Fame (Untitled #8)

   Пуснато от:    в untitled, writings



Дали ме познавате? Никога през живота си не сте виждали това лице и все пак да, вие ме познавате. Името ми е Тейлър Фуллендър. Точно така, същият, голямата филмова звезда. Имам само седем филма в кариерата си и пет оскара зад гърба си. Кой друг артист може да се похвали с подобно постижение на двадесет и пет годишна възраст? Където и да отидех, каквото и да неправех, около мен винаги се събираше огромна тълпа хора и всеки искаше по нещо. Ако каже, че това не ми харесваше, ще бъде най-долната лъжа. В началато наистина беше страхотно. Невероятни мадами се лепяха за мен като мухи на мед, разполагах с купища пари и слава, хората лазеха в краката ми, всички бяха щастливи. В един момент обаче не можах дори въздух да си поема без някой да разбере. Животът ми се превърна в отворена книга, от която всеки можеше да чете необезпокоявано и безнаказано. И тук аз поисках да си взема малко почивка, да се усамотя някъде на спокойствие и да… Мечти! Оказа се невъзможно. Масите не ми позволиха.
Защо съм на този кораб, който прави околосветско пътешествие? Защо съм си направил пластична операция на лицето? Мислите, че ме разбирате? Нека ви кажа защо съм в това положение.
Приключих поредния ден, изпълнен с напрежение и преследване. Имах нужда да пийна нещо – нещо силно – и се отбих в тих и спокоен бар, където поне за миг щях да бъде оставен сам. Бях преполовил бутилка водка, когато този мъж се появи. Приближи се с котешка стъпка до масата ми и попита с тих и спокоен глас:
-Може ли да се присъединя?
Махнах с ръка. Беше ми все едно. По принцип нямах нужда от компания, но в този случай алкохолът говореше вместо мен.
-Благодаря! – усмихна се вежливо мъжът и седна в другия край на сепарето. Помълчахме няколко минути преди той да проговори:
-Добре ли сте? Изглеждате така сякаш всички проблеми на планетата са се струпали на вашата глава.
Не знам какво ми стана в този момент, но почувствах неудържимо желание да излея болката си върху някого. Този странник сам предложи услугите си.
-Има нещо вярно в думите ви! Някой биха нарекли проблема ми слава. Но нима не ме познахте?
Мъжът намести бавно очилата си и внимателно ме огледа.
-Да! – възкликна той. – Мисля, че съм виждал плакати с образа ви по центъра. Актьор сте, нали?
Кимнах. Нещо в мен ликуваше. Нима беше възможно? Това беше първият човек през последнити пет години, който не се хвърли на врата ми да иска снимка или автограф. Той просто търсеше компания. Налях още водка в чашата си и подхвърлих:
-Понякога ми се иска да не бях.
-Защо? – погледна ме очудено мъжът. – Не ви ли харесва това, което правите.
-Напротив! Обожавам работата си и не бих я заменил за нещо на света…
-Но?
-Това, което върви с нея, вече започна да ми тежи прекалено много.
-Славата?
-В началото беше хубаво, но постепенно нещата излязоха извън контрол. Сънят се превърна в кошмар. Самият аз се превърнах в проба под микроскоп. Всеки ме гледа и коментира. Ужасно е!
Продължих да се наливам и да разказвам ужасната си съдба на този непознат, на когото дори името на научих. Той просто седеше, кимаше с разбиране и в погледа му четях съчувствие. Чувствах се прекрасно. Огромен камък падна от раменете ми. В един момент обаче аз допуснах пагубната грешка, която ме доведе до това положение. Аз се обърнах към него и с много сериозен тон му казах:
-Понякога ми се иска да умра, но да не ми се налага да живея с всичко това!
В действителност аз се шегувах, но той не усети това.
-Мога да ви помогна – каза мъжът с много тих глас и се приближи още по-близо до мен.
-Моля? – погледнах го неразбиращо.
-Познавам едни хора. Те могат да решат проблема ви. Няма да разберете кога ще стане, къде ще стане. В най-неочаквания момент… бум. И проблема ви е решен. Много е лесно, а и те ми дължат услуга. Мога да ви наема убиец…
Не можех да повярвам на ушите си. Той сериозно ли говореше? Стана ми лошо. Зави ми се свят. Имах нужда от чист въздух. Изпих каквото беше останало в бутилката на екс и се изправих.
-Добре ли сте? – попита ме мъжът.
Погледнах го, но той не спираше да се движи. Исках….
Следващото нещо, което помня е, как се събудих в дома си с ужасно главоболие и частични спомени от предишната вечер. Проблемът бе, че не помнех дали отговорих на старнникът. Ами ако случайно бях наел сериен убиец да убие… мен. Аз не исках да умра. Затова си направих пластична операция и Тейлър Фуллендър изчезна за света. Купих си билет за това пътуване, за да бъде непрекъснато в движение и… да съм в безопасност.
-Дали сте в безопасност? – усмихна се човекът срещу Тейлър и златният му зъб блесна.

Етикети: ,

This entry was posted on Thursday, June 10th, 2010 at 5:32 pm and is filed under untitled, writings. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.
КОМЕНТИРАЙТЕ