-Какво си направил?
Всички в залата стояха и гледаха укорително виновника. Язувел беше клекнал в центъра на огромната платформа, с ръце пред гърдите, той горещо се молеше на бога. Погледът му съвсем спокойно оглеждаше останалите представители на серафимите като с нищо не показваше своето притеснение. Бяха го научили на търпимост и покой дори в най-тежките моменти. Щом се вгледаше в лицето на някой от своите събратя, долавяше единствено неодобрение Знаеше, че сега му предстои процес, но на него му беше ясно, че те вече са определили присъдата. Огромните му снежно бели криле се поклащаха плахо от слабия вятър, който от време на време се прокрадваше в главната зала на ангелите. Язувел ги погали внимателно щом приключи с молитвата си и бавно се изправи. Беше висок два метра и двадесет сантиметра. Противно на разбиранията на останалите членове на ордена той обичаше да поддържа косата си къса – дългата коса му пречеше да си върши работата добре. Освен това познаваше страхотен бръснар долу, който правеше чудеса. Отново в разрез с нормите и стандартите, които бяха определени, бронята му беше боядисана в кърваво червено, а не златно. Самият Язувел не бе на почит сред останалите си колеги. Смятаха го за твърде особен и много от тях бяха твърдо убедени, че един ден той ще сбърка някъде и тогава…
-Приближи се! – гласът на върховният серафим проехтя из залата. Настана мигновена тишина. Ангелите затаиха дъх в очакване. Язувел бе нарушил един от свещените закони и сега трябваше да си плати. Всички знаеха, че той е виновен. Те не бяха тук заради това. Всеки обвинен в тежко провинение имаше правото да се защити пред върховния съд. Но какво можеше да бъде казано в защита на очевидното? Именно затова се бяха събрали всички. Искаха да чуят дали Язувел ще успее по някакъв начин да смекчи жестокото наказание, което го чакаше.
-Разбираш ли какво си сторил, Язувел?
Малакзит беше най-възрастен от всички серафими, които присъстваха на събранието. Носеха се легенди, че той е първият ангел, който Господ е избрал да брани законите му. Разбира се това бяха само слухове, които ангелите обичаха да си разказват и никой не вярваше кой знае колко в тях. Едно обаче беше сигурно за Малакзит – той бе изключително интелигентен и винаги справедлив. Никой не смееше да оспори решенията, които налагаше – не защото се страхуваха от него, а защото не намираха основание да го направят.
-Да! – съвсем спокойно отвърна Язувел. – Знам, че наруших законите, но аз спасих този човек.
-Така ли е? – прекъсна го Малакзит. – Откога невинните се спасяват чрез отнемане на живота им? Ти бе изпратен на земята с определена мисия. Нима бе толкова трудно? Имаше правото да отнемеш само един живот. Но ти си отнел два. Не виждам как би оправдал постъпката си, но съм съществувал достатъчно дълго, за да знам, че прибързаното решение може да доведе до пагубни последици. Ти ще получиш своя шанс да разкажеш версията си.
Из залата се разнесе одобрително шепнене.
-Аз вече съм осъден – каза тихо Язувел, при което гласът му не трепна. – И все пак ще ви доставя това удоволствие.

Изпратен бях долу с точно определена мисия: да сложа край на терора, който жена бе наложила над малък руски град. Тя убиваше видни личности, които спомагаха за доброто развитие на мястото. Аз трябваше да я намеря, което не беше трудно, и да поднеса душата й на Луцифер. Намесата ми бе наложена, след като тя си набеляза местния свещеник, а и полицията бе безсилна пред методите й. Слязох долу малко след полунощ. Албина, както бе името на убийцата, се канеше да нанесе своя удар. Отец Николай заключва църквата за няколко часа в периода от един до пет часа. Винаги излиза през задния вход и тя много добре знаеше това, защото я заварих скрита зад една от кофите за боклук, които красяха уличката.
-Кой, по дяволите, си ти? – бяха единствените й думи щом ме видя. Изглежда не гореше от особено желание да чуе моя отговор, а и аз нямах намерение да й го давам. Изневиделица от дългите й ръкави се появиха два ножа и сякаш сами заиграха в ръцете й. Трябва да й призная, че беше изключително добра и ловка. Успя да ме прободе десетина пъти преди да пречупя китката й и да забия собственото й оръжие в стомаха й.
-Да му се не види… – погледът на умиращ убиец винаги ме е изпълвал с някакво странно чувство на задоволство. Те отнемаха живот с такава лекота, а щом някой посегнеше на техния гледаха толкова изненадано. Не може да не са си мислили какво е ако и те умрат един ден? За съжаление обаче аз нямах много време и с помощта на другия нож прерязах гърлото на Албина. С това сложих край на безгрешната й серия, която съм напълно сигурен, че щеше да продължи така докато самата тя не реши да спре. Бе прекалено добра за властите.
Тогава дочух някакъв звук малко по-надолу по уличката. Знам, че не бе редно да любопитствам толкова, но исках да видя кой бе източникът. Оказа се мръсен и раздърпан просяк с дълга и сплъстена коса и брада, който обитаваше два сравнително големи кашона. Беше се свил на топка в единия ъгъл на скромната си квартира и трепереше. Веднага ми стана ясно, че той беше станал свидетел на убийството.
-Видя всичко, нали? – попитах все пак.
Просякът кимна и още по-уплашено се сви в ъгъла. Може би всичко щеше да бъде добре за него ако си бях сложил шлифера, но този път предпочетох да действам с открити крила. Надявах се, че по този начин едва ли не ще уплаша Албина и ще свърша бързо, но, уви, тя сякаш дори не забеляза странните образувания на гърба ми. Просякът обаче ги беше забелязал. Погледът му беше изпълнен със страхопочитание.
-Не се плаши! – опитах да го успокоя. – Тя заслужаваше съдбата си. Няма от какво да се страхуваш. Той все още не те желае.
Сякаш говорех на стена. Просякът въобще не реагираше на думите ми. Не съм сигурен, че дори ме чуваше. Единственото, което повтаряше бе:
-Ангел! Ангел!
Тогава пред лицето ми изникна следната картина: този мъж изправен пред полицаите, които го разпитват.
-Ти ли я уби? – питаха те, а той просто отговаряше:
-Ангел! Ангел!
-Нападна ли те? – отново задаваха въпрос, а той:
-Ангел! Ангел!
Вярно бе, че тази жена се издирваше под дърво и камък от полицията, но все пак те нямаше да открият нищо, което да докаже, че този мъж не я бе убил. Дори и по някакъв начин това да станеше, ограниченото количество думи, които използваше нямаше да действат в негова полза. Имаше два варианта – да го обвинят в убийство и да го пъхнат в лудница или пък да го оневинят за убийството, но все пак да му поставят диагноза “шизофрения”. Благодарение на мен този човек загуби разсъдъка си и му бе отредено да прекара остатъка от живота си в клетка. Не бих казал, че до този момент живееше кой знае колко добре, но все пак това не беше съдба, която исках да тежи на моята съвест. Да, аз отнех живота на този просяк, но не навредих с нищо на съществуването му, дори напротив. Мисля, че тук е много по-щастлив отколкото там долу.

-Така ли е? – вдигна ръка Малакзит. – Да, наистина в намеренията ти има истина, но ти не определяш съдби…
-Този път го направих – намеси се Язувел.
-Не! – повиши тон върховният серафим. – Само Той има това право. Ние сме просто изпълнители. Виждам какво си искал да постигнеш и съм сигурен, че този мъж ти е благодарен. Да, той наистина би прекарал ужасно остатъка от живота си. Да, в моите очи ти си постъпил правилно.
Останалите ангели започнаха въодушевено да говорят по между си. Изглежда Малакзит се канеше да оправдае постъпката на Язувел.
-Но… – провикна се ангелът, с цел да прекъсне останалите. – Но ти си нарушил закон Язувел. Независимо колко е праведна постъпката ти, ти си престъпил един от законите ни. Ние съществуваме, за да браним Неговите заповеди там долу. Какво би станало ако сами започнем да нарушаваме установения ред? Ще настъпи анархия. А кой би имал полза от подобна анархия? Ние не искаме това. Съжалявам, Язувел!
-Не съм и очаквал друго – все така спокойно каза ангелът и остана с гордо вдигната глава. Останалите серафими го изгледаха с не скрито учудване. Гласовете им отекнаха из залата – спорейки за нещо помежду си. Те трудно приемаха нетипичното поведение на Язувел, просто защото те никога не бяха попадали в подобна ситуация.
-Готов ли си да чуеш присъдата? – попита Малакзит.
Язувел го погледна с дълбоките си сини очи и просто кимна.
-Отреждам ти да изживееш съдбата, която предотврати. Ще се върнеш на земята в тялото на просяка и ще прекараш петдесет години в лудница.
Серафимите сведоха глави. Макар да не одобряваха постъпката на Язувел той бе един от тях и ги болеше за него. Но самия Язувел не трепна до самия край. Лицето му остана спокойно и погледът му продължи да блуждае отнесено, но сериозно.