Лестър стоеше в центъра на голяма стая. Стените, таванът, подът бяха покрити в черно. Нямаше врата, нямаше прозорци. Очите му нервно търсеха източника на бледата червеникава светлина, която срамежливо си играеше по тялото му, но без особен резултат. За момент дори си помисли, че самият той я излъчваше, но това беше невъзможно.
“Нали?”
Времето забави своя ход. Опитваше се да отброява секундите, но винаги или се объркваше, или забравяше до къде е стигнал. Напълно отчаян, когато беше изминала цяла вечност според собственото му броене, нещо се размърда. Чувстваше го. Страх го беше да си го помисли, но го и усещаше. Бавно сведе поглед към голите си гърди. Червената светлина, която очевидни излизаше изпод неговата кожа, се променяше. Малки сенки се заиграха върху тялото му. Чрез бързи и резки трансформации те изобразяваха различни същества, които се нападаха, разкъсваха, ядяха, подритваха. Можеше да усети топлата им кръв как попива в настръхналите косъмчета по гърдите. Каквото и да опитваше, за да ги разкара, те си оставаха там. Едни изчезваха, други се появяваха на тяхно място.
Измина още един дълъг неопределен период от време. Лестър вече чувстваше кожата си мокра, подгизнала от невидимата кръв на сенките.
“Стига! Моля ви, стига!”
Искаше да заплаче, но очите му оставаха по сухи и от пясъците на Сахара. За пореден път погледна биещите се същества и остана много изненадан. Беше останало само едно, което, изпънато в цял ръст като татуировка, стоеше върху гърдите и гледаше напред като препарирано. Лестър го докосна леко с пръст, но то не помръдна.
“Свърши ли?”
-Не!
Дрезгавият смях на съществото остана да ехти в главата на Лестър дълго след като то избяга. Малката фигурка разкъса кожата като парче хартия и скочи, сливайки се с черните стени на стаята.
-Лестър? – Силен глас се разнесе из помещението. – Наблюдавай! Следи! Приеми ме!
“Но къде си?”
-Знакът на смъртта пада с дъжда.
“Какво?”
-Злото се просмуква през калта.
“Какво ми говориш?”
-Наблюдавай!
Лестър впери поглед в тъмнината и се опита да отсее някакви образи в непрогледния мрак.
“Там ли си?”
Един бял гълъб прелетя над главата му, направи няколко обиколки и внезапно спря пред лицето на стъписания Лестър.
“Ти откъде се появи?”
Проехтя изстрел. Птицата се пръсна и пера се разхвърчаха навсякъде. Кръв оплиска лицето на все по-объркания Лестър.
-Наблюдавай перото!
Той премигна само за стотна от секундата, но когато очите му се отвориха пред него имаше само едно единствено перце, което изглежда беше замръзнало във въздуха. Едва забележима ивица алено червена кръв го прорязваше точно през средата. Бяла ярка светлина се стелеше по пухестата му повърхност, пронизвайки черния фон като сребро вампирска плът. Мракът смирено беше навел глава и се беше оттеглил страхливо някъде към ъглите на стаята.
“Красиво е.”
-Именно. То е символ на невинността и красотата. То е изящно, прекрасно, меко. То е… фалшиво. Това е израз на върховното зло, измамното зло. Лицето е на ангел, а душата на демон. Това красиво перо е израз на болката и страданието. Птицата, на която е принадлежало, сега е мъртва заради него. Отделено от първоизточникът с цел възхищение, но на непосилна цена. Ти се радваш, то е доволно. Злото тържествува.
“Не!”
Лестър гневно стовари юмрука си върху нещастното перо и то полетя към земята. Ярката светлина изчезна и то потъна, погълнато от дебнещия и чакаш мрак.
-Браво! Вече започна да схващаш.
“Злото е красиво!”
-Не! Злото е това, което аз ти посоча.
“Не разбирам.”
-Не разбираш? Време е за малка демонстрация.
Светлината около Лестър рязко се усили и той уплашено затвори очи. Усети адска горещина да обгръща голото му тяло. Топли вълни бавно преминаваха от главата до петите и после обратно.
-Отвори очи!
Ярко жълта светлина, излъчвана от гигантски устройства наподобяващи нагреватели, беше първото нещо, което му направи впечатление. Това беше и източникът на непоносимата жега. Два размити образа плахо трепереха като мараня пред Лестър, но той не можеше да различи лицата им. Потта се стичаше като малки водопадчета по гърба му гъделичкайки го и се изпаряваше преди да успее да тупне на земята.
“Къде съм?”
-Това си ти.
Левият образ бавно се размърда. Вълнички мътеха и без друго размитото изображение. Пара, следвана от едва забележими мехурчета се отделяше от повърхността му и с яростно съскане биваше унищожавана от нагревателите по тавана. Скоро образът започна да придобива вид… този на Лестър.
-А това… Приеми, че това съм аз.
Мътна, черна течност покри другото изображение. Нямаше вълнички, нямаше пара, нямаше мехурчета. Веществото се втвърди светкавично върху тялото, превръщайки го в нескопосано произведение на изкуството. Силен тътен проехтя из тясното пространство, причинявайки болка на Лестър. Той покри ушите си с ръце и за пореден път стисна клепачи в пристъп на паника.
-Отвори очи, пиленце!
Двете фигури се бяха изправили в цялата си прелест и се прогаряха една друга с поглед. Очите на непознатия бяха червени, изпълнени със злоба и гняв, а в тези на Лестър се четеше страх и примирение със зловещата съдба.
“Какво става?”
В отговор странникът сграбчи опонента си за гърдите. Ръката му бавно потъна навътре сякаш преминаваше през водна завеса. Двете тела започнаха да се тресат – едното в пристъп на неистова болка, а другото от върховното удоволствие, което си личеше, че изпитва. След няколко секунди непознатият се отдръпна и изтегли ръката си. Пръстите му бяха стиснали нещо, което очевидно беше живо и правеше всичко възможно, за да се освободи от желязната хватка. Душата на Лестър, което всъщност представляваше, безпомощно се гърчеше, но без резултат. Скоро тя напусна тялото, което безжизнено се строполи на пода. Странникът вдигна безплътната сянка над главата си и я захвърли към нагревателите по стената. Те я погълнаха безмилостно и експлодираха, принуждавайки Лестър да прикрие лицето си с ръка. Настана пълен мрак…
…отново.
-Това ще стане с теб при подобно неразбиране. Ясно?
Лестър кимна уплашено. Чуваше ускореното биене на сърцето си, което се смеси със странния звук, който се разнесе изневиделица наоколо.
“Какво става пък сега?”
-Ти обеща! Ти даде обет! Предаде ни!
Гласовете идваха от всички страни. Бяха толкова познати. Мозъчните клетки на Лестър се впрегнаха в търсене на нещо, което да му припомни.
-Ти обеща! Предател!
“Да!”
Неговите приятели все още бродеха неотмъстени Душите им никога не ще намерят покой докато той не отмъсти на онзи вампир, който отне техния живот.
-Искаш го, нали?
Лицето на Хагсуорн изплува пред Лестър. Огромна усмивка озаряваше доволната му физиономия.
“Ти ще умреш!”
-Точно така! Той ще умре. Много скоро. Но първо…
“Да? Готов съм да ви послушам.”
-Ако си добро момче, ще го получиш. Ако ли пък не… Тогава ще последва предишната сцена. А ти не искаш това, нали?
“Не! Ще слушам! Искам него! Искам него!”

Малагорн изключи монитора и погледна един от вампирите в бели престилки.
-Този ще ни бъде от полза – каза той. – Пригответе го! Сега, след като Дарил е мъртъв, смятам да направя няколко неща, които ще обърнат везните в наша полза. На първо време ще се погрижа за тази нагла Глутница.
-Първата партида от армията ще е завършена до няколко дни. Ще сме готови.
-Добре е да бъдете – усмихна се заканително Малагорн и излезе от лабораторията.