В малкото селце и тази нощ беше пълно мъртвило. Единствено песента на щурците разпокъсваше иначе плътната тишина, която обгръщаше дузината къщи. Със залезът на слънцето всички прозорци и врати се залостваха здраво и не допускаха нито звук да влиза или излиза. По небето имаше множество облаци, които скриваха луната и тя не можеше да огрее със светлината си селото. Случен минувач би си помислил в този момент, че мястото е изоставено, но не. Хората се страхуваха. Те вярваха в собствените си закони и пълната изолация не им позволяваше да знаят каквото и да е. Мракът ги плашеше. Те вярваха, че злото броди с лунната светлина и ще погълне всеки, който се изпречи на пътя му.
Но дали всички спяха? Глухи стъпки отекнаха по единствената каменна улица, която пресичаше селото през средата. Една фигура, загърната с плащ, тичаше бързо към малката църква в източния край. Тя се стараеше да прави максимално големи крачки, но и безшумни. Зъбите й едва чуто тракаха, но не от студ. Минаваше средата на май и въздухът бе топъл. Тя се страхуваше. Опасяваше се, че ако някой я види или чуе, надеждите й ще бъдат погребани завинаги. Трябваше да стигне до Божията сграда и то скоро. Оставаха само още двайсетина метра когато духна изключително силен вятър и издуха плаща, който фигурата слабо придържаше, по-скоро за да прикрива лицето си с качулката. Платът се понесе в нейната посока, разперен и величествен на фона на църковната сграда. Удари се в кръста и остана да виси там, покривайки светото разпятие, криейки го от всякакви погледи. Под качулката се разкри лицето на жена на средна възраст, което беше покрито с множество белези. Не изглеждаше на повече от тридесет и пет, но косата й вече беше побеляла като сняг. Чертите й бяха гладки и почти липсваха бръчки. И въпреки това в очите й се четеше огромна болка и страдание, които бяха подкрепяни от грозните резки по кожата й
Жената спря за момент и се загледа в плаща.
“Нима това е знак? Нима трябва да се откажа? Никога! Няма да се спра пред нищо! Не можеш да ме уплашиш!”
Искаше й се да изкрещи, но знаеше, че не може да си го позволи. Нямаше време за мислене. Не трябваше да спира. Тя се приближи до вратата на църквата и дръпна дръжката. Оказа се отключено, което силно я изненада. Свещеникът никога не оставяше незалостено след мрак.
“ Твое дело ли е?”
Тя влезна вътре и се огледа внимателно. Не се забелязваше жива душа. Свещите до една бяха запалени и навяваха на жената романтични спомени за деня на нейната сватба, която се състоя на същото това място и в същата тази атмосфера. Стаята на свещеникът беше заключена, която напълно я убеди, че това не беше негово дело.
“И без това не ми е нужен.”, успокои се тя и насочи вниманието си към олтара. Той всъщност не беше кой знае какво – изработен от дърво и метал без каквито и да е скъпи метали и скъпоценности. Над него гордо седеше статуята на Спасителя, издялкана и изрисувана от местни хора още преди стотина години когато църквата е била построена. Той беше протегнал умолително ръце и гледаше успокоително надолу към молещите се.
Жената се приближи и сведе глава. Очите й се напълниха със сълзи и тя тихо зарида.
-Прости ми, Боже, аз съгреших! – проплака тя. – Извърших смъртоносен грях и съм готова да платя последиците за това. Но… вината не беше моя. Ти знаеш. Видял си какво стана. Онези мъже нахлуха. Дори не разбрах какво стана. Всички до един се изредиха върху мен онази вече, Боже. Болката беше неописуема. Нямаше кой да ми помогне, кой да ме защити. Хората не ми повярваха. Нарекоха ме развратница, уличница, кучка. Аз страдах!
Жената избърса сълзите си с ръкава на жилетката си и продължи:
-Когато разбрах за бебето… О, Господи! Те ме изхвърлиха. Наругаха ме и ми се подиграха. Аз бях просто един парцал за тях. Не можах да издържа на това. Сънувах гневните им лица всяка нощ и се будех обляна в пот. Надявах се, че всичко е било само един лош сън, но щом погледнех към корема си и… Истината боли. Реалността боли. Ти защо не ми помогна? Виках те. Молех те. Но ти беше прекалено зает за простосмъртните. Нали? Прекарах месеци на ужас и мъчение. Живеех сама и в пълна изолация от останалите. Толкова ми се искаше да си поговорим поне за минута. Самотата ме побъркваше. Дори самоубийство обмислях, но една мисъл ме крепеше и ми вдъхваше желание да живея – отмъщение. Исках да им го върна на всички тук за начина, по който се отнесоха с мен. Въпреки, че бях на ръба на лудостта, аз все още размишлявах трезво и знак много добре какво искам. Искам те да страдат така както аз.
Жената млъкна за момент и вдигна умолително глава към дървената статуя. Погледна я в очите и попита:
-Ще ми помогнеш ли? Знам, че го убих, но нямах друг избор. Видя ли какъв урод беше. Просто не можех да гледам това дете. Видът му ме отвращаваше. Грях е, но за него е по-добре така.
Силен гръм разтърси небето и една светкавица удари покрива на църквата. Призрачен вятър се промъкна в помещението и за секунда изгаси всички свещи. Жената се изправи и нервно се огледа. Усещаше нещо в стаята, но не можеше да каже какво. Стаен ужас напираше да изплува и да я погълне. Страх я беше. Тъмнината напълно взе контрол над църквата и тя заприлича на голяма черна дупка.
-Отмъщение…. – разнесе се шепот, който прелиташе заедно с вятъра.
-Да! – изстена жената и се сгуши на пода от страх.
-Отмъщение!
Една сянка прелетя над треперещата жена. Завъртя се няколко пъти около нея и като плувец скочи в главата й. Жената рязко се изправи и нададе писък. Чувстваше как нещо разкъсва мозъка й парче по парче и си прави гощавка. Усети как студени вълни започнаха да я обливат, първоначално само от врата нагоре, но постепенно се преместиха и надолу. Сякаш нещо обикаляше тялото й – нещо живо. Мъките й се засилваха. С неописуем ужас тя установи, че донякъде е права. Кожата й бавно се разкъсваше и под нея се подаваше нова – космата, синкава.
-Какво става с мен?
Пръстите на едната й ръка паднаха като нещо, което до преди миг е държала, и на тяхно място “поникнаха” други – издължени, космати, с дълги смъртоносни нокти в края. Последна беше главата, чиято кожа се пропука точно по средата и падна като някаква порцеланова маска. Отдолу се подаде мрачно и зловещо лице. Очите светеха в тъмно синьо, от ноздрите излизаше пара, а самите черти с нищо не подсказваха за жената от преди малко. Новото не беше човешко същество. Повече приличаше на диво животно с всичката тази козина по него.
-Какво стана? – попита жената, но там нямаше кой да й отговори. Тя погледна към пода и видя собственото си лице, застинало в момент на болка и ужас. Парчета кожа, покрити с кръв, се стелеха навсякъде около нея. Объркана, вдигна ръце и остана загледана в странните неща пред погледа си. Нима това беше тя? В какво се беше превърнала? Огледа внимателно ноктите и се замисли.
“Това е моето отмъщение! Сега притежавам сила и подходящо оръжие. Ще ги убия всичките. Никой няма да избяга от моя гняв. Благодаря ти, Господи!”
Жената дори не подозираше, че това не беше награда, а наказание.
“Те ще се погрижат за нея.”