Приближих се бавно към тялото.
-Наясно ли си какво правиш? – попита ме другото ми аз, моята съвест.
-Не! А ти? – не му останах длъжен.
-Опасно е. Знаеш това, нали?
Не му отговорих. Направих решителната крачка и вдигнах главата й.
-Решен си, нали?
-Дълго време го обмислям.
-Защо искаш да бъдеш опитно зайче? Защо точно ти… и аз? – гласът сякаш трепереше, страхуваше се.
Ръцете ми внимателно отместиха прекрасните къдрици от лицето й – толкова гладко, нежно, мило. Устните й, все още изпълнени със сладост, сякаш ме зовяха – отново и отново – да им се отдам… за последен път.
-Престани! – изкрещя ми съвестта. – Безсмислено е да си мислиш подобни неща. Обречен си! Няма смисъл!
-Замълчи! – опитах се да се противопоставя. – Просто замълчи!
Една сълза се търкулна по бузата ми, бавно се спусна към устните ми и потъна там някъде в отворената уста. Още една я последва. И още една…
-Изгаря те отвътре, нали? Яде те бавно и мъчително. Парченце по парченце душата ти, ако все още я имаш, преминава в негови владения. По-добре не се съпротивлявай! Заглуши старите си желания – те вече не съществуват за теб. Отдай се на новите си нужди.
-Не! – изкрещях и изпуснах главата й. – Не!
-Да!
Отново погледнах лицето й. Сякаш бе вчера, когато двамата се запознахме. Сякаш бе вчера, когато й предложих да сключим брак и тя прие. Помня. Лицето й сияеше по-силно от звездите, които покриваха небето. Устните й едва се размърдаха, но аз чух онази прекрасна думичка, която все още ехти в главата ми.
-Да!
-Забрави тези глупости! – отново ме прекъсна гласът.
-Не! Ти не разбираш…
-Да разбирам какво? Че си един скапан нещастник, който се носи по вълните на обреченото си минало? Напротив, разбирам прекрасно! И все пак…
Опитах се да го заглуша за момент. Загледах се отново в лицето й. Защо? Защо бе необходимо да се стига до тук? Не можеше ли тя просто да замине далеч? Скоро щеше да си намери друг, вероятно по-добър, и отново да заживее щастливо.
Смехът на гласa ме откъсна за пореден път от размислите ми – силен, изтеричен, подигравателен смях.
-Някой по-добър? Някой по-добър?
Убеден съм, че ако имаше собствено лице, от очите му щяха да се стичат сълзи на удоволствие – задоволство, че ме боли.
-Ти май взе да губиш и малкото разсъдък, който ти е останал!
-Върви по дяволите! – изкрещях му аз.
-Благодарение на тебе вече съм там – продължи да се смее гласът.
За пореден път се загледах в нея. Отново вдигнах главата й и отместих косата.
-Време е! – подкани ме гласът.
В този момент единият й клепач трепна. За момент реших, че ще се събуди и тази мисъл ме ужаси.
-Няма – успокои ме гласът. – Спокойно. Ще спи поне още два часа, най-малко.
Погалих нежната й кожа и бавно свалих поглед надолу. Подминах устните й…
-Да! – развълнува се гласът.
…. брадичката….
-Да! – все по-настойчиво повтаряше.
…. и стигнах до гърлото й.
-Направи го!
Внимателно наклоних главата й и врата й блесна на слабата светлина. Сякаш блестеше, зовеше ме.
-Таке е! Зове те! Послушай го!
Всички мисли, които имах до този момент, една по една започнаха да се изпаряват при вида на апетитната оголена плът.
-Направи го!
Нещо ме теглеше надолу. Усещах как разстоянието постепенно се скъсява.
-Да! – продължаваше да крещи гласът.
-Не! – опитвах да се съпротивлявам, но всичко свършваше само до думите. Говорех едно, а всъщност вършех нещо съвсем друго. Шията й бе на не повече от пет сантиметра.
-Сега е моментът! – изкрещя със задоволство гласът.
-Не!
Зъбите ми постепенно започнаха да се трансформират, да се удължават.
-Да!
-Никога! – опитах да се отскубна от странната сила, която сякаш ме тласкаше надолу, но без особен успех. Новопоникналите ми зъби се впиха в незащитената й плът.
-Да! – за пореден път се провикна гласът.
Топлата кръв се стече в устата ми, галейки приятно небцето. Едновременно с отвращение и задоволство аз жадно засмуках живителната течност. Съзнанието ми за миг се прочисти от всяко съмнение, от всяка тревога. Променях се. Към по-добро, може би.
-Естествено – окуражи ме гласът, който сега звучеше много по-покорно от преди. Нямаше го вече онзи подигравателен тон.
Тялото ми се изпълни с енергия. Почувствах се странно, приятно. Нямаше я мъката, болката, любовта, спомените… Всичко си беше отишло с вливането на прясната кръв във вените ми.
-Забравих да ти спомена, че освен кръвта на жена си, пиеш тази и на нероденото си дете – прошепна гласът.
Очите ми пронизаха мрака в пристъп на ужас. Нещо в мен отново се преобърна и започна да рита тялото ми… отвътре на вън….
-Завинаги с теб! Завинаги в теб!