждение. Нямало да ме приеме! Че ако иска! Аз да не съм опрял нож в гърлото му? Като не ме иска, здраве да е. Все някой ще ме приюти. Дочух, че са двама – един долу и един горе.
Но стига с празните приказки. Чувствам нещо различно във въздуха тази вечер. Не съм много сигурен какво е и не мога да го опиша с думи, но вътре в мен един глас крещи. Опитва се да ми каже нещо, но само той си знае какво. По-добре да го игнорирам. Само ме обърква. Сякаш иска да ми втълпи лошо. То аз планирам да се самоубия след минута. По-лошо от това не виждам на къде.
Какво пък толкова? От мен се искаха само две неща – да отворя прозореца и да направя последната крачка в своя земен живот. След това, както се казваше в един филм, гравитацията ще се погрижи за останалото. Е, време е! Внимателно открехнах едното крило. Ледено-студеният нощен вятър прониза тънката пижама и полази по кожата ми. Целият изтръпнах и се свих. Всички се опитваха да работят срещу мен тази вечер, но аз вече бях твърдо решен. Връщане назад нямаше.
Спрях на ръба на перваза и погледнах право надолу. Разстоянието не беше много – само десетина метра, но все пак долу ме чакаше неприветливия бетон, който се надявах да си свърши съвестно работата. Точно в този момент чух стенание от уличката в дясно, което привлече вниманието ми. Вперих поглед, изпълнен с любопитство към източника на звука. Единствено мракът изглежда беше на моя страна в този късен час, защото въпреки плътната катранена пелена успях да различа три силуета. Единият лежеше на земята и се превиваше от болка, докато другите два се бяха надвесили над него и махаха странно с ръце. За момент забравих за личните си планове и бързо се прикрих зад стъклото. Не знам какво точно си мислех в този миг, но някак си приех въпросната тройка като зяпачи, а предпочитах да си умра сам.
Двамата мъже извършваха някакъв странен ритуал, който продължи близо десетина минути. В края единият от тях извади закривен кинжал и прониза жертвата си. Бледо лилав облак напусна мъртвото тяло и се понесе към небето. Не съм много сигурен дали в този момент извиках или само си въобразих, че го правя, но и двамата отправиха поглед към моята стая. Очите им светнаха в ярко жълто и озариха за секунда улицата. Страх се прокрадна в душата ми, страх за собствения ми живот. Парадоксално е, знам, но в този момент, аз мислех само за това дали ще ме убият и се молех да не става. Плахо се надигнах и надникнах.
Една сянка премина пред погледа ми и настана мрак. Не знам кои бяха тези мъже, ако въобще бяха мъже, нито пък къде съм сега. Знам само, че тук е тъмно, тихо и спокойно.
В Рая ли съм?


Desires (Untitled #1)

Приближих се бавно към тялото.
-Наясно ли си какво правиш? – попита ме другото ми аз, моята съвест.
-Не! А ти? – не му останах длъжен.
-Опасно е. Знаеш това, нали?
Не му отговорих. Направих решителната крачка и вдигнах главата й.
-Решен си, нали?
-Дълго време го обмислям.
-Защо искаш да бъдеш опитно зайче? Защо точно ти… и аз? – гласът сякаш трепереше, страхуваше се.
Ръцете ми внимателно отместиха прекрасните къдрици от лицето й – толкова гладко, нежно, мило. Устните й, все още изпълнени със сладост, сякаш ме зовяха – отново и отново – да им се отдам… за последен път.
-Престани! – изкрещя ми съвестта. – Безсмислено е да си мислиш подобни неща. Обречен си! Няма смисъл!
-Замълчи! – опитах се да се противопоставя. – Просто замълчи!
Една сълза се търкулна по бузата ми, бавно се спусна към устните ми и потъна там някъде в отворената уста. Още една я последва. И още една…
-Изгаря те отвътре, нали? Яде те бавно и мъчително. Парченце по парченце душата ти, ако все още я имаш, преминава в негови владения. По-добре не се съпротивлявай! Заглуши старите си желания – те вече не съществуват за теб. Отдай се на новите си нужди.
-Не! – изкрещях и изпуснах главата й. – Не!
-Да!
Отново погледнах лицето й. Сякаш бе вчера, когато двамата се запознахме. Сякаш бе вчера, когато й предложих да сключим брак и тя прие. Помня. Лицето й сияеше по-силно от звездите, които покриваха небето. Устните й едва се размърдаха, но аз чух онази прекрасна думичка, която все още ехти в главата ми.
-Да!
-Забрави тези глупости! – отново ме прекъсна гласът.
-Не! Ти не разбираш…
-Да разбирам какво? Че си един скапан нещастник, който се носи по вълните на обреченото си минало? Напротив, разбирам прекрасно! И все пак…
Опитах се да го заглуша за момент. Загледах се отново в лицето й. Защо? Защо бе необходимо да се стига до тук? Не можеше ли тя просто да замине далеч? Скоро щеше да си намери друг, вероятно по-добър, и отново да заживее щастливо.
Смехът на гласa ме откъсна за пореден път от размислите ми – силен, изтеричен, подигравателен смях.
-Някой по-добър? Някой по-добър?
Убеден съм, че ако имаше собствено лице, от очите му щяха да се стичат сълзи на удоволствие – задоволство, че ме боли.
-Ти май взе да губиш и малкото разсъдък, който ти е останал!
-Върви по дяволите! – изкрещях му аз.
-Благодарение на тебе вече съм там – продължи да се смее гласът.
За пореден път се загледах в нея. Отново вдигнах главата й и отместих косата.
-Време е! – подкани ме гласът.
В този момент единият й клепач трепна. За момент реших, че ще се събуди и тази мисъл ме ужаси.
-Няма – успокои ме гласът. – Спокойно. Ще спи поне още два часа, най-малко.
Погалих нежната й кожа и бавно свалих поглед надолу. Подминах устните й…
-Да! – развълнува се гласът.
…. брадичката….
-Да! – все по-настойчиво повтаряше.
…. и стигнах до гърлото й.
-Направи го!
Внимателно наклоних главата й и врата й блесна на слабата светлина. Сякаш блестеше, зовеше ме.
-Таке е! Зове те! Послушай го!
Всички мисли, които имах до този момент, една по една започнаха да се изпаряват при вида на апетитната оголена плът.
-Направи го!
Нещо ме теглеше надолу. Усещах как разстоянието постепенно се скъсява.
-Да! – продължаваше да крещи гласът.
-Не! – опитвах да се съпротивлявам, но всичко свършваше само до думите. Говорех едно, а всъщност вършех нещо съвсем друго. Шията й бе на не повече от пет сантиметра.
-Сега е моментът! – изкрещя със задоволство гласът.
-Не!
Зъбите ми постепенно започнаха да се трансформират, да се удължават.
-Да!
-Никога! – опитах да се отскубна от странната сила, която сякаш ме тласкаше надолу, но без особен успех. Новопоникналите ми зъби се впиха в незащитената й плът.
-Да! – за пореден път се провикна гласът.
Топлата кръв се стече в устата ми, галейки приятно небцето. Едновременно с отвращение и задоволство аз жадно засмуках живителната течност. Съзнанието ми за миг се прочисти от всяко съмнение, от всяка тревога. Променях се. Към по-добро, може би.
-Естествено – окуражи ме гласът, който сега звучеше много по-покорно от преди. Нямаше го вече онзи подигравателен тон.
Тялото ми се изпълни с енергия. Почувствах се странно, приятно. Нямаше я мъката, болката, любовта, спомените… Всичко си беше отишло с вливането на прясната кръв във вените ми.
-Забравих да ти спомена, че освен кръвта на жена си, пиеш тази и на нероденото си дете – прошепна гласът.
Очите ми пронизаха мрака в пристъп на ужас. Нещо в мен отново се преобърна и започна да рита тялото ми… отвътре на вън….
-Завинаги с теб! Завинаги в теб!