От много време не ми се беше случвало да пиша нещо тук, а и от още повече желанието ми тотално се изгуби по ред причини. Все пак, след като вече не разполагам с друго място, на което да пиша подобно ревю, реших. че краткото възраждане на блога не е толкова лоша идея. А и какъв по-добър повод от една хубава книга, особено на човек, който познавам и уважавам за това, което прави.

Хората, които ме познават, знаят много добре какви са вкусовите ми предпочитания щом стане дума за кино, литература и дори музика. С Благой се познаваме от вече не помня колко години (сигурно има едно петнадесет поне) и един от малкото мои познати, с които имаме толкова сходни интереси в областта на ужасите и въобще страшните, кървави и дори извратени думи и картини.

Преди няколко години писах ревю на сборника му с разкази на едно място, което няма да споменавам, че да не правя излишна реклама. Затова сега много се вълнувам да споделя мнението си за дебютния му роман “Мазето”. Тъй като това е личен блог и не разчитам на кой знае какво посещаемост, това няма да е структурирано като типично мое ревю (като тези в “Операция Кино” да речем), а ще е повече разхвърляни и донякъде хаотични мисли за книгата. Все пак ще се постарая да има и някакъв ред. Разбира се, спойлери може и да има, може и да няма, нищо не обещавам.

“Мазето” ни запознава с един безименен герой в един български град, който всеки може да разпознае като своя собствен, може да реши и, че е София. Не мисля, че някъде изрично се споменава място на действието, подобно на името на героя. Въпросният герой е всичко друго, но не и добро момче. Благой постепенно ни въвежда в неговия свят, който на пръв поглед е съвършен. Той работи прилична работа, влюбен е в прекрасно момиче и дори е предложил брак, който тя е приела.

Всичко изброено обаче е фасада, която той се опитва да поддържа с огромни усилия. Защото дълбоко в него живее Звярът и той винаги е гладен за кръв и насилие. Поради тази причина нашето момче всеки месец задоволява този глад с поредната невинна жертва – случайно срещната на улицата или в някой бар девойка. Всяка от тези случки се развива в отделни глави, което, поне на пръв поглед създава впечатление за леко антологичен вид, макар и свързан с някакъв общ сюжет.

Всеки месец ние ставаме свидетели, през погледа на главния герой, на ново и разнообразно убийство. Всеки път се потапяме все по-дълбоко и дълбоко в съзнанието му и начина му на мислене спрямо света, който го заобикаля. С всяка следваща глава той ни става все по-антипатичен и антипатичен, противен и отблъскващ. Той е дъното на това, което би трябвало да бъде едно нормално човешко същество, но в същото време има себе си за нещо повече, за нещо над всички останали, които заравя в градината си в мазето.

Героят е счупен, както се изразява самият той, изгнил до дъното на душата си и без каквито и да е скрупули. Той е влюбен във Валентина, но не изпитва свян или угризения да спи и изнасилва други жени. Готов е да отиде толкова далече, че да сервира човешко месо на своята любима дори.

Хубавото е, че Благой се старае да разнообразява всяка глава, като целта никога не е само убийството, а и солидна доза размисли и страсти на различни теми, които, подозирам, вълнуват и самия автор. Най-отличаващ се пример за това е главата с Вирджиния, която е и най-дългата в цялата книга. Въпросното момиче е едно от най-интелигентните избранници сред жертвите на главния герой, което води до дълги разговори за живота, смъртта и причините, които ни карат да правим това, което правим. Няма да влизам в подробности, за да не ви развалям удоволстивето да откриете сами, ако още не сте чели книгата, но определено има интересни диалози преди да се стигне до неизбежната кулминация, която също е доста по-различна от предхождащите и дори предстоящите.

Тук се откроява и един от най-силните плюсове на “Мазето” – неговите диалози и изграждане на героите. Признавам, че подобно на една антология или сборник с разкази, не всяка глава е на едно и също равнище, като някои отстъпват сериозно на други. Все пак Благой успява да представи голяма част от тези жертви, които, няма какво да се лъжем, са там просто да бъдат убити, като напълно дишащи и страдащи създания със своите проблеми, размисли и ежедневни случки. Много от тях могат да станат толкова симпатични на читателя, че той дори да започне да се надява, че съдбата им има шанс да се промени по някакво щастливо и случайно стечение на обстоятелствата. Разбира се, това никога не се случва, но докато се стигне до неизбежната кулминация, ние вече изживяваме мечтите и надеждите на тези нещастни девойки. Стилът на Благой е точно толкова стилен и в същото време достъпен колкото са умни и зрели диалозите му.

Малко се отплеснах тук, затова сега ще се насочна към нещо друго – финалът. Още в самото начало е ясно към какво се стреми главният герой. Ние знае какво той не иска да се случи с неговата любима и със сигурност всеки читател започва да предполага какъв би бил краят на подобен разказ. Признавам си, че лично аз имах три предположения как ще завършат нещата, но това, което се случи в последната глава, със сигурност не беше сред тях. Точно тази кулминация е и най-силния момент в цялата книга, към който тя се стреми и изгражда толкова упорито с всяка следваща глава. Всичко се пръсва на малки парченца, но постепенно се събира като ново отново, макар и в по-различна и не толкова очаквана форма.

Подобен финал също е и силно отворен за интерпретация от различно мислещите читатели. Той може да е тъжен и мрачен, но може да бъде щастлив и задължителен завършек за един толкова жалък и ненужен живот. Разбира се, независимо от гледната точка, съжаление към този герой не трябва и не бива да има в края. Авторът много добре се е погрижил за това. Всички негови действия, особено в последните глави, целят да ни накарат да го намразим, да изпитваме отвръщение и погнуса към подобно създание. Именно затова и този финал има леко поетичен отенък, който удря с още по-голяма сила пред някое от по-предвидимите клишета.

Признавам, че в началото книгата ми тръгна леко бавно и бях притеснен, че може да ме разочарова, но тя бързо набира скорост. Само няколко глави след началото и вие ще искате да прочетете още една и още една. Колкото повече се увеличава ненавистта към героя, толкова повече се засилва и желанието, дори нуждата, да стигнете до фаталната последна глава.

Все пак “Мазето” на Благой Иванов не е книга за всеки. Това е един психотрилър със силна доза философия вътре, но в същото време е и презентация на един изгнил и отвратителен човек, който е готов на всичко за своята голяма любов. Всичко в случая се явява и ключовата дума. Сигурен съм, че дори и хора, които не са чак такива фенове на жанра, ще намерят нещо интересно вътре. Книгата със сигурност въздейства, но се иска и здрава психика за да издържите до самия нейн край.

Лична оценка, по скалата на goodreads – 4.5/5