Първо искам да започна с това, че “Оракул” е втората книга от трилогията на Резник за Пенелоп Бейли – жена, която притежава уникална дарба да вижда и да манипулира бъдещето както тя си иска. Уви, само с нея се сдобих (и още две от друга трилогия, но за тях по-нататък) от една сергия до Софийския. В читанката ги има всичките, но сега не ми се занимава да ги чета от там. Хубавото в случая, че въпросната книга може да се разглежда като самостоятелна и дори и да не сте запознати с действията в първата част, те няма да Ви попречат чак толкова, за да се потопите в тази.
Но за какво става дума все пак. Местоположението на Пенелоп е най-после локализирано, дълги години след събитията в първата книга. Жена, която се представя за нейна майка, моли за помощ известен ловец, който има не особено приятно минало с нея. Той се съгласява и се обръща за помощ към най-добрия в занаята – Свирачът. Той трябва да я открие на планетата Хадес.ес и, ако не може да я убеди да го последва, да я убие. Скоро обаче правителството си променя мнението и наема още един убиец да се погрижи тя да замълчи завинаги. Всички обаче си задават въпросът – тя там доброволно ли е заточена или е пленник? И има ли нужда светът от нейната дарба?
Още като прочетох описанието на книгата и си казах, че това ще е едно леко фантастично четиво с много екшън отенък, което няма да впечатлява кой знае колко, но няма и да дразни. Оказах се доста прав. Единственият недостатък беше, че все пак на моменти книгата дразнеше повече от нужното. Някои персонажи започваха да си задават прекалено ненужни и абсурдни въпроси, чиито отговори вече са открили, но незнайно защо отново започват да търсят. Други пък извършваха действия, които по никакъв начин не се вписваха в нужната картина или противоречаха на общата, а и частната в случая логика.
Книгата наистина започна добре. Градеше действието си, задаваше въпросите си и поднасяше равномерни дози екшън. В един момент обаче Резник прекъсва нишката и ни запознава с коренно различен образ, който се оказва не по-малко важен за цялостната история от предишния. Първите няколко страници читателят остава с неприятното усещане, че нещо му е било отнето без той да е дал разрешение за това. И действието отново започва да се гради, отначало. Това до известна степен разкъсва сюжета и темпото на книгата. Читателят тъкмо е набрал скорост и… удря рязко спирачките. Резултатът е, че дори и с поставен предпазен колан, пак си удряш лошо главата и усещането не е приятно. Може би и точно затова краят ми се стори толкова бърз и претрупан. Сякаш Резник е имал квота от брой думи или страници и като е видял, че достига нужното количество, е направил всичко набързо, за да не премине тавана. Някак си последните страници, на фона на добре надгражданото действие, бяха като листа сред торнадо – появиха се и и изчезнаха бързо и безмилостно. Но от друга страна ми хареса как приключи всичко. Малко самият читател може да се почувства като измамен, но поне на мен това ми се стори като най-логичното решение, независимо, че леко обезсмисли почти цялата книга.
Както споменах по-горе, усещането за леко и неангажиращо четиво се запазва от началото до края. Резник има лесен за четене стил, пише кратко и ясно. Книгата става за убиване на някой и друг час докато пътувате, но нищо повече. Все пак е доста над средното ниво.

Етикети: ,

This entry was posted on Sunday, August 26th, 2012 at 12:02 pm and is filed under books, reading challenge 2012. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.
КОМЕНТИРАЙТЕ