Понякога седиш пред празния лист хартия (в случая страницата за нов пост), блъскаш си главата какво толкова да напишеш и… умът ти празен от към думи. Сякаш всички са решили точно в този момент да си вземат торбата, шапката и да имигрират в чужбина. По празно съзнание май до този момент не съм имал що се е отнасяло до писане на ревю за дадена книга. “Последна саможертва” обаче на Ришел Мийд, която се явява и шестата последна книга от нейната поредица “Академия за вампири” успя да ме остави безмълвен. Но не, по никакъв начин не казвам това в какъвто и да е добър смисъл. В момента се опитвам да изсмукам има-няма едно 200-300 думи, че да покрия поне обложката в дясно.

Писал съм достатъчно за последните две или три книги преди тази. Едва ли някой ще се изненада, че… изненада няма. Действието продължава веднага след края на петата книга и главната героиня е зад решетките в обвинение на убийството на кралицата на мороите. Разбира се, нейните приятели са готови на всичко за нея, измъкват я (защото така или иначе всички знаем, че тя е невинна, а съдът едва ли му пука за това) и се опитват да намерят виновниците.

Признавам си, че още на петдесетата страница някъде не ми пукаше какво ще стане, а книгата е близо 500 досадни и изпълнени с ненужни сцени страници, които минах по много бърза процедура. Без грам срам казвам, че имаше цели страници, които прескачах, ако преценях, че дадена ситуация и без това няма да се развие кой знае колко. По-голяма част от книгата се ниже бавно и мудно, действието е изключително предсказуемо, а финалните изводи и разкрития са толкова от нищото, че авторката сякаш не е знаела как точно да приключи.

Едва я изкарах до финала. Признавам си, че го направих по-скоро от любопитство и чиста доза инат. Никога повече!

Край!