Tag: reading challenge 2012

I Am Legend by Richard Matheson (RC2012 #24)

След последните няколко “класически” разочарования, вече тотално се бях отчаял, че ще попадна на нещо хубаво. С оглед на предстоящата статия в новия брой на “Сборище на трубадури”, реших да се образовам с повече от книгите, за които съм писал там. Съвсем логичен избор беше “Аз съм легенда” на Ричърд Матисън, на която съм хвърлил око от доста време. Подходих внимателно и много скептично, обаче много бързо успя да ме спечели.
Историята разказва за Ричърд Невил, който счита себе си за последния оцелял от човешката раса. Разбира се, той осъзнава, че това може и да не е така, но поне в областта, в която живее, не се срещат други себеподобни. В началото авторът се обръща към създанията навън като към “тях” и не ги назовава с име, но постепенно те се оформят като подобия на вампири, но не в най-класическия смисъл, в който ни е познат на нас. На главният герой му се налага всяка нощ да се окупира в къщата си и да се опитва да оцелее, а през деня обикаля и търси провизии, като в същото време убива къде и който срещне от тези зловещи създания, които искат да го разкъсат.
Новелата е структурирана в четири части, като всяка разглежда различен етап напред във времето и оцеляването на Невил. В един момент той е сам, а в следващия среща куче, което е успяло да се прикрива толкова дълго време. По-късно се появява и жена, която вдъхва момент на надежда у самотния мъж, дори успява да си спечели миг на нежност, но понякога съмнението е по-силно. И всичко това води до логичния завършек.
Всъщност книгата има изключително простичък сюжет, без да се опитва да усложнява същестуването на своя протагонист, като в същото време е едно от най-логичните четива на тази тема, които можете да срещнете. Матисън се е постарал да намери логично обяснение на почти всичко, което се случва с героя му и неговите врагове – от естеството на заразата, бактерията и нейния начин на развитие, кръстовете и чесъна, нуждата от колове и тяхното действие, дори и ефекта на слънцето. Всеки един мит, за които сте чели, слушали и гледали, тук намира своето логично и до известна степен научно обяснение, което прави разказа много по-достоверен и истински. За момент дори можете да повярвате в същестуването на вампири.
От друга страна Невил непрекъсното е изправен пред належащия проблем – собственото си оцеляване. Той непрекъснато трябва да се бори за живота си със зловещите нови обитатели на планетата ни. Внезапните му изблици на гняв или тъга, загубата на умения за комуникация с други хора и прочие пък предават на образа му истинска дълбочина и помагат на читаталя да разбере какво му е.
Без да разказвам повече от действието, искам да споделя, че финалът е леко казано гениален. По-логична развръзка на цялата ситуация просто не можеше да има. Именно тук бих искал да вметна каква гавра се оказва последната филмова екранизация с Уил Смит, в която сценаристите са се изгаврили тотално с идеята на целия роман. Но за да ме разберете по-добре, ще трябва да го гледате и прочетете книгата. Именно поради тази причина “The Last Man on Earth” с великия Винсън Прайс е къде къде по-силна и достоверна интерпретация (но то там самият Матисън има пръст в сценария).
Книгата не е много голяма като обем, което й позволява бързо и динамично действие, с леки почивки за размисли и разкриване на вампирската мистерия от страна на Невил. Мисля, че всички ще останат доволни от случващото се на страниците. Авторът е успял да постигне много хубав баланс, а и лесният за четене стил много помага. Чете се буквално на един дух. Силно препоръчвам на всеки, които харесва подобни апокалиптични идеи и не го е страх да се сблъска с истината за случващото се.


A Night In The Lonesome October by Roger Zelazny (RC2012 #23)


Продължаваме със Зелазни, като този път реших да послушам “съвета” на Ана Хелс и да се захвана с някои от книгите, които тя беше препоръчала в предишния брой на Трубадурите. Е, направих го! Сега дори не знам от къде да започна.
“Една нощ пред самотния октомври” не може да бъде разказана без да бъде спойлната. Именно затова се чувствайте предупредени. Действието започва на първи октомври и приключва в Нощта на Вси Светии, позната ни като Хелоуин. Участниците са много и в началото не се познават. Те търсят съставките, които са им необходими за магията. Някои са тук, за да отворят вратите към Ада и да потопят света в мрак и кръв. Други пък имат за цел да им попречат. Уви, до последно никой не може да каже кой какъв е. Гледната точка е през очите на кучeтo Смрък, което разказва историята. Зелазни не е щадил въображението си като е включвал персонажите в своята “игра” – имаме вампири (Дракула), вещици, върколаци (Лари Талбът), магьосници, чудовището на Франкещайн и множество говорещи животни и демони. А господар на Смрък е Джак Изкормвачът. Въобще една много разнообразна сбирщина от известни “чудовища”, за което дори не се споменава директно, а Зелазни само намеква по един или друг начин какви са те. За пример мога да посоча няколкото пъти, в които Лари Талбът казва как се знае с Добрия Доктор (Франкенщайн) и Графа (Дракула) от доста време, което си е жива референция на старите филми на Юнивърсъл, в които няколко пъти те се изправят едни срещу други.
Както казах, не знам как да походя или опиша тази книга. Тя е една абсолютна какафония от оригиналност и забава. От първата до последната страница ще Ви кара да се усмихвате или мръщите. Действието е едновременно леко, бързо и в същото време много сериозно. Героите подхождат доста комедийно към повечето ситуации, като от друга страна винаги са готови да убиват, ако това се наложи. Прекрасният стил на Зелазни превръща четенето в истинско удоволствие. А не особено дългите глави (с 1-2 изключения) ще Ви накарат да прочетете книгата на един дъх.
Не знам дали това се води от добрите книги на този автор, но определено се превръща в една от любимите ми до момента (знам, знам, има още доста, които не съм чел). Мисля, че от този опит за ревю си личи, че не мога да намеря подходящите думи, с които да опиша впечатленията си подобаващо. Силно я препоръчвам на всеки, които по някаква причина я е пропуснал. Има я в читанката, за незапознатите 🙂


My Name is Legion by Roger Zelazny (RC2012 #22)


Признавам си, че преди да се захвана (най-после, както биха казали някои) по-сериозно със Зелазни, бях чел само Хрониките и колаборацията му с Шекли. Но благодарение на съквартирантката ми, на която е любим автор, а и на скорошната статия в предния брой на Трубадурите, реших, че е време…
И така, след “Хронобандити”, продължаваме с “Името ми е Легион”. Знам, че не са най-добрите избори да се започва този автор, но в случая това ми беше предоставено… Има време за всичко. Въпросното произведение всъщност е сборник с три отделни новели, които имат общ главен герой. В началото Зелазни ни обяснява как правителството е решило да обедни всичката информация за даден индивид в една масивна система с различни нива на достъп, в която ще се съдържа цялото същестуване на човек. Антагонистът е човек, програмист, който работи над въпросната. С времето обаче ентусизамът му леко угасва и той осъзнава какво ще означава реално това огромно знание в ръцете на… неправилните хора. Именно затова на него му се предоставя шанс да “изчезне”. Той изгаря своите данни, ден преди да се впишат в системата, като по този начин престава да съществува за света. Превръща се в наемник, който може да приема всяка една самоличност (като програмист, той си има собствен начин да хаква системата и да прави каквото си иска) и да се внедрява навсякъде, а след изпълнение на задачата, да “умре”. Всяка една от новелите е точно такъв случай, с който безименния герой трябва да се справи.
1. Проект за създаване на нов вулкан сред океана е на път да бъде осъществен, но някой се опитва да попречи. Безименният трябва да се внедри в екипа и да разбере кой се опитва да саботира и убие хората и да го спре.
2. Делфините са обвинени в жестоко убийство. Но има хора, които не вярват в това и искат от Безименния да докаже тяхната невинност. Оказва се, че истината е много по-човешка и егоистична отколкото може да си представи някой.
3. Години след изстрелването на самообучаващ се прототип в космоса и неговото последвало изчезване, роботът се завръща. Неговите оператори обаче един по един започват да умират. Един от тях, по настоящо сенатор, е загрижен за сигурността си и иска някой да намери прототипа. Безименният се впуска в преследване, зад което обаче се крие много мрачна тайна от миналото.
Нарочно Ви ги разказвам с по едно изречение, напълно бегло, за да не развалям удоволствието от четенето на тези, които решат да им се пробват. Лично аз не останах особено очарован от това произведение. От една страна то е леко, кратко и много бързо и лесно за четене. Зелазни не си губи времето в празни приказки и през повечето време поставя главния си герой от ситуация в ситуация, всяка по-опасна от предишната. Всеки един от трите разказа си има своите положителни страни, но като цяло те не са нищо особено. Нито историите са нещо очароващо или впечатляващо, нито развитието на сюжета е кой знае колко изненадващ. И макар в повечето случаи Зелазни да вкарва лек туист на финала, то той е по-скоро очакван и по-предвидим от първоначално заложената идея за самото разследване. Но поради краткостта си и пълната директност, не омръзват. Знаете какво ще се случи, но все пак ще Ви е интересно по какъв точно начин. Книгата може да бъде определена като екшън-трилър с леки фантастични наченки, отколкото каквото и да е друго. Никога не ме е бивало кой знае колко в това да анализирам дадено произведение или да гадая какво авторът се е опитвал да внуши като идеи. Все пак тук разказите се въртят все около хората – техните слабости, грешки или желания. Както и да го въртите, в края все стигате до индивида и това, което е направил преди или иска да направи след това.
Поправете ме ако греша, но съм почти убеден, че това не е от най-добрите представители на зелазневото творчество. Въпреки това е достатъчно кратка, за да бъде интересна. Едва ли някой ще съжалява ако я прочете.

ПП: Статията можете да прочетете и на сайта на онлайн списанието “Сборище на трубадури”.


Starship Troopers by Robert A. Heinlein (RC2012 #21)


Още от както се появи по кината преди повече от десет години, аз съм върл фен на лентата на Пол Верховен, под чието име се мъдреше “По роман на Робърт Хайнлайн”. В продължение на много зими аз си мечтаех да се докосна до оригинала, да прочета книгата, която е вдъхновила тази епична продукция. Най-после, поради липсата на финанси, се реших да извърша това светотатство и да я прочета от Читанката. Колко заблуден съм бил само!
Първо ще започна с най-важното: Ако сте фенове на книгата (независимо дали харесвате филма или не), по-добре не четете това ревю! В него няма да прочетете много ласкави думи за любимата си книга. Ако все пак имате желание да ме псувате, моля продължете…
Признавам си, че това е едва вторият ми досег до творчеството на този автор, но не съм забравил и препоръчаните ми преди време “Странник в странна страна” и “Луната е наставница сурова”. Преди тотално да го отпиша, както направих с Дийн Кунц, мисля да се пробвам с поне една от двете, а може и двете, ако не са прекално… подобни на по-долу описаната.
“Звездните рейнджъри” на Робърт Хайнлайн е носителка на куп награди за научна фантастика и се счита за истинска класика в жанра. Предполагам, че за много хора е така. За мен обаче това беше една адски скучна и мудна книга. Но всичко по реда си. Спомням си как навремето четох едно интервю с Пол Верховен, в което той каза, че така и не е дочел книгата. Имаше нещо от сорта, че след първите 2-3 глави той се чувствал едновременно отегчен и депресиран. Много се чудих защо така. Сега вече знам!
Историята, доколкото такава може да се намери, е проста – Хуан “Джони” Рико е богато хлапе, което завършва гимназия и се записва за военна служба, напълно против волята на своите родители, които искат той да постъпи в хубав и скъп колеж. Започва неговата тежка и адски опасна тренировка като част от наземната пехота. По време на двете години, които тя трае, избухва война срещу така наречените Дървеници – насекомоподобни създания от друга планета, които искат да изтрепят човечеството. И точно когато смятате, че ще започне екшънът и Джони ще се изправи срещу буболечките, той постъпва отново в училище – този път за висши офицери, защото иска да гради военна кариера, а не само да отбие номера и да спечели правото да е гражданин.
Всъщност в това се изразява и цялата книга. От началото до края тя е една открита пропаганда на Хайнлайн и неговите идеи. Тук говорим за възгледите на автора за милитаристично управление, за сексистко отношение, за разделението на хората и техните права.

“Избирателното право днес е привилегия само на отслужилите ветерани”

Хората, които не са изкарали двете години военна подготовка нямат право да гласуват, да правят кариера в политиката и прочие. Но това право може да бъде придобито с много пот и кръв, а понякога и да Ви коства живота. Като цяло всяка сцена на бойни действия или тренировъчни такива в лагерите на пехотата се редува със сцена на задълбочен анализ (или по-скоро монолог, в който се излагат суровите факти и гледни точки) на строя на управление, на правата и задълженията на хората, на силата, която военните притежават. Всичко това би било интересно ако не съставляваше поне едно седемдесет процента от обема на книгата. Може и да преувеличавам, разбира се, но усещането е такова. Убеден съм, че ще има и хора, на които това ще им допадне, но аз просто не съм от тях. Исках да прочета книга, която има добре изградена история и хубаво подбрана фабула, а вместо това получих трактат, в който авторът просто излага вижданията си за политиката, без дори да успява да се обособи кой знае колко прецизно или убедително.
В тази книга има един и един главен герой само – Джони Рико. Всички останали се появяват и изчезват под формата на изречение.

“Дизи Флорз си докара белята”
“Ал Дженкинз си беше докарал белята, прикривайки нашето оттегляне. Отчето също бе загинало.”

За неразбралите, “да си докараш белята” значи да умреш. Общо взето всички герои “си докарваха белята” рано или късно, а читателят научаваше за това в началото на съответната глава по горе показания начин. Тъй като действието се развива от първо лице, е логично останалите да нямат особено значение, но тук нещата са направо ужасно безлични спрямо който и да е от другите персонажи. Ако не харесате Джони Рико и не почувствате неговия герой, просто забравете да си харесате който и да е друг, защото реално погледнато такива няма.
Друга тема, за която Хайнлайн е широко критикуван, е неговият сексизъм. Още в “Имението на Фарнъм” се усещаше, тук също не е по-слабо застъпен.

“съществува една много убедителна причина жените офицери от флотата да бъдат назначавани да служат в транспорта: това способства за укрепване духа на рейнджъра.”

Това е един от най-фрапантните примери, но има и други, просто не ми се рови сега. Не смятам да коментирам това, защото не разбирам кой знае колко, а и не ме вълнува. Само искам да спомена, че в книгата няма женски персонажи, за разлика от филма. Единствено Кармен Ибанез, но тя се появява в началото и за малко към края. Дизи Флорз, която във версията на Верховен без жена и влюбена в Рико, тук е мъж, и както споменах по-горе, си “намери белята”.
Признавам си, че наистина исках да харесам тази книга. Започнах я с много голям ентусиазъм, но той бързо беше потушен след първите няколко глави. Единственото нещо, което ми направи сравнително по-положително впечатление, е начинът, по който Хайнлайн описва подоготовката на пехотата и тяхното обучение. Тук нещата са сурови, тежки и много брутални (за разлика от филма, примерно, в който всичко изглеждаше едва ли не като детска игра). Всяка грешка се наказва жестоко, а читателят може да почувства болката и мизерията на тези младежи. Но само толкова. Също така насекомите са много по-добре описани от тези в кино версията, много по-добре структурирани и не толкова комично жалки (не че онези не ме кефят, но тези тук са къде по-добре). Идеята за костюмите също беше много яка (отново елемент, който липсва във филма), но сякаш не беше нужно чак толкова дълго, подробно и отегчително описание на цялостните му принцип на действие.
Наистина, опитах се… Не се получи. Все още няма да отписвам Хайнлайн, но съм на крачка. Пак казвам, ако тази книга имаше по-смислено структуриран сюжет и “проповедите” не бяха толкова дълги и обстоятелствени, сигурно щеше да е къде къде по-интересна.


The Bone Collector by Jeffery Deaver (RC2012 #20)


Продължаваме да се движим напред в графика и вече сме на две пети от чаленджа, а е минала едва 1/4 от годината. “Юбилейната” двадесета бройка се пада за “Колекционерът на кости” на Джефри Дивър. Най-вероятно повечето хора, които имат някаква обща филмова култура, първо ще се сетят за филма на Филип Нойс от преди 12-13 години с Дензъл Уошингтън и Анджелина Джоли в главните роли съответно на парализирания бивш полицай Линкълн Райм и патрулищата Амелия Сакс. Искам да Ви споделя, че не помня кой знае колко от филма вече, защото съм го гледал около времето на излизането му, но това, което все още мога да изкопча от съзнанието си, не е много свързано с действито в книгата… освен основната идея, разбира се (дори фамилията на героинята на Джоли не е същата). Затова нека Ви представя сюжета на първата от девет, доколкото успях да видя, книги за прикования към легло криминолог.
Линкълм Райм е претърпял жестока злополука преди няколко години, в резултат той е изцяло парализиран от врата надолу. В книгата е описано много точно кой прешлен му е бил пречупен, на какво е бил подложен и прочие, но не помня, затова няма и да се опитвам да го предам. Достатъчно е да спомена, че той може да си движи леко един от пръстите и врата, нищо друго. Единствената му мечта на този етап е… да умре. Дори вече си е намерил човек, който подкрепя евтаназията и е готов да осъществи… желанието му. Двама негови бивши колеги обаче идват и го молят за помощ. Отвлечена е млада двойка (не двойка в този смисъл, а просто мъж и жена :Д), няколко дни преди голямата конференция на ООН в града. Похитителят не иска откуп, а вместо това оставя следа под формата на заровен жив човек с обелен от кожата кокал, който се подава над земята. Райм се дърпа в началото, но все пак желанието му да поработи отново любимата си професия се оказва по-силно и той се съгласява. Щом научава, че първият полицай на мястото – младата Амелия Сакс – е спряло цялото движение, за да не замърси местопрестъплението, той се впечатлява и изисква помощта й. С нейна помощ, използвайки я като неговите уши и очи, те започват да изследват местопрестъпленията и да опитват да разберат колкото могат повече за мистериозният мъж, който вече се превръща в убиец. Разбира се, всичко приключва със схватка на живот и смърт, от която някой ще си тръгне в чувал за трупове.
Няма да се впускам в повече подробности около сюжета, защото по-голяма част от книгата е изследване и изучаване на доказателствата, вадене на изводи за убиеца и опити да се спаси поредната негова жертва. Искам да започна с това, че книгата е адски увлекателно написана и Дивър определено знае как да държи интереса на читателя, без да го оставя да скучае. На някой може да му се стори леко скучно всичкото това анализиране на веществените доказателства, но именно то изгражда един от най-интересните елементи на сюжета. Дивър се е постарал да редува това с изучаване на сцените на местопрестъпленията, със сценки между героите, както и да представя от време на време гледната точка на самия убиец, който си има собствен код и следва правилата, които му помагат да прави това, което прави. Освен това авторът по никакъв начин не е спестил проблемите и мъките, през които минава един паралитик като Линкълн Райм (казвам го с презумцията, че си нямам идея дали наистина е така, приемам думите на Дивър изцяло на доверие, защото никога не съм познавал човек в подобно състояние) – от нужната да го къпя и преобличат, през катетарите в пениса и ходенето по голяма нужда, до ужасните пристъпи и конвулсии. Всичко това превръщат действието в нещо адски реалистично и брутално, карайки читателя едва ли не да почувства болката на героя, както и зараждащото му се постепенно желание за живот.
Разбира се, не може всичко да е перфектно. Има едно-две неща, които лично мен леко ме подразниха. На първо място това е едва ли не свръхестествените (не в буквален смисъл) способности на Райм да се досеща за всичко и да знае всичко. Той почти буквално може да познае всяка миризма или субстанция само по нейния молекулярен състав едва ли не. Няколко пъти Дивър наблегна на факта как той (Райм) е прекарвал часове в каталогализиране на всичко из града и се е запознавал с всяко едно малко или голямо парченце камък, растение, почва и прочие. Въпреки всичко имаше моменти, в които дори на мен ми се видя нереално лесно как полицаите, начело с криминолога, успяваха да се досетят за даден предмет само по миниатюрна молекула (преувеличено леко, но важно е да схванете идеята). Но все пак това не са чак толкова големи проблеми и към края се пренебрегват.
Пак казвам, книгата е страшно увлекателна, не е дълга и се чете сравнително лесно. Авторът се е постарал да не затормозява читателя с прекалено много специфични термини, като в същото време стилът му е простичък и доста изчистен от излишни описания и безсмислени действие. Жалко, че не успях да намеря други книги, които да са издавани у нас от тази поредица, но предполагам тази е заради филма.
ПП: Поправка, имало и други книги, които са издавани у нас, но преди доста време и са трудни за намиране вече.


Roadmarks by Roger Zelazny (RC2012 #19)


Започваме с най-важното – това е една изключително странна, но в същото време адски оригинална книга. Зелазни е създал един свят, който трудно може да бъде описан с прости думи. Дори реално погледнато не е един свят, а нещо… по-различно. Изключително трудно ще ми е да Ви разкажа накратко сюжета, но нека опитаме все пак.
Ред пътува по Пътя в търсене на своето начало, мястото, от което е дошъл. Той е воден единствено от желанието да се върне в къщи. Негов стар познайник обаче не смята, че нашият герой заслужава това и му обявява Черна десятка – казано с легални термини: има десет опита да го убие без да му казва къде, кога и кой ще направи опита. Ако жертвата оцелее след десетте покушения, играта се прекратява и Ред печели. В същото време синът му от двадесети век тръгва да го търси. Скоро се оказва, че съдбите на всички са преплетени в една обща цел.
Казано накратко, така може да се обобщи историята, без да се се спойлва кой знае колко. От друга страна обаче съм убеден, че някой незапознат няма да разбере нищо. Нека направя няколко важни уточнения. Пътят е нещо като машина на времето. Той е изпълнен с отсечки и разклонения, които водят към различни моменти в историята на планетата, ограничения няма – нито напред, нито назад. Само обаче избрани хора могат да намерят начин да стигнат до Пътя и да се превърнат в пътешественици.
Зелазни не се опитва да обяснява нищо. Той започва своя разказ в произволен момент от повествованието, връща се напред, после назад, запознава ни с герои, които се загубват за известно време, после пак се връщат, докато в един момент всичко си идва по местата, бавно и много неясно. С риск да се повторя, но… Зелазни не се опитва да обяснява нищо. Той Ви захвърля на Пътя и Ви оставя да се оправяте сами. За съжаление обаче по-малко от двестата страници на книгата сякаш не са достатъчни, за да може читателят да вникне достатъчно в идеята, да не говорим за историята. За капак накрая всичко сякаш се задвижва на пет свръхсветлинна скорост и в 3-4 кратички глави авторът приключва нещата. Няма да спойлвам, но поне аз останах с впечатлението, че Зелазни не е знаел какво точно да направи в този момент, затова е преминал от началото към края на историята, без да счита за нужно да запълни средата. Не че това е лошо в случая. Книгата се чете изключително лесно и бързо, без да отегчава нито за момент благодарение на хубавия и стегнат стил на писане. Определено това е една много интересна книга, с много яка идея, която обаче сякаш е можело да се развие още. Не че ми е ясно какво толкова е можел Зелазни да добави като действие и случващо се, но все пак… А накрая си признавам, че останах леко… разочарован от финала. Сякаш очаквах нещо по-различно. Но пък от друга страна така повечето неща си придобиха смисъл.
Както казах, книгата е кратка, чете се бързо и има една изключително зарибяваща и яка идея. Няма да съжалявате ако й дадете шанс, пък и двата часа, които ще й отделите няма да Ви липсват чак толкова след това. 🙂


A Princess of Mars by Edgar Rice Burroughs (RC2012 #18)


Покрай наскоро излезналия филм за Джон Картър, моя милост реши да се образова и да се запознае с оригиналния книжен първоизточник. Вече писах, че макар и глупав и наивен, филмът ми допадна дотолкова, колкото да ме забавляваше след тежък уикенд и път. Проблем се оказа обаче, че книгата нямаше подобен успех.
Бъроуз явно е бил доста продуктивен през живота си, защото освен Тарзан, който сигурно е най-популярният персонаж, Джон Картър може да се похвали с доста доволна поредица зад гърба си. В goodreads успях да видя 11 книги за този герой. Но това не е толкова важно.
Нека започна с нещо много важно – който е фен на книгата, най-вероятно няма да хареса филма и обратното. Защо ли? Ами защото двете нямат нищо общо. След като прочетох първата обаче, донякъде мога да оправдая някои от взетите решения на сценаристите. Ако се придържаха към оригиналната история, най-вероятно щяха да отегчат зрителите още преди средата. Малко са и попрекалили на места, но как да е.
Иначе фабулата е ясна вече – Джон Картър, в търсене на злато със своя приятел Паулъл, попадат (поотделно :Д) под набезите на индианци. Нашето момче успява да се скрие в някаква странна пещера, в която бива обгазен от странна смес като мъгла. В последствие се събужда на Марс (Барзум, както е известен там) и веднага разбира това (за разлика от филма, което считам за много правилно :Д), адаптира се за секунди и… бива заловен от местното население – горо-подобни (не, не приличат на дървета, макар да са зелени, а на Горо от “Смъртоносна битка”, защото си и имат по 4 ръце, две от които могат да ползват и като крака) създания, много войствено и варварски настроени. Скоро обаче той успява да си спечели тяхното благоразположение, като демонстрира сила и смелост, на която те много държат. С времето научава езика, спечелва си приятели и се влюбва в местната прицеса от другата раса, която бива свалена с кораба си докато обикаля на някаква разузнавателна мисия или нещо такова. Започват премеждията на господин Картър из Марс, като той бяга, разделя се с приятелите си, пак бяга, събира се и пак се разделя, времето си лети… а той заразнообразие организира малка война и избива по-голяма част от населението на град Зоданга, които са врагове на града на принцесата – Хелиум. Разбира се, получава голямата награда в края.
Историята може и да Ви звучи дълга и сложна, но Бъроуз не си е давал много зор в описанията и не е опитвал да разтяга действието, за да задържи поне малко интереса Ви. Авторът е кратък и ясен в поднасянето на случващото се, като на моменти някои сцени се развиват буквално в рамките на 1-2 изречения. Както споменах, едно от основните занимания на Джон Картър е да бяга и да се опитва да оцелее, като непрекъснато прави глупост след глупост (ама то това, защото сигурно е влюбен).
Сигурно сега някой ще ме нападне, защото плюя по нещо, което се счита за голяма класика в научно-фантастичната литература, но… Факт! Книгата беше скучна и безинтересна. Нито за момент дейстивията на Картър не ме трогнаха или впечатлиха, а малоумната любовна история беше адски жалка и смешна, както и диалозите, свързани с нея. То като цяло разговорите бяха смешни, но предполагам така са си говорили преди стотина години :Д
Толкова от мен. Нямам намерение да се опитвам да чета която и да е от следващите книги на Бъроуз за Джон Картър. Ако все пак на Вас си Ви харесва, радвам се 🙂


Phantoms by Dean Koontz (RC2012 #17)


Първо бих искал да започна с това, че не съм фен на Кунц. Стилът му на писане, начинът му на изразяване, както и множество други по-дребни неща, превръщат четенето на неговите романи в истинско тягостно изживяване. Не мога да се похваля с кой знае колко от произведенията му зад гърба си, но все пак не е като да не съм опитал.
Въпреки това от много време ми се искаше да прочета някои от по-старите му неща. Говорим за книгите, които е писал в началото на своята кариера, тези, които повечето хора класифицират като ужаси във всяко едно отношение на тази дума (говорим за жанрова спецификация, не за състояние на духа :Д). Миналата седмица в крайна сметка реших да му дам един последен шанс с преведената на български “Древният враг”, която уж е сред едни от най-добрите му произведения. Още повече, че имах някакви бегли детски спомени от филма със заглавие “Phantoms”, както е и оригиналното име на книжния еквивалент.
Нека направо започна с това, че Кунц попада в черния ми списък и определено е автор, който не бих си купил ей така от книжарницата (особено с бруталните цени на книгите напоследък съспоставени спрямо моето безпаричие). “Фантоми” ни запознава с две сестри – едната е 14 годишна тинейджърка, а другата дипломирана докторка. Втората живее в малко селце високо в планината и води по-малката си сестра, за да живее с нея след смъртта на майката. Още с пристигането си обаче усещат, че нещо не е наред. Колкото и да е беден от към хора по това време на годината, градът никога не е бил толкова тих, направо безлюден. Щом Джени, медицинската сестра, се прибира в дома си, намира своята слугиня мъртва. Постепенно двете намират още трупове и в последствие успяват да се свържат с полицята в съседния град, която идва на помощ.
Нещата обаче стават все по-странни и по-странни и много скоро всички осъзнават, че си имат работа с нещо повече от маниакален убиец или убиици. Оказва се, че пропадналия журналист и писател доктор Тимъти Флайт може да знае истината за техния мистериозен противник. Това е древно създание, което се крие по дъното на моретата и излиза веднъж на много години да се храни. То е причината за масови изчезвания през вековете на цели селища и стотици кораби-призраци из необятните морски ширини. Но и то, както всяко живо създание, си има слабо място, те го откриват и правят опити да го унищожат.
На теория всичко звучи много интересно, нали? За съжаление обаче реализацията въобще не е толкова добра колкото би ни се искало. Действието започва бавно и до самия си финал не променя кой знае колко бързината, с изключение може би на последните 2-3 глави. Образите, които Кунц изгражда са толкова нереални и изкуствени, че нито за момент читателят не може да се привърже към който и да е, камо ли да се опита да ги разбере. По-голяма част от действията им са глупави и в повечето случаи адски нелогични. А за малкото четиринадесет годишно момиченце, което нито за момент не се държи като такова, дори не искам да споменавам.
На няколко места из книгата ми се струваше, че Кунц сякаш е стигнал до момент, в който не е знаел какво да прави и е решавал нещата глобално, като е премахва цели групи от персонажи просто ей така или ги кара да правят грозни и глупави неща, само и само да се задвижи сюжета. В интерес на истината мога да продължавам още в този дух, но ми се струва, че на всички им стана ясна идеята. “Древният враг” е скучна и мудна книга, която затвръждава мнението ми за Кунц като скучен и муден автор (“Входът за рая – платен” беше последният такъв пример). Макар и да има няколко интересни момента, особено към края, те по никакъв начин не успяват да оправдаят адски бавното й темпо. Толкова бях се отегчил по едно време, че дори се наложи да се върна и да препрочета няколко момента, които се оказаха доста добри, но можех да игнорирам без да се усетя.
Като цяло не препоръчвам книгата на никой. По хубава е от споменатата по-горе книга на Кунц, както и от още няколко от по-новите му неща, които съм чел, но… Мисля да не си правя повече експерименти.


Alien 3 by Alan Dean Foster (RC2012 #16)


Тъй като нещо се прецакаха нещата и загубих 1/4 (цял един злодей) от поста, който пишех за Horror Icons, реших да разнообразя малко. Едва ли мога да кажа кой знае колко след предните две части, затова и ще бъда кратък. “Пришълец 3” е новелизация на сценария на третата част от поредицата. Стилът на Алън Дийн Фостър не се е променил по никакъв начин и той отново брилянтно пресъздава атмосферата на затворническата колония Фиорина.
За незапознатите, отново, Рипли е изхърлена в спасителна капсула от своя кораб (с който се спаси в предната серия), която се разбива на забравената от Бога затворническа колония, бивша минна, Фиорина. За съжаление при сблъсъка загиват както ефрейтор Хикс, така и малкото момиченце Хикс, които бяха оцелели единствено след сблъска с кралицата-майка и хордата от пришълци. Докато чака да дойдат от Компанията да я приберат обаче, Рипли научава, че не е сама на планетата, както не е била сама и на кораба. Скоро Адът се отприщва с още по-голяма сила и за трети пореден път на горката Рипли й се налага да се бори за живота си.
Хубавото в случая е, че книгата е писана по-първоначалната версия на сценария и пришълецът се ражда от бика, а не от кучето. Други дребни детайли също правят добро впечатление, отново от режисьорската версия на кино еквивалента си.
Както казах, този път ще бъда максимално кратък, че още псувам за близо петстотинте думи, които си заминаха и, които не помня, разбира се, за да мога да възстановя лесно. Ако предните две книги са Ви харесали, то ще обикнете и тази. Фостър продължава да поднася познатата история, като я разширява леко, разяснявайки ситуации и моменти, които са останали мистерия във филма.


Dreamcatcher by Stephen King (RC2012 #15)


Поради липса на работа в момента, успях да прочета тази книга за десет дни от офиса :Д Чак ме е срам от себе си, защото хич не е малка.
“Капан за сънища” разказва за четирима приятели, които ги държи много силно приятелство. Всеки един от тях е стаил мрак в себе си и не е особено щастлив от живота си. При провеждане на годишната им ловна екскурзия, те се озовават в центъра на извънземно нашествие, на побъркани военни и зловещи същества, които обсебват тялото и го изяждат по ужасен начин. Съдбите им, незименно свързани благодарение на умствено изостанал техен приятел от детството, сякаш са чакали този ден. Но не всички имат шанс да преминат благополучно до края.
“Капан за сънища” е от книгите на Кинг, която повтаря множество от идеите му, като дори не се опитва да се прикрива. Подобно на “То” имаме група деца, които ги свързва миналото, които са заедно в очакване (без да го подозират дори) на нещо велико, с което едва ли не ще спасят света. Мрачни и тъмни мисли се въртят из главите им, всеки със своите проблеми. Кинг дори има референция към въпросната книга, но ще Ви оставя сами да си я намерите. Продължавам да твърдя, че книгите на Краля на ужасите трябва да бъдат с едно сто-двеста страници по-кратко. В своите близо 700 странички Кинг се е разпрострял в описания на миналото, в огромни диалози, през които се обсъждат безсмислени неща или се повтарят отново и отново вече казани такива. Опитва се да бъде прекалено подробен в момент, в които трябва да бъде максимално кратък. Не ме разбирайте погрешно, Стивънчо има прекрасен стил на писане, увлекателен и ангажиращ достатъчно вниманието. Просто понякога сякаш се самозабравя и започва да описва скучни и/или не толкова интересни събития. За щастие в тази книга тези моменти са разхвърляни из по-голяма част от първите две третини, а не са ситуирани на едно единствено място. Именно затова няма опасност да се отегчите прекално много.
Книгата е достатъчно интересна, а персонажите тук са изградени добре и почти избягват типичните за този автор клишета. Също така много от заучените му стереотипи, които се забелязват в по-голяма част от творчеството му, тук липсват (което поне за мен си е много голям плюс). Има, разбира се, и няколко по-криви момента и героя, но на фона на общото, те могат и да бъдат пренебрегнати.
Лично аз препоръчвам след това да се запознаете и с екранизацията по романа, в които откачения генерал Курц се играе от Морган Фриймън, а Томас Джейн и Деймън Люис се превъплъщават в образите на Хенри и Джоунзи съответно.
Макар и доста да се повтаря, “Капан за сънища” не е чак толкова лоша книга. Малко сякаш не и достига, за да се превърне в нещо наистина прекрасно и невероятно.