Лондон
Един век по-късно
Всяка нощ аз ставам от прекрасния си сребърен ковчег, който Лиана избра специално по случай сто години заедно. Внимателно прокарвам ръката си по изящно изваяните орнаменти, изобразяващи перфектни зъби – по един за всяка жертва, която бях превърнал в една от нас. Те сякаш вливаха в мен все повече и повече количество сила с всяка следваща нощ, напомняйки ми, че освен умението ми да отнемам живот, аз притежавам и това да дарявам.
Всяка нощ напускам тайното ни подземно скривалище в търсене на нова свежа кръв. Тихо и безшумно бродя улиците, сливайки се напълно с единствения мой приятел – мракът. Скрит в сенките на нощта, аз причаквам нещастните заблудени души и… Показвам им правилната посока.
-Време е, Дариъс – хвана ръката ми Лиана.
Тази нощ не беше като останалите. Тази нощ беше специална. Не само за мен, нито само за Лиана, а за още тридесет вампира, които ни придружаваха. Може би дори за целия вампирски род. Всички искахме да мислим по този начин, защото за първи път получавахме благословията на Избрания.
Тази нощ беше Нощта на Обречените. Древният култ пазители на баланса организираха своите събрания веднъж на сто години, като всеки път сменяха мястото на срещата – Бразилия, Франция, Китай, Русия, Румъния, България. Ние за съжаление винаги разбирахме прекалено късно и когато пристигнехме, тях вече ги нямаше.
Този път обаче беше по-различно, защото ние знаехме мястото и времето на събирането. В продължение на векове Обречените преследват и избиват братята и сестрите ни без повод и причина. Тази вечер настъпи часът на нашето отмъщение – безмилостно и изпълнено с много кръв. Сякаш поемахме на свой собствен кръстоносен поход, за да освободим територията си от неверниците.
-Тази нощ ще остане в историята, скъпи! – усмихна се Лиана и ме целуна. – Да вървим!
В този момент нещо в мен се преобърна. Усетих как тя се отдалечава от мен, как я губя. Сякаш за последен път докосвах прекрасната й мека кожа. Затворих очи и се опитах да се отърся от тези си странни чувства. Не беше нито мястото, нито времето за тях. Предстоеше може би решаващата битка от необявена война между вампирите и Обречените, която ще предреши хода на събитията. Цялото ми внимание трябваше да е насочено натам.
-Добре ли си? – погледна ме тя.
-Да! – отсякох аз и отворих вратата. – Да тръгваме!
Външният ми вид с нищо не издаваше странното усещане, че нещо не е наред. Чувствах, че нещо лошо предстои да се случи, но не знаех какво. За първи път от сто и пет години усещах реална опасност за собствения си живот, за този на Лиана. Естествено не събрах сили да споделя опасенията си с нея, защото знаех, че така само ще падна в очите й, ще ме помисли за слаб и недостоен, страхливец.
С приближаване на мястото към нас се присъединиха още и още вампири, което напълно обезсмисли нуждата да отварям устата си. С всяка измината крачка ние се приближавахме към съдбата си или към смъртта си. Много от нас знаеха, че дори да притежаваме елемента на изненада, Обречените бързо ще се съвземат и не всички ще напуснат старата катедрала. Никой не показваше каквито и да е признаци на страх или колебание.
-Ето я – Лиана посочи изоставената постройка. Пред входа, премахнала двамата пазачи, ни чакаше група от още двадесет вампира готови за веселбата. Приближих се към водача им и попитах:
-Всички ли са вътре?
-Никой не е влизал или излизал през последния един час – отвърна ми нервно той. – Този път ги спипахме!
Зловещата му усмивка въобще не ме изненада. Знаех точно какво изпитваше в този момент, защото и аз го чувствах. Толкова години очакване и изведнъж всички наведнъж… Странното усещане отново ме споходи. Всичко изглеждаше прекалено лесно. Нещо определено не беше наред. Кръв и прах предстояха да се сипят по ледените каменни блокове. Повече отколкото ми се искаше.
-Готови ли сте? – обърнах се към тълпата, затаила дъх в очакване на сигнала.
-Атака! – извика Лиана и групата ни се втурна към беззащитната дървена врата. Влетяхме през нея като ураган…
-Не!!!
-Това е засада!!!
-Дариъс!!!
Зловещи предсмъртни викове на изненадани вампири огласиха въздуха. Обречените ни посрещнаха с дъжд от напоени със светена вода стрелички. Първият ред от идеално подредените ни колони се превърна в прах на мига и се посипа по телата на следващите. Ужасени, много от братята се паникьосаха и сякаш изгубиха чувството за ориентация. Гледката от една страна беше трагична, но и кошмарна от друга. Да гледаш как себеподобни се сипят около теб и след това вятърът ги разнася наоколо е просто тежко.
-Лиана!!!
Тя беше първото нещо, за което се сетих след първоначалната уплаха.
-Дариъс!!!
В този момент благодарях на всички наши богове, че тя беше все още жива. Това сякаш ми даде нови сили и желание да се измъкна от тук с нея. Отскочих встрани, за да избегна първоначалната атака и се огледах. В помещението беше настъпил пълен хаос. Наоколо паникьосани и объркани вампири се биеха за живота си с хора на Обречените. От Лиана нямаше и следа. Опитах се да си проправя път през мелето. Отстраних няколко отрепки, движейки се към изхода, когато го забелязах. Стоеше в края на катедралата, обграден от пет подчинени. Върховният доволно се усмихваше и от време на време изстрелваше по някоя стрела с арбалета си.
“Мой си”, заканих се аз и промених посоката си. Изчаках подходящ момент – преди да презареди – и се затичах. Върховният рязко извърна глава и изкрещя:
-Убийте го!
Ръцете му нервно правиха опити да сложат нова стрела. Без особени усилия аз отстраних първите трима нападатели, за четвъртия ми помогнаха, но последният се оказа малко по труден. Именно той ме забави и даде достатъчно време на господаря си да зареди оръжието. В момента, в който пречупих врата на Обречения, Върховният вдигна арбалета си към мен. Върхът на стрелата сочеше право сърцето ми. Това е краят, реших аз и опитах да се подготвя психически. Винаги съм се чудел какво ли става с един вампир след смъртта му. Ето че дойде моментът на истината.
-Не!!!
В дясно от мен се разнесе гневният вик на Лиана. Върховният инстинктивно обърна поглед в посоката и изстреля стрелата. Втора покана не ми беше необходима. С бърз и предварително обмислен скок се озовах до жреца на сектата. Без да се замислям впих зъбите си във врата му. Ужасеният му поглед остана да гледа в пространството.
Захвърлих тялото и извърнах очи към мястото, където до преди миг стоеше Лиана. Но нея я нямаше. Единствено купчина прах ми подсказваха, че там е имало някой.
-Не! Не може да е истина! НЕ!!!
Викът ми огласи катедралата, принуждавайки всички да замръзнат на местата си. Това беше и обратният момент в битката – Обречените видяха безжизненото тяло на своя предводител и решиха, че са загубили. Везните се обърнаха в наша полза и вече не беше трудно да довършим останалите членове на сектата. Но цената, която аз лично платих, се оказа прекалено висока.