-Зад мен можете да видите прекрасните храсти на мъдростта, които според легендата са вдъхновявали принцовете от третата династия… А в ляво ще се насладите на прекрасната архитектура на осмия дворец на обичания ни принц, който бе реставриран и е единственият оцелял войните…
Джордж отметна отегчено глава в страни и се загледа в пространството. И той самия не знаеше защо въобще се съгласи на тази глупава туристическа обиколка. Какво го интересуваха него някакви храсти? Сякаш у дома си нямаше, че трябваше специално до тук да идва, че да гледа.
-Господине!!! – чу настоятелно някой да се обръща към него. Изглежда това не беше първото повикване, защото гласът беше изнервен. Джордж се обърна към групата и завари втренчения поглед на гида да го пронизва.
-Господине, изпускате най-интересната част, внимавайте тук!
Джордж го погледна леко отегчено и му пусна най-изкуствената усмивка, на която беше способен. Усмивка от типа – “Естествено, няма да се повтори.”, която всъщност имаше скрит подтекст, гласящ – “Абе ти що не…!”. Изчака малко онзи отново да се вживее в ролята си на разказвач и пак отмести поглед към близкото дърво.
В този момент една малка птичка прелетя покрай клоните му. Беше синьо-бяла на цвят и големината и не надминаваше един човешки юмрук. Тя весело пърхаше с крила и малката й жълтеникава човка бавно се отваряше и затваряше, макар и да не издаваше нито звук. Тя кацна на едно листо и вдигна глава към небето. Изпъчи гордо гърди напред и сякаш запя. Джордж обаче беше прекалено далече (поне той така реши), за да чуе нейната песен. Всъщност птицата беше напълно безмълвна, но това беше без значение. Мъжът остана загледан в красивото създание; в начина, по който махаше с крила и пореше въздуха; желанието, с което отваряше човка, за да пее нямата си песен…
Джордж бе толкова отегчен от своя живот, че му се прииска да бъде на мястото на тази твар. Да разпери ръце и да полети срещу жаркото слънце. Да се понесе с вятъра и да не познава нищо друго. Но…
-Господине!!! – отново този глас. Вече определено дразнеше. – Моля ви проявете малко уважение!
Джордж се загледа в екскурзовода. Направи му впечатление, че май и самият той не знаеше какво точно говори. Просто рецитираше неща, които е научил наизуст. Но и нищо чудно нямаше в това. Колко ли пъти вече бе разказвал тази история? На всяка група, която развеждаше (а това означаваше поне по десетина в месеца), поднасяше едно и също – отрепетирано до съвършенство – толкова добре, че дори не се замисляше над собствените си думи.
-Извинете! – измрънка Джордж. Отново изчака малко и отвърна глава с надеждата да се полюбува на птицата още малко. Но гледката го вцепени. Малката твар лежеше на земята и не помръдваше. Едното и крило беше привито и чезнеше някъде под корема й, затрупано от тежестта на тялото. Другото пък беше проснато свободно върху зелената трева безжизнено. Малката човка и очите на птицата бяха затворени и също не даваха признаци на живот. Джордж невярващо премигна няколко пъти и се опита да осмисли ситуацията. Та само до преди минута той гледаше същата тази птица – жизнерадостна и изпълнена с живот. А сега…. Тя беше… мъртва.
Друг предмет привлече вниманието му – малко камъче, което лежеше в непосредствена близост до трупа на нещастното животинче. Детски разговор, който идваше от съседната поляна, в този момент бързо обясни на мъжа какво всъщност се е случило.
-Това беше страхотен изстрел. Невероятно! Как само я уцели и тя се строполи…
-Благодаря. – разсмя се другото момче и двете заминаха нанякъде.
Джордж се загледа в малкия камък и едва сега забеляза тънката струйка кръв, която се стичаше от главата на птицата. Една сълза се търкулна от окото на мъжа. Съвсем неволно. Стана му жал. Не беше честно да загива по този нелеп начин.
-Господине, вече прекалявате!
Нещо в мозъка на Джордж прищрака. Сякаш се задейства механизъм за самоунищожение. Той погледна злобно екскурзовода и в ума му изплува един спомен от преди около година.
Двата с един приятел седяха в едно кафе и спореха по един доста важен за тях въпрос.
-Добре, погледни го от друга страна… Ами ако нямаше кой да те спре? Ако можеше поне за миг на излееш гнева си върху някой, който напълно си го е заслужил? Би ли?
-Зависи кой е този някой все пак. Освен това колко голям би бил този гняв? – отвърна Джордж.
-Да речем, че въпросната личност е стигнала до предела на твоето търпение. Искаш да му дадеш добър урок. Да излееш всичкия си гняв върху него. Би ли?
-Ако е само за единия урок – да, защо не. Но няма как да знаеш докъде този гняв ще те отведе. Ами ако е прекалено голям? И не се спреш на време?
-Именно… До къде би стигнал? Това и аз те питам, Джордж. Макар това да не е основният въпрос.
-Не е ли?
-О, не! Мисля, че най-важното, което трябва да се запиташ, е БИ ЛИ посегнал на непознат просто, защото той те дразни?
Джордж погледна отново екскурзовода и изкрещя:
-Писна ми!
Засили се срещу него и го събори на земята. С единия крак стъпи на гърдите му и хвана лявата му ръка. Нечовешка сила изпълни мъжа в този момент и той откъсна ръката на нещастника чак до рамото. Просто я дръпна все едно беше сламена, прикрепена към някое плашило…
Хората наоколо панически се разбягаха. Но Джордж не ги забелязваше, не ги чуваше. Той просто удряше нещастника със собствената му част от тялото. Капки кръв пръскаха наоколо, сипейки се по зелената трева. Тя бързо се напои в алено червено и сякаш повехна. А Джордж удряше ли удряше… отново и отново и отново и отново. Нищо не съществуваше за него в този момент. Виждаше единствено източника на своят гняв. Едно размазано кърваво петно лежеше пред него и той… удряше.
Екскурзоводът бе мъртъв отдавна, но и това не беше важно. Тялото му постепенно заприлича на купчина кръв и вътрешност, а лицето му… е, да кажем просто, че никой не може да го познае в този му вид вече. Но и това губеше своя смисъл над по-висшата цел – удовлетворението
Джордж се чувстваше удовлетворен…
И такъв загина, с усмивка на лицето, когато полицията се появи и му изкрещя да спре…
-Хвърли ръката и легни на земята.
Но той не чуваше… Беше заслепен… Заслепен от гняв и ярост.
-Предай се или ще стреляме.
Сякаш някой ги чуваше. Изстрел… Два… Три…
И Джордж падна в кръвта на своята жертва. Тревата, вече свикнала, попи жадно и новата доза. Но кой ли обръщаше внимание и на това.
Една усмивка грееше на лицето на умиращия мъж…
Доволен…
Би ли? Би…