Month: June 2010

Puppet

Може ли човек да вярва силно в нещо и въпреки това да не е убеден в неговото съществуване? Името ми е Малик и съм израснал в семейство на католици, които меко казано бяха вманиачени на тема религия. Родителите ми дълбоко и искрено вярваха в Бог, но в крайна сметка се оказа, че той не вярва в тях. Те страдаха, гладуваха, мъчеха се. Къде беше той да им помогне? Именно затова мисля ще разберете защо не вярвам в съществуването на някаква сила там горе, която – виждате ли – е създала живота като цяло. За сметка на това обаче аз вярвам в съществуването на злото. Не казвам, че това трябва да са вампири, демони, вещици, малки злобни същества или каквито и да е чудовища. Но професията ми не е нищо повече от зло. Аз съм трезвомислещ все още и ми е известно, че да убиваш е лошо. Сблъсквал съм се с какви ли не отрепки и зловещи типове, дори шефовете ми могат да стреснат и най-смелия ако останат насаме с него. Не вярвам, че има нещо над главите ни, но подозирам, че под краката ни дебне сила извън нашите възприятия. Никога не съм я виждал естествено и не съм в състояние да защитя твърдението си. Просто интуиция. Има Ад, но не и Рай, беше казал веднъж един мой “колега”, мир на прахта му.
Ето защо родителите ми направили единственото нещо, което можеше да им помогне да оцелеят – продадоха ме. Щом Той не им помага, те сами си помогнали. Бях само на три години когато майка ми срещнала този мъж Фернандес. Виждайки затрудненото положение, в което семейството й се намирало, той предложил да откупи сина й, тоест мен. Сумата, която предложил, била изключително висока. Гарантирал бляскаво и безупречно бъдеще за малкия Малик, нещо, което родителите ми не можели да предложат. Мислейки за себе си донякъде и за моето съществуване, и повлияна от убедителните приказки на Фернандес, майка ми се съгласила. Единственото условие било да ме забравят и никога да не ме търсят. Според мен тя е постъпила егоистично в този ден. И си плати цената. Два куршума в черепа на осемдесет и пет годишната старица затвориха болезнената страница в моя живот. Мъжът й, моят баща, изкара голям късмет – починал три месеца преди да ги намеря.
Дали обещанията, които Фернандес е дал, наистина ги е мислел не знам. Възможно е новото ми семейство да е излъгало, което е по-вероятно. Това, в което се превърнах, тук в престъпния свят носи звучното име “Сатана под наем”. Звучи глупаво, знам, но престъпниците и големите клечки харесаха това оприличаване и то трайно се наложи. В действителност аз съм най-обикновен наемен убиец. Как стигнах до тук не желая да обяснявам, свързано е с прекалено много тежки спомени. Работя за групировката “Справедливост”, която спонсорира своята дейност чрез голяма фармацевтична компания в сърцето на Европа. Ние се водим елита. Щом някой от големите баровци има проблем, той се обръща към нас. По принцип не сме по джоба на по-малките риби. Зад гърба си имах вече над сто перфектно изпълнени задачи, когато получих тази.
Въпреки, че живеехме във век на технологична революция и бързо развиващи се информационни технологии, шефовете все още използваха стари похвати за доставяне на назначенията – поща. Изпращаха свой доверен човек, който да достави писмото с цената на живота си на съответния наемник. Както обикновено на вратата се позвъня и моят куриер (трети за последните три години, тъй като втория много бързо успяха да го убият – оказа се твърде небрежен) подаде плика:
-Доставка за господин Уилкс от анонимен подател.
Познавах го много добре, както и той мен, но все пак кодовите фрази със скрит смисъл бяха задължителни, част от протокола един вид. Сякаш, че ако не го стори, някой ще разбере и ще го убие. Именно анонимната част в нашия случай означаваше, че писмото е от “Справедливост”.
-Благодаря! – усмихнах се с нескрито отегчение и затворих вратата.
На пръв поглед нещата изглеждаха повече от лесни за човек с моя статус и тренировка. Мишената се казваше Алтер Надини – лидер на тайно сектантско движение, което се беше настанило в малко градче близо до Париж. Разполагах с всекидневната му програма, посещаваните места и прочие ненужна информация. Усещах някаква нередност в тази задача. Защо шефовете ме пращаха за нещо, с което и новобранците можеха да се справят. Но отказът на назначение означаваше загуба на уважение. Не че не можех да откажа, но какво щяха да си помислят останалите за мен? Че се размеквам? Че остарявам? Това беше неприемливо. Нямах друг избор освен да приема.


The Art of Death

Тик………. Так……….. Тик………. Так………..
Познат звук се носеше из стаята. Чуваше го ту от ляво, ту от дясно.
Тик………. Так………..
Едната ръка бавно се протегна и сграбчи нещо. Стисна го здраво и отказа да го пусне. Но то изглежда мърдаше. Усещаше лек гъдел да гали дланта. Топли вълни обливаха тялото. Леко открехна едното си око и надникна. Гледаше право нагоре. Гледаше тавана. Той беше… жив. Стотици малки капки си водеха своя собствен живот. Една погледна към него и сякаш се усмихна.
Тик………..
Тя се откъсна от тълпата и полетя към него. Атакуваше ли го? Искаше да каже нещо? Имаше ли значение? Та това беше само една капка. Нищо повече. Само една капка. Но и тя умееше да отстоява своето. Дори в предсмъртното си падане тя не остана безучастна и нанесе своя удар. Разби се триумфално върху незащитената зеница на окото и издъхна с усмивка.
Так………..
Звукът не го оставаше на мира. Нещо имаше в тази стая. Той разтърка раздразненото си око и вниманието му се насочи към ръката. Тя стискаше живот. Чувстваше го. Гъделът му напомняше. Смело вдигна нещото във въздуха и го приближи до лицето си.
Гррррррр…..
Някой недоволстваше от този факт. Леденостудена пара излизаше от устата му и притесняваше някого. Кълбета снежнобял дим напускаха тялото му и бързо се изпаряваха в пространството пред него. Опита се да завърти окото си към живия организъм в ръката си. Един опит… И още един… Почти успя… Готово!
Гррррррр….
Плъх! Но плъховете не ръмжат, нали? Малките му злобни очички се бяха втренчили в неговите и яростно следяха всяко движение.
-Бум! – изграчи съществото и малката бомба, прикачена към гърба му избухна.

-Какво да правя с него? – каза мъжки глас. – Да го накарам ли да пее? Може ли? – звучеше развълнувано.
-Не! – изкрещя му гневно женски глас. – Моите творения никога не пеят. Те се извор на вдъхновение и съвършенство. Те не пеят!
-Както кажеш – въздъхна мъжът. – Какво тогава?
-Вдигни пистолета! – каза хладно жената. – Тази подутина на десния крак нещо не ми харесва. Премахни я!
-С удоволствие! – засмя се доволно мъжът и стреля. Силна болка прониза тялото на нашия герой, който продължаваше да бъде в пълно неведение за жалката съдба, която му бе отредена.
-Това ще бъде най-доброто ми произведение до този момент – весело занарежда жената. – Ще направя от теб съвършен и напълно завършен прототип на… тях. Ще им покажа, че и те могат да бъдат копирани. Скоро, много скоро!
-Сега?
-Време е да си поиграем с мозъка му.

Дълго време аз мечтах,
мъничка надежда в себе си таях.

-Нека за момент спрем времето – нареждаше жената, а той просто седеше и кимаше с глава. Жадно попиваше всяка нейна дума, но не осъзнаваше нищо. Изреченията просто преминаваха през главата му без да се застояват. – Но можем ли? Времето е част от нас и нашето съществуване. То е неделима частица, която винаги е една крачка пред нас и колкото и да се опитваме не можем да достигнем. А за да спрем нещо, първо трябва да го хванем. Разбираш ли? Не можеш да контролираш събитията. Те контролират теб. Разбираш ли? – повтори въпроса си жената.
Той поклати отрицателно глава и сведе виновно поглед. Искаше да разбере, но не можеше. Казват, че няма невъзможни неща, а ето, че се оказа друго. Кой го беше излъгал?
-Добре тогава. Какво би станало ако можеше? – попита изненадващо тя. Мъжът вдигна учудено очи и погледът му срещна нейния. Двамата се гледаха известно време, но никой не желаеше да отстъпи. – Е? – подкани го накрая тя.
-Какво бих направил? – запита себе си той.
-Не! – прекъсна го жената. – Не какво би направил, а какво ще стане. Какво ще се промени. Да кажем, че огънят го няма. Да речем, че въобще не попаднеш в прегръдката на пламъците и кожата ти е все така мека, гладка и хубава. Да приемем, че я няма маската, под която криеш ужасните белези, които те превръщат в чудовище. Какво тогава?
Той отвори уста, за да отговори, но едва тогава осъзна, че всъщност не знае какво да каже.
“Какво тогава? Какво…”
-Нямам представа! – въздъхна отчаяно той и затвори очи. – Нямам никаква идея!
-Аз ще ти помогна – усмихна се жената. – Нищо! Ако съдбата ти е отредила болка и страдание, то тя ще намери начин да ти ги “подари” по един или друг начин.

Нож прониза ми сърцето,
съдбата отреди ми самотата.

-Но не се отчайвай.
-Нима има надежда? – погледна я той. Очите му за секунда блеснаха, но бързо угаснаха, предчувствайки отговора. – Ти вече каза, че нещата не могат да бъдат променяни.
-Надежда винаги има. Пламъците не са толкова страшни. Болката, която носят, може да изчезне с лекота. Дори мъртвите ще оживеят и…
-Мъртвите? – прекъсна я мъжът. – Аз… аз бях сам. Нямаше никой. Нали?
-Не помниш ли? – жената го погледна в очите, търсейки отговори. Той просто поклати глава. – Забрави! – изостри той тя. – Беше грешка да споменавам за това.
-Покажи ми! – прошепна той.
-Няма нужда. Болката е излишна…
-Покажи ми! – извика настойчиво мъжът и се изправи. Жената застина и се вгледа отново в очите му, но там нямаше нищо – две бездънни ями, тъмни, студени.
-Така да бъде – въздъхна тя, вдигна дланта си, допря я до устните си и духна. Огнена стихия яростно разгърна мощната си сила и жадно го погълна. Пламтящи езици обгърнаха тялото му и се заиграха с кожата.
-Какво става? – изкрещя уплашено мъжът. – Боли!
Можеше да наблюдава как крехката му плът променя цвета си, потъмнява, безжалостно се отделя и костите се оголват.
-Затвори очи – чу гласът на жената. Послуша го. Болката рязко изчезна и лек, приятен вятър погали изтръпналата тъкан, която отново беше на мястото си.
-Сега погледни!
Мъжът отвори очи. Две обгорени като въглен тела лежаха в ъгъла на напълно разрушена стая, чиято външна стена липсваше. Зъбите на мъртъвците се белееха на фона на лунната светлина, която нахално се прокрадваше през огромната дупка. Силна миризма на изгоряла плът го удари в носа и той го покри с ръка. С мъка отвърна главата си назад само, за да намери собственото си тяло… или поне това, което беше останало от него. Едната му ръка, лежаща на около метър от торса, ревностно стискаше нещо малко, но прекалено обезобразено, за да разбере какво е.
“Плъхът!”
Животното изплува в ума му. Помнеше как малките червени очи на зверчето жално се бяха втренчили в него, миг преди бомбата да избухне.
-Аз съм мъртъв! Виж! – вдигна той овъглената си глава. – Надежда няма! Това е факт. Аз съм мъртъв! Умрял съм още тогава.
-Дали?
-Престани с гатанките. Не разбирам. Кои са те? – обърна се към другите две тела.
-Имена ли искаш? – попита жената, но не дочака отговор. – Какво значение има? Имената не са важни. Те носят само допълнителна болка. Мъртви са и толкова.
-Дано поне техните души почиват в Рая!
-В Рая? – жената звучеше много учудена. – Нима не знаеш, че той не съществува. Дори и да го имаше, той щеше да бъде най-пустото място. Нито една душа не ще лежи там, защото всички сме грешници. Светци не съществуват. Всеки е съгрешил поне веднъж, било то и без да го осъзнае. Животът е твърде дълъг понякога, за да не устоиш на изкушението. Всички ще горим в Ада!
-Не! – заклати глава мъжът и стисна очи. Чувство за вина обзе съзнанието му. Две усмихнати лица – мъжко и женско – го гледаха и едновременно редяха думи, които оставаха неразбрани. Чертите им бавно започнаха да се променят. Малки шипове поникнаха по повърхността на кожата. Тънки струйки кръв потекоха от раните. Но те не чувстваха нищо. Продължаваха да се усмихват и да го гледат. Мъжът вдигна ръка в опит да ги докосне, но те просто се изпариха, като че никога не са съществували. Останал отново сам в мрака на собственото си съзнание, той припадна.
“Смърт очаква всички ни. За някой тя просто идва по-рано. Но не тъжи…”

Краят на пътя достигнах,
като ангел в небето аз литнах.

“Аз ще ти помогна. Ти ще ми позволиш, нали? Нямаш друг избор. Понякога изкуството иска жертви. Направи тази жертва за мен и аз ще обезсмъртя твоето дело. Нека отстраня всичката болка като плевел, сякаш никога не е съществувала.”
-Сега ще представя своето творение. Сами преценете дали ви харесва и как съм си свършила работата.
Група хора отнесено наблюдаваха как мъжът бавно се приближава към тях. Но това вече не беше той. Огромната, изкуствена усмивка от ухо до ухо придаваше на лицето жесток и мрачен вид. Очите се взираха в пространството, а погледът беше празен, мъртъв.
Но той беше щастлив.
Защото душата му загина, а тялото не е от значение. То е една черупка, която притежаваше собствена мисъл, но не и сърце.


Revenge on Air

-Здравейте, всички любители на страха и ужаса, на злите демони и сатанинските призраци! Часът е малко след полунощ и вие отново сте с мен – Сатаната – и любимото ви радиопредаване “Призрачни истории”. И тази вечер, както всяка друга, телефоните ни са отворени за вас. Звънете! Не ни щадете! Обадете се и разкажете в ефир за най-ужасяващата, най-страшната, най-противната, най-зловещата история, която ще чували, която за ви разказвали, която сте чели, която сте гледали, която сте сънували. Кажете ни за поредния филма на ужасите, който сте гледали предната вечер или пък за новия потресаващ разказ на Стивън Кинг. Разказвайте и спечелете една от противните ни награди и тази вечер. Аз, от своя страна, съм ви приготвил половин дузина сладки, разтърсващи разказа, които ще ви накарат да оглеждате всеки ъгъл в апартамента си за дебнещи опасности; ще поглеждате под леглото преди лягане и дори когато се убедите, че няма нищо, пак няма да посмеете да стъпите с краката на пода и да ги задържите там повече от секунда.
Преди да започнем, малко музика.
Лайнъл се облегна на стола и се усмихна. Обичаше тази работа. Прегледа на бързо седемте разказа, които му бяха подбрали за таз вечерното предаване и ги остави настрана. И техният ред щеше да дойде, но по-късно. Мъжът отпи глътка от кафето и се приготви да продължи.
-Вие отново сте с “Призрачни истории”, а аз съм вашия любимец Сатаната. Вече имаме слушател на телефона. Здравейте!
-Здравейте! – отвърна смутен женски глас.
-В ефир сте – уведоми я Лайнъл. – Представете се на нашите слушатели!
-Казвам се Санди и бих искала да ви разкажа една много ужасна история, която баба ми ми е разказвала когато бях малка.
-Давай, Санди! Всички те слушаме.
-Да – каза още по-смутено момичето. – Значи, всичко се случило през една топла лятна вечер. Било ваканция, но училището на баба ми не затваряло врати дори за през нощта. Та имало едно момче и едно момиче…..
Лайнъл се прозина отегчено. Някои хора наистина не разбираха какво значи истински ужас. Мислеха си, че с подобни истории за убийства можеха да изплашат. Грешаха!


Blitzkrieg by Deathstars

Надявам се, че като постна текста най-после ще освобдя мелодията от главата си :Д

… In your dreams, Hearts shake
Nerves scream, Minds break
Heavens turn, Grounds crack
Prayers burn, Burn black

And it’s all there inside of you
It’s deadly, dark, cold!
Can you feel the explosion
Now lean back and enjoy the show!

Blitzkrieg!
Blitzkrieg!
Blitzkrieg…BOOM!

Blitzkrieg!
Blitzkrieg
Blitzkrieg…BOOM!

Hope fails, Death shines
Long nails, Hell’s vines
Terrors speak, Walls fall
Addictions seek, Seek it all

And it’s all there inside of you
It’s deadly, dark, cold!
Can you feel the explosion
Now lean back and enjoy the show!

Blitzkrieg!
Blitzkrieg!
Fucking Blitzkrieg…BOOM!

Blitzkrieg!
Blitzkrieg!
Fucking Blitzkrieg…BOOM!

… This is the end
Still your need is driven on, driven on…
As we trigger one last bomb

Wounds bleed, Tears ride
Demons feed, Angels hide
Fathers sigh, Mothers weep
Children cry, Crying deep

And it’s all there inside of you
It’s deadly, dark, cold!
Can you feel the explosion
Now lean back and enjoy the show!

Blitzkrieg!
Blitzkrieg!
Fucking Blitzkrieg…BOOM!

Blitzkrieg!
Blitzkrieg!
Fucking Blitzkrieg…BOOM!

Fuck the world with a gun and a broken blade!

[3x]
… This is the end
Still your need is driven on, driven on…
As we trigger one last bomb


Betrayal

Гласовете на съдебните заседатели отекваха дълбоко в съзнанието му, крещяха, не го оставяха на мира.
-Виновен! Виновен! Виновен!
Зендър нервно и с все по-стихваща надежда поглъщаше всяка следваща дума мислейки, че поне един би му простил. Но уви! Те повишаваха тон. Лицата им се изкривяваха в неестествени гримаси докато с осъждащ поглед сочеха виновника. Мъжът усещаше малки капчици слюнка д полепват по бузите му като безжалостни паразити и да го прояждат като киселина. Искаше, опитваше се да ги отстрани, но белезниците, с които бяха вързани ръцете му, го възпираха. Тънките линии на реалност и фантазия в мозъка на Зендър започнаха да се припокриват една друга. Краищата им се сляха във вечната прегръдка на лудостта.
-Не! – изкрещя Зендър. – Не! Не съм!
Той яростно задърпа ръцете си и заблъска дървените летви около себе си. Крехкото дърво не издържа на силата и поддаде, придружено от силен трясък. Малки парченца дървесина се посипаха по пода на съдебната зала.
-Да! – развика се Зендър с огромна усмивка на лице. – Свободен съм! Крещете сега! – обърна се с почервенели от гняв очи към групата заседатели в ляво от него.
-Крещете сега!
Но всички онези хора, които само до преди секунда му се подиграваха, вече ги нямаше. На тяхно място, с насочени оръжия, се бяха наредили десетина полицейски служителя и сякаш му се усмихваха.
-Какво!? – недоумяваше Зендър, но вече беше прекалено късно за въпроси и отговори. Десет малки и безобидни на пръв поглед куршума се понесоха към своя първи и последен смъртоносен полет. Времето сякаш спря за миг, след което продължи няколко пъти по-бавно от нормалното. Мъжът можеше да види своите “врагове” как настъпват към незащитеното му тяло. Знаеше, че това са последните няколко секунди от несправедливия живот, който бе водил и въпреки това не можеше да направи нищо друго освен да гледа.
Куршумите се приближаваха все по-близо с всяка секунда. Зендър се втренчи в тях, отъждествявайки ги със самата смърт. Едва сега успя да различи малките челюсти на върха на гилзите, които злобно тракаха в очакване на плячката. Една по една те пронизаха тънките дрехи и се впиха в плътта като червеи върху разложен труп.
-О, господи! – извика Зендър. Времето рязко възобнови своя нормален ход и всички изстреляни патрони се забиха като пирони в тялото на очакващия мъж. Силата им го отхвърли далече назад разрушавайки малкото останало здраво дърво.


St. John by We Are The Fallen

This night is alive with the smell of insane
It’s reaching for me and it’s calling my name
I beg for silence to drown out their weep
How did this asylum become where I sleep

So ashamed of waking
All my life you failed to keep me safe
My whole world’s forsaken
Won’t let you destroy my faith again

All my questions get no answers
Locked up tight from the world outside me
NO, NO
Mommy come get me out tonight
All my questions have no answers
I can feel the fear inside me
NO, NO
Mommy come get me out tonight

So close I almost could taste my own grave
My moment of selfishness caused by your pain
Almost threw this life you gave me away
In this institution for you now I pray

So ashamed of waking
All my life you failed to keep me safe
My whole world’s forsaken
Won’t let you destroy my faith again

All my questions get no answers
Locked up tight from the world outside me
NO, NO
Mommy come get me out tonight

All my questions have no answers
I can feel the fear inside me
NO, NO
Mommy come get me out tonight

Forgive me
With wings adorn me
So I can fly

All my questions get no answers
Locked up tight from the world outside me
NO, NO
Mommy come get me out tonight
All my questions have no answer
I can feel the fear inside me
Mommy come get me out tonight


Cursed Forgiveness

“Кой си ти? Кой… Кой…”
Ехото се разнесе из главата му. Сякаш тълпа от разгневени протестанти нападаха мозъка му.
-Аз… – дълбока въздишка се откъсна от разголените кървящи гърди. – Аз съм никой!
“Кой си? Кой…”
Ехото продължаваше да напява своя въпрос, там някъде в изстрадалото му съзнание.
Той бавно сведе очи и се загледа в източника на своята болка. Дълбоката рана зееше като кратера на току що изригнал вулкан. Кръвта, все още топла, се стичаше към изгорената от адски огньове земя, която жадно я попиваше, надявайки се, че това е спасителната живителна течност, която ще я върне към живота. Уви, напразни мечти!
“Може би това е краят?”, запита се той и лъч надежда огря лицето му – осеяно с белези, лице на човек, който прекалено много е видял и изстрадал на този свят.
-Това е едва началото!
Гласът се разнесе изпод краката му, тежък, суров.
-Кой си ти?
“Кой… Кой…”
-Кой съм аз не е от значение в този момент. Нужно е само да слушаш. Чуй това, което имам да ти казвам!
-Кой си ти? – настоя той и се отказа да слуша.
-Така да бъде – смекчи леко своя тон гласът. – Аз, скъпи ми прокълнати приятелю, всъщност съм… ти!
Настъпи кратка пауза. Гласът изчака думите му да бъдат асимилирани и осъзнати преди да продължи.
-Аз… Аз не разбирам! – промълви умиращият мъж. – Умирам, нали? Това е част от болното ми въображение, илюзия. Скоро ще настане мрак, а с него ще дойде и така чаканото спокойствие.
-По-добре се вземи в ръце. Че умираш, вярно е, но това не е никаква илюзия. Все пак има още време.
-Но…
-Нека споделя с теб една от мъдростите на времето. Умните хора казват: Не търси смъртта там, където тя те очаква – тонът на гласа прозвуча подигравателно и мъжът усети това. – Готов ли си да ме слушаш?
-Преди да започнеш, нека те попитам още нещо.
-Разбира се.
-Кой съм аз?
“Кой… Кой…”
-Е, добре – гласът запази мълчание за момент, след което започна разказа си:
-Преди повече от осемстотин години, в една непозната страна, се родило момче. Родителите му, отшелници и престъпници, го кръстили Виларион. Детето растяло в пълна нищета и глад. Огризки хляб и изгнили плодове били единственото му ядене за деня, а раздърпана и проядена от молци риза – дреха на гърба. Но него сякаш не го било грижа за неволите, с които живота го сблъсквал, щом скъпите му майка и татко били до него и го дарявали с неизменната си обич. Виларион се чувствал най-щастлив сред всички хора на дъното, ако мога така да се изразя.
Докато един дъждовен ден целият свят рухнал. Било навечерието на петнадесетия му рожден ден и родителите на момчето решили, че трябва да го дарят с нещо… по-различно. Затова те разбили витрината на един сладкарски магазин и взели толкова лакомства, колкото могли да носят. В този момент се случило и нещастието. Наблизо минавал пазител на реда. Той чул звука от счупеното стъкло и бързо се затичал към мястото. Крадците били хванати да напускат местопрестъплението. Последвали няколко предупредителни крясъка от страна на полицая, но не ги послушал, затова се стигнало до крайности. Двамата мъже се изправили лице в лице и чрез подлост градската стража отнела живота на виларионовия баща. Заслепена от болка и гняв съпругата се втурнала да отмъсти и неволно (поне така се твърди) се набола на острието, смесвайки кръвта с тази на любимия.
В този ден тъмна пелена се спуснала пред очите на Виларион и той спрял да вижда и чува каквото и да е. Единствено образът на родителите, изправени в целия си блясък, спохождал мислите на момчето. Те се усмихвали. Той се усмихвал. Животът бавно гаснел в неподвижното му тяло.
Казват, че в такива моменти човешката душа е най-слаба, а умът лесен за манипулиране. Зли хора срещнали отпадналия и умиращ Виларион и решили да се възползват от него.Те знаели кой е той и какво се е случило, затова не им било трудно да го подчинят на волята си. Стани, извикали новите приятели на момчето, и ела с нас, защото ние ще те отведем при твоите родители. Естествено имало и малка цена, която трябвало да бъде платена. Виларион приел без да се замисля. Бандите казали, че само те знаят къде са майка му и баща му и ще го отведат при тях веднага щом изпълни няколко лесни задачи.
Така се случило обаче, че при един от обирите бандата била заловена, осъдена на смърт и обесена. Измъкнал се единствено Виларион. Той изчакал няколко дни и точно пет години след смъртта на родителите си, в навечерието на двадесетия рожден ден, извършил най-голямата глупост, която някой би могъл да извърши. В желанието си да намери отново щастие и излъган от вече мъртвите бандити, прокълнал самата смърт. Отрекъл се от нея, за да може да търси вечно.
Слугите на мрака не толерирали подобно нахалство и отвърнали на проклятието с проклятие. Това си ти – Прокълнатия – загубил истинското си име през всичките тези злощастни години на самота и болка.
-Не разбирам! – промълви мъжът, който до този момент стоеше и слушаше потресен. – Защо не си спомням нищо то това. Помня единствено последните сто години, от момента, в който се събудих на една студена каменна плоча.
-Това е част от проклятието. Всеки път щом умреш душата ти отново ще се върне в старото си тяло. Но когато се събудиш от ледената прегръдка на смъртта, ти не ще имаш спомен за живота си преди това.
-Все още имам въпроси…
-Нека ти покажа как загина последния път.


Death From The Past

-Внимавай! – изкрещя Лиа, но вече беше твърде късно. Непрогледният мрак и обилният снеговалеж не позволиха на Дийн да забележи острия завой на време. Гумите яростно изсвистяха по заледеното платно в опит да спрат, но без успех. Колата безмилостно полетя надолу по стръмния склон. Виковете на младото семейство бяха приглушени от въргалящата се в снега купчина метал, огласяваща своята гибел.
Времето сякаш спря за Лиа, а секундите бавно се заизнизваха през ситото на живота: “Ще живее! Няма да живее!” Хиляди мисли преминаха през главата й за краткото време, през което траеше падането. Тя се опита да направи бърза и кратка равносметка на своя жизнен път и установи, че повечето й мечти се бяха превърнали в реалност. Всички освен една… Не желаеше да остави тримесечния си син без майка. Искаше да го наблюдава как расте, да изживее всички моменти, на които ще се радва, просто да бъдат заедно. И ето, че сега мечтата й бавно отлиташе все по-далече и по-далече от нея.
В този момент предното стъкло се разхвърча на стотици малки парченца и силна болка прониза стомаха й. Колата рязко спря.
-Дийн? – гласът на Лиа, едва доловим, се откъсна от леко разтворените й устни и полетя в пространството. Отговор не последва. Жената направи огромни усилия, за да извърти глава към съседната седалка. Съпругът й лежеше неподвижно с наведено над волана чело, от което капка по капка се стичаше кръвта му.
-Господи, Дийн! – прошепна тя. – Не ме напускай!
Лиа сведе глава, само за да открие с ужас източника на своята болка – едно изключително остро парче дърво пронизващо плътта й. Тогава осъзна, че надежда за спасение няма. Тя затвори очи и вложи всичките си сили в последна молба към праотците на своя род:
-Зная, че се заклех никога да не използвам молитвите и ритуалните заклинания на дядо, но сега… Сега съм готова на всичко… – тя се задави и кръв потече по устните й. – Искам да преживея това и да отгледам своя скъп син! Моля ви да ми простите за начина, по които се отнесох с вас и ако съм ви обидила с нещо! Зная, че ще ме разберете! Умолявам ви!
Лиа направи кратка пауза, опитвайки се да съчини някой подходящ стих.
-О, сили на рода, сега ви аз зова. Животът ми тъй скъп е, синът за мене пръв е. И моля ви в тоз час да изпълните молбата ми, за да съм щастлива аз. Без значение е как.
Силна гръмотевица разтърси небето, нарушавайки тишината. Слабият вятър сякаш замлъкна, отстъпвайки уплашен място на нещо по-могъщо от него.
-Ти… – прогърмя глас. – Как се осмеляваш да ни молиш, след като даде клетва пред светото писание! Ти се отрече от нас и се закле под кръста, че никога не ще използваш силата в твоя или нечия друга полза!
-Аз… – опита да се оправдае Лиа.
-Мълчи! – изкрещя гневно гласът. – Не ти е дадено право да говориш и никога повече не ще го получиш. Ти наруши свята клетва, а това е непростимо. Ние не правим изключения. Ще бъдеш наказана по законите на този род. Душата ти никога повече не ще намери покой.
-Не! – Лиа не разбираше. Погледът и отчаяно и разочаровано се рееше в пространството, от където идваше гласът. Очакваше, че ще я разберат. Бейл бавно изплува в съзнанието й. Бебето смело лазеше по пода към нея. Протегна малката си ръчичка и се усмихна подло. Усмивката му изразяваше единствено злоба и подигравателност. Миг преди Лиа да го докосне, то започна да отстъпва и зловещо да се смее. Последва силен вятър, който подхвърли лекото като перце тяло и го запрати далече назад. Жената почувства, че го губи и се опита да възрази, но вече беше твърде късно.
Призрачната ръка на демона се стрелна и сграбчи душата й. Лицето на Лиа се изкриви в ужасяваща гримаса на болка, а очите й постепенно избледняха. В този миг устните й едва забележимо се размърдаха и тя прошепна:
-Ще се върна за теб, Бейл! Заклевам се! Скоро отново ще бъдем заедно! Само аз и ти!
Момчето стреснато отвори очи. Било е само сън, отдъхна си то и отново положи глава на възглавницата. Какво ли трябваше да означава?


The End

1.

1998г.
-Какво носиш в чантата, Робърт?
Запитаният, мъж на около трийсет с дълъг черен шлифер с качулка, бавно се обърна и изгледа фигурата пред себе си скрита в сенките на близките сгради. Нещо, вътре в него, което той наричаше “предупредителен сигнал”, се обади. Запищя като нетърпелив клаксон на автомобил, попаднал на поредното задръстване. “Ловец на хора”, реши той. Отдалече ги познаваше. Баща му сякаш му завеща това свое усещане. Той мразеше този тип ловци на престъпници, но всяка вечер гледаше филми, в които се разказваше именно за тях. Те са най-опасните и непредсказуеми от всички. Единственото, което ги интересува бяха парите. Той, естествено, не споделяше това мнение. Обичаше да е в опозиция. Спореше за всичко и винаги имаше незараснали рани по себе си.
-Защо не провериш сам? – отвърна Робърт Готик.
-Не ме ли помниш? – попита ловецът и излезе от сянката на къщата, позволявайки уличната лампа да освети лицето му.
-А трябва ли?
-Преди четири години, в “Рай”.
-Майкълс? – Готик се усмихна, но всъщност беше учуден.
Възможно ли е това да е същият Дейвид Майкълс с когото лежаха година и половина заедно? Възможно ли е същият онзи Дейвид Майкълс, осъден за търговия с наркотици, сега да стои пред него като ловец на хора? Господи, помисли си той, колко ниско могат да паднат някои хора за шепа долари!
-Какво стана? Да не си глътна езика?
Да, определено беше същото високомерно и надуто копеле.
-Хвърли я насам! – заповяда Майкълс.
Готик огледа внимателно обстановката около себе си. Имаше нужда от план. Сърцето му бавно усилваше скоростта си, като на моменти дори дишането се очестяваше. Не се забелязваше жива душа. Пълната луна, подпомогната от очуканата улична лампа, огряваше с лъчите си двамата мъже в малката уличка.
-Казах да я хвърлиш! – повтори ловецът.
Да върви по дяволите стоката, ядоса се Робърт.
-Ял ли си скоро? – попита Готик.
-Какво?
Убиецът не повтори, оставяйки Майкълс да си блъска сивото вещество над въпроса му.
-Просто дай проклетата чанта! -отказа се ловецът от мислите си. Готик му хвърли кожената си чанта.
-Тежичка е. Какво толкова носиш?
-Не би искал да знаеш – подхвърли по-скоро на себе си Робърт.
-За тебе дават награда от петдесет хилядарки. При това жив или мъртъв – усмихна се Дейвид.
-И това би трябвало да ме накара да се чувствам по някакъв начин? – отегчено попита Готик.
Майкълс не му отговори, а посегна към ципа на чантата.
-Да видим сега какво се крие тук – отново се усмихна той, но срещна студения поглед на убиеца, в който играеше някакво странно пламъче.
Ръждясалото парче метал зловещо изскърца в нощната тишина и последвалият писък на ловецът я наруши напълно. Чантата падна на земята от нея се търкулна окървавена човешка глава и сърце. Майкълс затвори очи и си пое дълбоко въздух, опитвайки се да задържи вечерята си, но неуспешно. Когато отвори очи и вдигна глава, от Готик нямаше и следа.
-По дяволите! – изкрещя Майкълс. – По дяволите! По дяволите!
Не беше за вярване. Как можа да прояви тази слабост точно сега и да си позволи да го изпусне?
-Пак ще се срещнем, Готик! – допълни той.
-Разчитай на това – прошепна убиецът, наблюдавайки от съседната сграда.


God’s Wrath: The Prophecy

Из архивите на “Защитниците”, откъс 857.
… когато брат Арлаан научи за това, той бързо напусна дома си, близките и роднините си, и замина за Лондон.Годината беше 1784 и началото на едно голямо проклятие настъпи…

Лондон, Англия, 1784 година.
Мъж, наметнат с дълго, кафяво расо, слезе от пристигащата карета. Главата му беше покрита плътно с качулката и никой не можеше да види лицето му. Арлаан вдигна поглед нагоре към необятното, но черно небе. Пълната луна огряваше пустите вече улици на града. Пълнолуние – нощта, в която злото излиза от своята дупка и плъзва по цялата земя. Нощ, през която всички свещеници прекарват в молитви към Бог. Нека бъде той милостив и до сутринта всички деца на мрака да са се върнали откъдето са дошли. Но зловещата сянка избягваше величествената катедрала, въпреки откритото място на което беше построена.

Из архивите на “Защитниците”, откъс 834.
Високо в небесата, протегнала ръце към Него, се издигаше величествена сграда. Построена на главния площад в южната част на Лондон, тя години наред служеше за подслон на доброто и отблъскваше злото. Обитателите й знаеха, че Бог бди над нея. Когато нощно време се спрете на площада и луната хвърля студените си лъчи по вас, огледайте се, обърнете внимание на светлината. Сякаш като пръстен тя заключва катедралата, без и капка върху нея да попадне…