Tag: dead

Away With You

Понякога, когато човек се опита да погледне назад или да направи опит да се обърне, може само и единствено да се нарани. Образно казано, разбира се. Не че буквално може да му се схване врата или пък да го счупи направо в опита си да надникне зад лявото си рамо отдясната страна. Не в това е идеята обаче.
Времената също се менят бързо, а хората могат да бъдат във възраст, в която всичко е прекалено динамично и един ден всичко е бяло, а в другия сиво, след което да премине през черно и да се върне към цвят слонова кост да речем 🙂
Снежинките може и да се трупат, но те се топят прекалено бързо и независимо колко могат да бъдат красиви, те рано или късно (по-скоро прекалено рано) умират. Разбираш какво ти е трябвало и за какво си мислил едва когато мисълта вече е толкова далече, че ти е трудно да достигнеш до някакво разумно и рационално обяснение. “Аз защо въобще си мисля това?” Наистина, защо!
Отговорите на въпросите, които могат да бъдат поставени, биха звучали добре, само ако самите въпроси бъдат произнесени гласно. Но това никога няма да се случи. Шансът светлина да премине там, където най-малко е вероятно това да се случи, си е малко вероятно. Все пак щом нещо трябва да бъде така, то в крайна сметка си е така. Ка, както казва Роланд в една книга на Стивън Кинг.
И нека бъде светлина! А след това, щом всички и се нарадват, нека някой я изгаси, защото не всички харесваме светлото 🙂 Може би така е по-добре за всички. Всъщност всички представляват цяла общност от един човек или едно цяло по-скоро. А това цяло може да бъдат много. Те просто са с един общ разум, с едно общо тяло, те са едно цяло. А може и това да не са. Никой никога няма да разбере.
Цялото по принцип бива неразбрано от индивида. Всеки иска да бъде уникален сам по себе си, но никога няма да бъде, защото цялото това е той и той е цялото. Не можеш да бъдеш отделен от цялото. Можеш да се движиш по ръба, но никога няма да паднеш в пропастта. Всичко друго е просто опит за отчуждяване. Малко безсмислен…
И нека бъде мрак!


Scale

Ако приемем, че всичко се натрупва, че има една граница там някъде горе, нещо като таван. И когато човек достигне до тази граница, ако се изтряска в този таван с огромна скорост, то е логично да достигнем до заключение, че нещата би трябвало да тръгнат в обратна посока.
Нещо като израза, че като достигнеш дъното, единственият път е само нагоре. Само, че тук става дума за обратната посока. Ако всички гадости се струпват на купчинка, то в един момент би трябвало да стигнат до положение, в което няма какво повече да се добави. И тогава просто започваш да се… съвземаш.
Честно казано ми се иска да си мисля, че вчера беше точно такъв момент. Че най-после съм достигнал това състояние, за което говоря и сега нещата могат да започнат да се оправят. Но, разбира се, може и да си остана с мисленето.
Директен отговор: Причини много – някои известни (ясно кои нали :Д), други не толкова, но и без това без връзка с другите 🙂 Не всичко е толкова лесно напрактика колкото на думи, нали?