Кръвта ще властва в моя живот!
Кръвта ще бъде моя господар!
Кръвта ще определя правилата!
Кръвта е моят живот!
Малагорн притвори очи и се опита да си припомни казаното от странникът.
“Времето настъпи, млади ми приятелю. Следя развитието ти през последните двайсет години. Днес ще получиш един по-различен подарък.”
Мъжът му подаде няколко парчета хартия и тихо каза:
-Не ги показвай на никого, не преди да изгрее луната. След това… вече ще е без значение.
Малагорн се опита да му каже, че не може да чете, но когато вдигна глава, странникът беше изчезнал. Момчето погледна червеникавите парчета и с изненада установи, че разбира всяка дума, изписана на тях.
“Обичай кръвта, както обичаш собствената си майка. Уважавай кръвта, както уважаваш собствения си баща.
Смъртта е част от човешката природа. Дълбоко под булото на илюзията живеем ние. Ние сме ловците. Хората са дивечът. Ти, Малагорн, син на Вакс и Кея, член на клана Арамакс, си един от нас. Истинската ти самоличност бе скрита през тези злощастни първи години. Решихме, че за теб е по-добре да ги прекараш с човешки същества и да се присъединиш към нас едва когато си готов. Ти си един от малцината чистокръвни вампири. Твоята съдба е да сееш смърт и да лееш и пиеш кръв.
Вероятно не би повярвал на думите ми. Вероятно би си казал: “Що за глупости?”. Преди всичко бих искал да те предупредя, че твоят час все още не е настъпил. През първите двадесет години от своя живот чистокръвният вампир расте и се развива като всяко друго нормално човешко дете: той расте като тях, яде като тях, интересува се от същите неща като тях. През това време организмът се подготвя за своята трансформация. И когато луната огрее с лъчите си въпросния вампир той се променя. Първо се появява непоносимостта към слънцето – в по-голямо количество лъчите му биха били смъртоносни. Следва драстично забавяне на процесите на стареене – една нормална вампирска година продължава над сто човешки. Кръвта изстива, кожата придобива блед оттенък и способността да се регенерира бързо… Последното, което ще усетиш, е жаждата. Ако не се грижиш тя винаги да бъде утолена, ще умреш.”
Малагорн четеше листчетата с жив интерес и въпреки, че не вярваше на нито една прочетена дума, на него му доставяше удоволствие. Повечето от нещата просто преминаваха през едното му ухо и излизаха през другото без да се задържат в главата му.
Последното листче започваше с по-уголемени знаци, които гласяха: “Година на Хаос”.
“Бих искал да споделя с теб, е една древна легенда. Преди повече от десет хиляди години вампирските кланове били разпокъсани и вечно воюващи за надмощие един над друг. Проливала се повече вампирска кръв, отколкото каквато и да е друга. Всички правила били заобикаляни и всеки си позволявал всичко. Годините минавали, а изход от положението не се намирал. Всеки път, когато споровете достигнели до приемлив резултат, се намирал някой, който да погребе надеждата.
Гледайки как всички около него умират, войнът Валак от клана Валак решил да поеме инициативата в свой ръце. Два века той доказвал себе си пред лидерите на клановете и с много усилия постигнал желания резултат – обединил ги. Последвали години на мир и разбирателство между вампирите. Подземният град Слордингород процъфтявал. Но, както става при подобни случаи, Валак имал и своите врагове. През дългото му властване били направени цели осемнадесет опита за покушение. Деветнадесетият бил успешен. Със смъртта на своя предводител настанали нови времена на размирици и смърт, продължили точно една вампирска година от триста и шейсет дни, наречена още Година на Хаоса.
За щастие по-мъдрите, възрастни членове на клановете осъзнали нуждата от един велик водач, който, ако не друго поне да поддържа мир между отделните племена. Ето защо в навечерието на триста шейсет и първия ден те избрали нов предводител, който получил названието Избраният. И така, традицията се запазила през вековете. Щом Избраният намери краят си настъпва Годината на Хаоса, в чийто последен ден се избира нов водач.
Казвам ти това, защото ти си по-специален Малагорн. Един ден и твоето време ще настане и ще заемеш трона на Избраният.
Честит рожден ден, момче!”
Малагорн бутна листчетата под постелката си и легна. Мислите му бяха объркани. Въпросите, които се въртяха из главата му, бяха абсурдни и смешни. Всеки, който ги чуе, би го заклеймил като луд и би го затворил на сигурно място. По-добре да си мълчи. Да се опита да забрави всичко това и да го приеме като думи на един изкуфял старец, или като една приказка за лека нощ. Потънал в спорове със самия себе си, Малагорн бавно се унесе и не след дълго спеше дълбоко.
Лежеше на обширна зелена поляна, която се простираше докъдето поглед стигаше. Вдигна очи и се загледа в прекрасното синьо небе. Чудесно място да прекара съня си. Но изглежда някой не споделяше неговите виждания. След секунда заваля дъжд. В началото като лека утринна роса, но постепенно се усили и се превърна в силен порой. Малагорн сведе поглед с идеята да потърси място за подслон и гледката не му хареса. Зелената трева рязко беше променила цвета си попивайки жадно дъждовната вода, която притежаваше кърваво червен цвят. Огромни облаци с подобен оттенък скоро покриха цялото небе и наоколо стана мрачно, студено и зловещо.
-Не се плаши, Малагорн! – разнесе се тих женски глас.
-Това е моят сън – смело отвърна момчето.- Коя си ти?
-Нима не ме позна? – разсмя се гласът. Малагорн не й обърна внимание. Огледа се с надеждата да открие мистериозната жена, но кървавият дъжд замъгляваше зрението му. – Аз съм твоята майка. Твоята истинска майка.
-Не! – поклати уверено глава Малагорн. – Моята майка е мъртва. Почина преди осем години от смъртоносна болест. Ти си просто един кошмар, който скоро ще свърши!
-Аз съм Кея, Малагорн. Сигурна съм, че Тервакс те е дарил с подарък по случай рождения ден. Нали?
-Но… – заекна объркано момчето. – Как може да знаеш?
-Забрави за тези малки подробности и ми отговори на един въпрос. Щастлив ли си?
-За какво говориш? Баща ми е прекрасен човек. Той ме обича.
-Да, но щастлив ли си? – настоя Кея. – Имаш ли престава кой е баща ти?
Малагорн отново предпочете да запази мълчание. Знаеше, че така или иначе отговор ще получи, независимо от своето мнение.
-Ти живееш с един убиец. Не съвестта му тежат десетки вампири, загубили живота си само защото са това, което са – добитък. Това сме ние в очите на тези варвари. Просто едно стадо диви и много опасни зверове.
-Лъжеш! – извика Малагорн.
-Така ли смяташ? – Кея не звучеше изненадана. Сякаш е очаквала подобна реакция. – Нека ти покажа нещо – каза тя.

-Днес ще се нахраним добре! – усмихна се Ярел.
Малагорн стоеше на входа на не много голяма пещера. Вътре три вампира се бяха скупчили около каменна обредна плоча и си говореха. Този, чийто глас чу първи, беше нисък и много слаб. Само кожа и кости. Приятелят му, от своя страна, беше пълната противоположност – висок и мускулест. В дясната си ръка стискаше огромен меч. Третият вампир не можеше да се види, тъй като стоеше на земята превит на две.
-Какво да бъде? – попита Вакс.
-Това е твоят баща, скъпи! – подхвърли духът на Кея.
-Аз искам ръка – отвърна Ярел и протри доволно ръце. Едва сега Малагорн забеляза и обекта на техния интерес. Върху каменната плоча лежеше мъж на около четиридесет години с възможно най-ужасения поглед, който момчето някога бе виждало. Ръцете му бяха здраво привързани към олтара, а голяма каменна купа стоеше под тялото му.
-Вакс винаги пазеше кръвта – каза Кея. – Според него всяка капка трябва да бъде изпита, за да не потърси отмъщение след това. Никога не разбрах какви ги говори.
Големият вампир вдигна острието и хладнокръвно го стовари върху рамото на жертвата. Кръв оплиска лицето му, но очите не трепнаха. Бавно изкара езика си и облиза по-близките капки. След това подаде отрязаното парче месо на своя приятел, който от своя страна жадно впи зъби в плътта.
-Отвратително! – възкликна Малагорн.
Вакс погледна крещящия човек, чийто очи се бяха насълзили от болка, и кимна в знак на разбиране:
-Май ще е по-добре да те убия, че много шум вдигаш.
Мъжът умолително закима с глава. Погледът му молеше за пощада, но Вакс остана сляп и глух. Той беше гладен, а пред него лежеше храната. Не можеше просто да я пусне да си ходи. Замахна с меча си за втори път и главата на нещастника се търкулна по пода към изхода на пещерата.
-Последвай я! – каза Кея и Малагорн тръгна след нея. В храстите до самия отвор се бяха скрили трима души и с бесни погледи наблюдаваха събитията в пещерата.
-Мръсни копелета! – изсъска през зъби единият и внимателно и с отвращение избута търколилата се глава по-далеч от себе си. – Мисля, че е време да действаме.
-Татко?! – Малагорн се вгледа внимателно и разпозна баща си. – Но какво…
-Само гледай – каза Кея.
-Хей, скъпа, сигурна ли си, че не искаш? – подвикна Вакс към третия вампир, който до този момент седеше скрит в сенките. – Кръвта е чудесна.
-Може би по-късно – отвърна унил женски глас.
-Това съм аз! – Малагорн усети задоволство в гласа на Кея.
Пребледнял женски вампир се приближи до каменната купа и потопи пръст.
-Добре ли си? – попита леко разтревожено Вакс.
-Мисля, че е време – тихо му отвърна Кея и бавно легна на земята. Малко по-късно с учестено дишане и пот на челото тя едва успя да промълви:
-Кръвта… Донеси я…
-Виждам главата! – извика развълнувано Ярел.
-Кръвта? – погледна я Вакс объркано. – Кръвта! Разбира се! Ярел, донеси купата! Бързо!
Дребният вампир вдигна каменния поднос и го подаде на Кея. Тя отпи половината и го върна обратно.
-Полей ме, Вакс! – изпъшка тя. – Детето трябва да вкуси първо Нея преди да е поело първата си глътка въздух.
-Какво става там? Какво правят? – Малагорн дочу ловците нервно да си шепнат в храстите. – Този огромният ми пречи да видя както трябва.
-Ела, ще се преместим малко в страни. Изглежда са концентрирали цялото си внимание над нещо. Май женският умира.
-Мислиш ли?
-Почти е готово! – вълнуваше се Ярел.
Ловците безшумно пропълзяха по-близо до входа и не след дълго виждаха и трите вампира. Бащата ма Магагорн вдигна лъка си и злобно се усмихна. Стрелата излетя и пое своя смъртоносен полет към сърцето на нищо не подозиращата Кея. Среброто прониза плътта и писъците й пронизаха мрака – още по-ужасяващи и страшни от преди.
-Скъпа? – Вакс невярващо изгледа своята любима.
-Бебето… – изстена тя. – Ти трябва да го спасиш!
Тялото й се посипа върху новороденото. Песъчинките покриха малкото му телце и сякаш попиха в него. Детето размаха весело ръце и започна да облизва прахта около устата си.
-Не мога да повярвам! – гледаше потресен Ярел. – То май я изяде.
Една стрела сложи край на учудването му и го понесе към ловците с цел да си отмъсти. Вакс се изправи и бързо се насочи към олтара като се стараеше да е с гръб към входа. Постави бебето до мъртвото тяло, погали го нежно по челото и се усмихна:
-Един ден ти ще станеш велик вампир, Малгорн, наистина велик.
Вакс извади от дрехата си малко парче камък, на което беше издълбано името му, и по постави на корема. След това се обърна към невидимите си врагове и яростно изкрещя:
-Покажете се, страхливци!
Две стрели пронизаха гърдите му и го отхвърлиха назад към стената.
-Страхливци… – изстена той и се остави на вятъра да го понесе.
Малагорн се приближи до малкото същество в олтара и погледна каменното парче.
-Това не може да е истина! – възкликна с ужас той и извади същото от джоба си. – Не!
Кея се материализира до него и доволно го изгледа.
-Сега вече знаеш кой си – каза тя. – Съвсем скоро трансформацията ще е завършена. От теб ще искам единствено да отмъстиш за нас. Ти си различен Малагорн. Не ни разочаровай!
Облян в студена пот и със затруднено дишане момчето рязко отвори очи. Пълната луна се прокрадваше през малката дупка на стената и осветяваше изтръпналото му тяло. Тогава той я почувства за първи път – жаждата. Изгаряше го отвътре като киселина. Силна болка прониза стомаха му и накара мускулите му да се свият. Опита се да се изправи, но и това не му се отдаде.
“Аз съм вампир”, започна да си повтаря Малагорн,”Аз съм вампир.”
Погледна малкия си брат, който неспокойно се въртеше върху постелята си. Опита се да открие нещо в съзнанието си, в душата си, в сърцето си. Но напразно. Вече не го виждаше като хлапето, което вечно го дразнеше, но с което прекарваше чудесно времето си. О, не! Сега виждаше пред себе си храна. Колко прости бяха станали нещата. Само едно парче месо – сочно и пълно със свежа кръв.
Малагорн се прокрадна тихо до него и без да го буди пое главата му в здравите си ръце и рязко я изви на ляво. Вратът изпука зловещо и се прекърши.
-Съжалявам, малки ми братко, но по-силният оцелява. Знаеш закона на природата.
Зъбите му се впиха в нежната детска плът и времето спря за Малагорн. Удоволствието беше неописуемо. Секундите се превърнаха в часове, минутите в дни. Вампирът смучеше кръвта на своя брат и весело ръмжеше. Течността отне и малкото останало човешко в него. Превърна се в безмилостна машина за убиване, която отстояваше вампирските интереси с цената на живота си.

-Всички са мъртви! – възкликна ловец от съседното село.
-Но как е възможно? – недоумяваше друг.
-Цялото село е избито – жени, мъже, деца.
-Вампири?
-Несъмнено. Поне десет са били.
-Това е ужасно!

Кръвта е моят живот!
Кръвта е моят господар!