Краят дойде. От известно време вътре в мен се беше зародило това особено чувство, което не ми позволяваше да ям, да спя… За последен път отварям този дневник с ясната мисъл да напиша нещо в него. Дълго си мислех какво да бъде то. Сега, като разлиствам пожълтелите страници, оставам с впечатление, че съм казал всичко, което си струва да бъде казано. Какво да оставя? Какво да напиша?
Позволете ми да ви разкажа на вас, които ще намерите тази тетрадка, за едно специално място. Мястото, на което съм прекарвал часове докато все още живеех на Земята. То се намираше точно до къщата на родителите ми, лека им пръст. Състоеше се от малко езеро с диаметър не повече от петнадесет или двадесет метра. Поради това местните го наричаха със звучното име “Гьолът”. В източния край гордо се извисяваше голям каменен блок – два метра висок, три широк. Най-долу, до самата земя, можеше да се прочете моето име, което аз лично и с огромни усилия успях да издълбая през един майски следобед. Естествено още много имена имаше надраскани по грубата повърхност, но моето си остана най-красиво. Изкачвах се с огромни усилия и сядах върху студения камък. Странното беше, че дори лятно време, при температури над четиридесет градуса по целзий, когато всичко наоколо вехнеше и се предаваше пред неумолимата жега, тази скала си оставаше ледена. Неведнъж съм хващал настинка, заради това, че оставах с часове без да си донеса някаква постелка.
Около езерото имаше прекрасни тревни площи, по които пролетно време срамежливо надигаха глави първите цветя. Тяхната съдба за съжаление винаги беше предрешена, защото местните деца (в това число и аз) често си играеха в тревата и ги стъпваха без дори да ги забележат. Но въпреки това ароматът им дълго след това продължаваше да се носи над малкото езеро, което сякаш водеше свой собствен живот. Зимно време водата в него никога не замръзваше, а нощем понякога можеха да се видят пари, надигащи се от нея. Чувал съм хората да говорят, че са виждали риба да плува вътре и то голяма, но аз лично не съм ставал свидетел. Но ако хвърлиш въдица може с часове да стоиш без да ти клъвне и в крайна сметка да осъзнаеш, че си останал без стръв. Сякаш езерото предпазваше децата си.
Казах ли ви какво ставаше при наличието на дъга в небето? Водата придобиваше едва ли не огледална повърхност и отразяваше или по-скоро поглъщаше цветната гама. Цветовете се преплитаха и вливаха един в друг и човек би си помислил, че някой е излял боя вътре. Според моето детско съзнание тогава самото езеро си играеше с дъгата. Гледката беше невероятна! Опитайте се да размътите водата с ръка и ще разберете за какво говоря.
Това ме навежда на друга мисъл. Така и не успях да проумея как езерото успяваше да запази това спокойствие. Дори при изключително силен вятър по повърхността му не се забелязваха никакви вълнички, а тези, образувани от ръка или предмет, замираха за няколко секунди.
Да, това наистина беше едно много странно езеро, но то не правеше нищо лошо от рода да поглъща малките деца. Шегувам се, разбира се. Не, въпреки всичките си странности, “Гьолът” си остана едно от любимите места на малкото ни градче до самия край.
Но да се върнем на скалата, тъй като се отнесох. Любимото ми време беше след залез слънце. Седях върху студения камък (или одеалото, което носех за случая) и се заглеждах във звездите. Съзерцавах звездите и си мечтаех как един ден ще се кача там горе. Представях си как в бъдеще местата ще се сменят и аз вече ще гледам не натам, а от там. И може би, може би ще гледам към езерото, а върху скалата ще лежи друг младеж със замечтан поглед. Бях изпълнен с наивност и копнеж. Посветих живота си да преследвам мечтата си, да я превърна в реалност.
Липсва ми това място. Липсва ми езерото. Липсва ми скалата. Липсва ми ароматът ма свежи цветя рано на пролет. Наистина това беше едно прекрасно място. Но всичко хубаво си има край. Красотата рано или късно умира. Така изглеждаше моят роден край преди началото на ядрената война, преди взривът да го погълне. Вълната, която последва (бомбата избухна само на няколко километра от езерото) се оказа по-силна от “Гьолът”, чиято вода изсъска зловещо в предсмъртна агония и се изпари; оказа се по-силна и от гордата скала, която се пръсна на милиони малки парченца. Сега там е просто една мъртва пустиня – няма живот, няма душа, дори призраци не бродят. Това е Земята.
Взирам се през малкото прозорче на станцията и гледам към покритата с отровни облаци планета, която някога наричах свой дом. Сълзите напират да напуснат тялото ми, но аз няма да им позволя. Умирам от смъртоносен извънземен вирус, който нямам представа как съм прихванал. Предполага се, че скафандрите ще ме защитят от атмосферата на всяка планета. Уви! Остават ми единствено спомените.
Скоро отново ще бъда върху онази скала и ще гледам замечтано към безоблачното небе, осеяно със стотици, дори милиони звезди.
Да ви разкажа ли?