Когато всичко изчезне и остане само сутрешната мъгла, която вледенява косъмчетата по врата, се появяваш ти. Нима може да не бъде забелязано присъствието ти? Една крачка повече и пропадането е неизбежно. А след това е една огромна бездна. Няма край. Няма начало. Всичко е черно. Всичко е мрачно. Всичко е… мъртво. Колкото и да протягаш ръка неизбежното ще те застигне и няма кой да помогне на изгубената душа, която търси нещо познато. Познатите се превръщат в непознати – странници, които само гледат и сякаш тайно се подсмихват вътрешно на чуждото страдание. А непознатите пък са мъчителите, които имат задача да пречупят всяка капчица надежда и сила, която е останало в изтормозеното същество. Но рано или късно идва краят. Толкова сладък и желан. Толкова… красив. И все пак може да се забави… Може да се въртиш в кръг, от който няма излизане. Да крещиш докато загубиш глас. Да се въртиш като слепец и да виждаш как всичко се повтаря отново и отново и отново…
Няма такова нещо като край. По-скоро е начало, начало на това, което вече завършва. Защото нищо не завършва истински и няма да завърши докато има кой да се интересува от него. Ако има в кого да забие хищните си нокти. Ако има къде да впие безжалостно зъби.
И тогава осъзнаваш колко си жалък. Как искаш да можеш да направиш нещо, да кажеш нещо, да промениш нещо, но в крайна сметка всичко си е предначертано (уж?). И проклятието ще продължи да дълбае бездънната си яма и ще се завира все по-дълбоко и по-дълбоко.