Month: June 2010

Malagorn (A Vampire’s Tale #8)

Кръвта ще властва в моя живот!
Кръвта ще бъде моя господар!
Кръвта ще определя правилата!
Кръвта е моят живот!
Малагорн притвори очи и се опита да си припомни казаното от странникът.
“Времето настъпи, млади ми приятелю. Следя развитието ти през последните двайсет години. Днес ще получиш един по-различен подарък.”
Мъжът му подаде няколко парчета хартия и тихо каза:
-Не ги показвай на никого, не преди да изгрее луната. След това… вече ще е без значение.
Малагорн се опита да му каже, че не може да чете, но когато вдигна глава, странникът беше изчезнал. Момчето погледна червеникавите парчета и с изненада установи, че разбира всяка дума, изписана на тях.
“Обичай кръвта, както обичаш собствената си майка. Уважавай кръвта, както уважаваш собствения си баща.
Смъртта е част от човешката природа. Дълбоко под булото на илюзията живеем ние. Ние сме ловците. Хората са дивечът. Ти, Малагорн, син на Вакс и Кея, член на клана Арамакс, си един от нас. Истинската ти самоличност бе скрита през тези злощастни първи години. Решихме, че за теб е по-добре да ги прекараш с човешки същества и да се присъединиш към нас едва когато си готов. Ти си един от малцината чистокръвни вампири. Твоята съдба е да сееш смърт и да лееш и пиеш кръв.
Вероятно не би повярвал на думите ми. Вероятно би си казал: “Що за глупости?”. Преди всичко бих искал да те предупредя, че твоят час все още не е настъпил. През първите двадесет години от своя живот чистокръвният вампир расте и се развива като всяко друго нормално човешко дете: той расте като тях, яде като тях, интересува се от същите неща като тях. През това време организмът се подготвя за своята трансформация. И когато луната огрее с лъчите си въпросния вампир той се променя. Първо се появява непоносимостта към слънцето – в по-голямо количество лъчите му биха били смъртоносни. Следва драстично забавяне на процесите на стареене – една нормална вампирска година продължава над сто човешки. Кръвта изстива, кожата придобива блед оттенък и способността да се регенерира бързо… Последното, което ще усетиш, е жаждата. Ако не се грижиш тя винаги да бъде утолена, ще умреш.”
Малагорн четеше листчетата с жив интерес и въпреки, че не вярваше на нито една прочетена дума, на него му доставяше удоволствие. Повечето от нещата просто преминаваха през едното му ухо и излизаха през другото без да се задържат в главата му.
Последното листче започваше с по-уголемени знаци, които гласяха: “Година на Хаос”.
“Бих искал да споделя с теб, е една древна легенда. Преди повече от десет хиляди години вампирските кланове били разпокъсани и вечно воюващи за надмощие един над друг. Проливала се повече вампирска кръв, отколкото каквато и да е друга. Всички правила били заобикаляни и всеки си позволявал всичко. Годините минавали, а изход от положението не се намирал. Всеки път, когато споровете достигнели до приемлив резултат, се намирал някой, който да погребе надеждата.
Гледайки как всички около него умират, войнът Валак от клана Валак решил да поеме инициативата в свой ръце. Два века той доказвал себе си пред лидерите на клановете и с много усилия постигнал желания резултат – обединил ги. Последвали години на мир и разбирателство между вампирите. Подземният град Слордингород процъфтявал. Но, както става при подобни случаи, Валак имал и своите врагове. През дългото му властване били направени цели осемнадесет опита за покушение. Деветнадесетият бил успешен. Със смъртта на своя предводител настанали нови времена на размирици и смърт, продължили точно една вампирска година от триста и шейсет дни, наречена още Година на Хаоса.
За щастие по-мъдрите, възрастни членове на клановете осъзнали нуждата от един велик водач, който, ако не друго поне да поддържа мир между отделните племена. Ето защо в навечерието на триста шейсет и първия ден те избрали нов предводител, който получил названието Избраният. И така, традицията се запазила през вековете. Щом Избраният намери краят си настъпва Годината на Хаоса, в чийто последен ден се избира нов водач.
Казвам ти това, защото ти си по-специален Малагорн. Един ден и твоето време ще настане и ще заемеш трона на Избраният.
Честит рожден ден, момче!”
Малагорн бутна листчетата под постелката си и легна. Мислите му бяха объркани. Въпросите, които се въртяха из главата му, бяха абсурдни и смешни. Всеки, който ги чуе, би го заклеймил като луд и би го затворил на сигурно място. По-добре да си мълчи. Да се опита да забрави всичко това и да го приеме като думи на един изкуфял старец, или като една приказка за лека нощ. Потънал в спорове със самия себе си, Малагорн бавно се унесе и не след дълго спеше дълбоко.
Лежеше на обширна зелена поляна, която се простираше докъдето поглед стигаше. Вдигна очи и се загледа в прекрасното синьо небе. Чудесно място да прекара съня си. Но изглежда някой не споделяше неговите виждания. След секунда заваля дъжд. В началото като лека утринна роса, но постепенно се усили и се превърна в силен порой. Малагорн сведе поглед с идеята да потърси място за подслон и гледката не му хареса. Зелената трева рязко беше променила цвета си попивайки жадно дъждовната вода, която притежаваше кърваво червен цвят. Огромни облаци с подобен оттенък скоро покриха цялото небе и наоколо стана мрачно, студено и зловещо.
-Не се плаши, Малагорн! – разнесе се тих женски глас.
-Това е моят сън – смело отвърна момчето.- Коя си ти?
-Нима не ме позна? – разсмя се гласът. Малагорн не й обърна внимание. Огледа се с надеждата да открие мистериозната жена, но кървавият дъжд замъгляваше зрението му. – Аз съм твоята майка. Твоята истинска майка.
-Не! – поклати уверено глава Малагорн. – Моята майка е мъртва. Почина преди осем години от смъртоносна болест. Ти си просто един кошмар, който скоро ще свърши!
-Аз съм Кея, Малагорн. Сигурна съм, че Тервакс те е дарил с подарък по случай рождения ден. Нали?
-Но… – заекна объркано момчето. – Как може да знаеш?
-Забрави за тези малки подробности и ми отговори на един въпрос. Щастлив ли си?
-За какво говориш? Баща ми е прекрасен човек. Той ме обича.
-Да, но щастлив ли си? – настоя Кея. – Имаш ли престава кой е баща ти?
Малагорн отново предпочете да запази мълчание. Знаеше, че така или иначе отговор ще получи, независимо от своето мнение.
-Ти живееш с един убиец. Не съвестта му тежат десетки вампири, загубили живота си само защото са това, което са – добитък. Това сме ние в очите на тези варвари. Просто едно стадо диви и много опасни зверове.
-Лъжеш! – извика Малагорн.
-Така ли смяташ? – Кея не звучеше изненадана. Сякаш е очаквала подобна реакция. – Нека ти покажа нещо – каза тя.

-Днес ще се нахраним добре! – усмихна се Ярел.
Малагорн стоеше на входа на не много голяма пещера. Вътре три вампира се бяха скупчили около каменна обредна плоча и си говореха. Този, чийто глас чу първи, беше нисък и много слаб. Само кожа и кости. Приятелят му, от своя страна, беше пълната противоположност – висок и мускулест. В дясната си ръка стискаше огромен меч. Третият вампир не можеше да се види, тъй като стоеше на земята превит на две.
-Какво да бъде? – попита Вакс.
-Това е твоят баща, скъпи! – подхвърли духът на Кея.
-Аз искам ръка – отвърна Ярел и протри доволно ръце. Едва сега Малагорн забеляза и обекта на техния интерес. Върху каменната плоча лежеше мъж на около четиридесет години с възможно най-ужасения поглед, който момчето някога бе виждало. Ръцете му бяха здраво привързани към олтара, а голяма каменна купа стоеше под тялото му.
-Вакс винаги пазеше кръвта – каза Кея. – Според него всяка капка трябва да бъде изпита, за да не потърси отмъщение след това. Никога не разбрах какви ги говори.
Големият вампир вдигна острието и хладнокръвно го стовари върху рамото на жертвата. Кръв оплиска лицето му, но очите не трепнаха. Бавно изкара езика си и облиза по-близките капки. След това подаде отрязаното парче месо на своя приятел, който от своя страна жадно впи зъби в плътта.
-Отвратително! – възкликна Малагорн.
Вакс погледна крещящия човек, чийто очи се бяха насълзили от болка, и кимна в знак на разбиране:
-Май ще е по-добре да те убия, че много шум вдигаш.
Мъжът умолително закима с глава. Погледът му молеше за пощада, но Вакс остана сляп и глух. Той беше гладен, а пред него лежеше храната. Не можеше просто да я пусне да си ходи. Замахна с меча си за втори път и главата на нещастника се търкулна по пода към изхода на пещерата.
-Последвай я! – каза Кея и Малагорн тръгна след нея. В храстите до самия отвор се бяха скрили трима души и с бесни погледи наблюдаваха събитията в пещерата.
-Мръсни копелета! – изсъска през зъби единият и внимателно и с отвращение избута търколилата се глава по-далеч от себе си. – Мисля, че е време да действаме.
-Татко?! – Малагорн се вгледа внимателно и разпозна баща си. – Но какво…
-Само гледай – каза Кея.
-Хей, скъпа, сигурна ли си, че не искаш? – подвикна Вакс към третия вампир, който до този момент седеше скрит в сенките. – Кръвта е чудесна.
-Може би по-късно – отвърна унил женски глас.
-Това съм аз! – Малагорн усети задоволство в гласа на Кея.
Пребледнял женски вампир се приближи до каменната купа и потопи пръст.
-Добре ли си? – попита леко разтревожено Вакс.
-Мисля, че е време – тихо му отвърна Кея и бавно легна на земята. Малко по-късно с учестено дишане и пот на челото тя едва успя да промълви:
-Кръвта… Донеси я…
-Виждам главата! – извика развълнувано Ярел.
-Кръвта? – погледна я Вакс объркано. – Кръвта! Разбира се! Ярел, донеси купата! Бързо!
Дребният вампир вдигна каменния поднос и го подаде на Кея. Тя отпи половината и го върна обратно.
-Полей ме, Вакс! – изпъшка тя. – Детето трябва да вкуси първо Нея преди да е поело първата си глътка въздух.
-Какво става там? Какво правят? – Малагорн дочу ловците нервно да си шепнат в храстите. – Този огромният ми пречи да видя както трябва.
-Ела, ще се преместим малко в страни. Изглежда са концентрирали цялото си внимание над нещо. Май женският умира.
-Мислиш ли?
-Почти е готово! – вълнуваше се Ярел.
Ловците безшумно пропълзяха по-близо до входа и не след дълго виждаха и трите вампира. Бащата ма Магагорн вдигна лъка си и злобно се усмихна. Стрелата излетя и пое своя смъртоносен полет към сърцето на нищо не подозиращата Кея. Среброто прониза плътта и писъците й пронизаха мрака – още по-ужасяващи и страшни от преди.
-Скъпа? – Вакс невярващо изгледа своята любима.
-Бебето… – изстена тя. – Ти трябва да го спасиш!
Тялото й се посипа върху новороденото. Песъчинките покриха малкото му телце и сякаш попиха в него. Детето размаха весело ръце и започна да облизва прахта около устата си.
-Не мога да повярвам! – гледаше потресен Ярел. – То май я изяде.
Една стрела сложи край на учудването му и го понесе към ловците с цел да си отмъсти. Вакс се изправи и бързо се насочи към олтара като се стараеше да е с гръб към входа. Постави бебето до мъртвото тяло, погали го нежно по челото и се усмихна:
-Един ден ти ще станеш велик вампир, Малгорн, наистина велик.
Вакс извади от дрехата си малко парче камък, на което беше издълбано името му, и по постави на корема. След това се обърна към невидимите си врагове и яростно изкрещя:
-Покажете се, страхливци!
Две стрели пронизаха гърдите му и го отхвърлиха назад към стената.
-Страхливци… – изстена той и се остави на вятъра да го понесе.
Малагорн се приближи до малкото същество в олтара и погледна каменното парче.
-Това не може да е истина! – възкликна с ужас той и извади същото от джоба си. – Не!
Кея се материализира до него и доволно го изгледа.
-Сега вече знаеш кой си – каза тя. – Съвсем скоро трансформацията ще е завършена. От теб ще искам единствено да отмъстиш за нас. Ти си различен Малагорн. Не ни разочаровай!
Облян в студена пот и със затруднено дишане момчето рязко отвори очи. Пълната луна се прокрадваше през малката дупка на стената и осветяваше изтръпналото му тяло. Тогава той я почувства за първи път – жаждата. Изгаряше го отвътре като киселина. Силна болка прониза стомаха му и накара мускулите му да се свият. Опита се да се изправи, но и това не му се отдаде.
“Аз съм вампир”, започна да си повтаря Малагорн,”Аз съм вампир.”
Погледна малкия си брат, който неспокойно се въртеше върху постелята си. Опита се да открие нещо в съзнанието си, в душата си, в сърцето си. Но напразно. Вече не го виждаше като хлапето, което вечно го дразнеше, но с което прекарваше чудесно времето си. О, не! Сега виждаше пред себе си храна. Колко прости бяха станали нещата. Само едно парче месо – сочно и пълно със свежа кръв.
Малагорн се прокрадна тихо до него и без да го буди пое главата му в здравите си ръце и рязко я изви на ляво. Вратът изпука зловещо и се прекърши.
-Съжалявам, малки ми братко, но по-силният оцелява. Знаеш закона на природата.
Зъбите му се впиха в нежната детска плът и времето спря за Малагорн. Удоволствието беше неописуемо. Секундите се превърнаха в часове, минутите в дни. Вампирът смучеше кръвта на своя брат и весело ръмжеше. Течността отне и малкото останало човешко в него. Превърна се в безмилостна машина за убиване, която отстояваше вампирските интереси с цената на живота си.

-Всички са мъртви! – възкликна ловец от съседното село.
-Но как е възможно? – недоумяваше друг.
-Цялото село е избито – жени, мъже, деца.
-Вампири?
-Несъмнено. Поне десет са били.
-Това е ужасно!

Кръвта е моят живот!
Кръвта е моят господар!


Death – Act I (A Vampire’s Tale #7)

Древните легенди гласят, че когато хората бъдат обзети от неистова паника, тогава ще настъпи времето на вампира. В продължение на десетилетия тази загадка е тровела ума на велики вампирски водачи. Всеки е умирал с надеждата, че той пръв ще достигне до заветната цел – да властва над човешкия род. Но не е ли всъщност това, към което всеки от нас се стреми? Да властва над жалките човеци. Да ги подритва и да им се подиграва. За съжаление и до днес никой не е успял да открие отговор и надали някога това ще стане.
Чувствах, че моето време на земята е към своя край. Нещо в мен ми подсказваше, че съвсем скоро ще срещна вампир, по-силен и могъщ от мен, който ще прекрати жалкото ми съществуване на предател. Рано или късно те щяха да разберат и тогава… Маските ще паднат и клановете ще покажат истинските си лица – зли, безмилостни, пресметливи. Това бяха те. Машини за убиване, които не се интересуваха от нищо друго, освен от собственото си състояние.
Отворих последната страница в своя дневник. Чувствах го. Усещах присъствието му във вятъра. Той беше дошъл за мен по-скоро отколкото го очаквах.
-Тук съм, Вейл! – извиках аз. – Не се страхувам от теб!
Вейл беше дясната ръка на Избрания, съвършеният убиец. Изпълняваше заповедите без да се поколебае и без да пита. Лоялен към своя господар до самата си смърт. Лицето му беше покрито с множество белези, които говореха за прекрасния му характер.
-Излез!
След срещата си с Лестър преди около седмица и предсмъртните му викове, които чух онази вечер, разбрах, че нещата са тръгнали на зле. Без да се замислям изтеглих ковчега си от каналите и се укрих в тази порутена постройка в най-пропадналата част на града. Славата на тази сграда се носеше из тукашните среди по-бързо и от вятъра наоколо. Казват, че призракът на предишния собственик – наемен убиец – все още броди между стените. Изглежда всички вярваха на това и досега не съм имал компания. Честно казано обаче и с духове не съм имал честта да си поговоря. Предимството на единствения етаж, като изключим мазето, в което съм се настанил, беше, че поради повечето липсващи стени имаше голямо пространство. Идеално място за малка арена. Може би дори и идеално за мой гроб.
-Покажи се! Знам, че си тук! – отново се провикнах.
-Дарил! Дарил! – чух глас в далечината. Произнасяше името ми бавно и отчетливо. Звучеше ми много познато, но в никакъв случай на Вейл. Глупавият вампир избягваше да говори много, но когато дареше околните с речта си тя едва се разбираше.
-Кой, по дяволите, си ти?
-Не ме ли позна, Дарил?
Една фигура бавно изплува от мрака и запристъпва към мен.
-А трябва ли? – все още не можех да се сетя.
-Ти направи огромна грешка онази нощ, знаеш ли? Не биваше да убиваш онзи жалък ловец. Как му беше името? Лестър, мисля. Голяма грешка!
-Аз не съм убил Лестър – опитвах се да различа лицето на непознатия, но той умело се прикриваше в сенките.
-Напротив. Направи го. Поне Глутницата го вярва. И сега си номер едно в техния списък – усетих доволната усмивка, която се оформи на лицето му.
-Ти си го убил! – не ми беше трудно да прозря грозния план на непознатия. – И сега какво?
-Сега ти ще бягаш, Дарил. Твоя вид те преследва за измяна, а хората – за убийство. И в двата случая губиш ако те хванат.
-Излез на светлината! – изпуснах нервите си. – Покажи ми жалката си физиономия, за да я размажа тук и сега.
Мъжът се разсмя злобно и направи крачка назад.
-Защо да ти доставям това удоволствие, Дарил? Предпочитам да умреш с всичката тази мъгла, която е обгърнала съзнанието ти. Ти не заслужавам да знаеш кой съм.
-Но защо правиш това? Какво, по дяволите, съм направил на теб?
-Знаеш ли, Дарил, имаше момент когато аз те уважавах. Респект изпълваше душата ми всеки път при споменаване на твоето име. Защитавах те пред всички онези жалки вампири, които плюеха някогашния велик Дариъс и казваха, че вече си мъртъв. Чувствах, че един ден ще възвърнеш старата си слава. Но не! Ти ме разочарова. Обърна се срещу нас. Предаде ни! Стотици вампири загинаха заради информацията, която си изнесъл. В момента, в който отново се върна при нас, реших, че умът е дошъл в главата ти и си осъзнал, че животът трябва да продължи с или без Лиана. Но всъщност ти си се внедрил като… Повдига ми се само като си помисля. Ти ме създаде. Чувствах, че е мой дълг да те избавя от помрачаването, което те е обзело и да сложа край на мъките ти. Аз ще доведа до твоето унищожение, но не защото те мразя, а защото те уважавам прекалено много и не мога да те гледам как страдаш.
Стоях, слушах думите на непознатия и в мен се надигаха едни приятни, топли чувства. Винаги съм искал да чуя това от устата на един вампир. За болката, за щетите, които съм им нанесъл с действията си. Малко или много животът ми се оказа не толкова безсмислен и безполезен колкото си мислех през последните години. Дори една дума, от това което чух, не можа да ме трогне или да ме накара да съжалявам за стореното. Дори напротив. Караше ме да желая все по-силно гибелта на вампирския род, на който и аз принадлежах.
-Значи си дошъл да ме убиеш? – погледнах фигурата и лицето ми се промени.
-Аз не, но съм си довел един приятел. Вейл!
Опасенията ми се сбъднаха. Предчувствията ми се оказаха верни. Дали Вейл означаваше моя край? Огромният, близо три метров звяр, изскочи пред другата фигура, скривайки я от погледа ми напълно. По учестеното му дишане и злобно ръмжене разбрах, че частта с говоренето беше свършила. Време беше за действията, а кой по-добре би могъл да се справи от малоумния Вейл.
Отстъпих няколко крачки назад, докато гърба ми не опря стената и зачаках. Знаех, че силовата съпротива срещу това чудовище е напълно безсмислена, но не исках да се давам без бой. Току виж съм успял да измисля нещо и да го победя. Спокоен наблюдавах приближаващата се маса и точно преди да се сблъскаме, аз отскочих, направих салто и се приземих зад него. Тялото на Вейл удари крехката стена и цялата сграда се разтресе от ужас. За момент реших, че дори може таванът да се срути. Това обаче не стана.
Вампирът се обърна и ярките му жълти очи яростно ме пронизаха.
-Време е да умреш! – изсъска той и ме сграбчи за врата. Здравите му като стомана пръсти стегнаха смъртоносната си примка и не пускаха. Дали ме искаха жив? И двамата много добре знаехме, че така единствено ще изпадна в безсъзнание. А и Вейл губеше удоволствието от битката. Изглежда го осъзна, защото ме захвърли към близката стена и подвикна нещо на онзи в сенките. Едно острие проблесна в мрака и се озова в ръката на вампира.
-Безсмислено е да се съпротивляваш, Дарил – намеси се наблюдаващият от страни кръвопиец. – Той е по-добър от теб.
Знаех това много добре, но въпреки всичко не губех надежда. Острието премина на сантиметри пред лицето ми. Рязко отскочих назад. Наложи се да бягам към далечния край на помещението. Имах едно единствено предимство пред Вейл и това беше скоростта. Огромният вампир притежаваше огромно телосложение и многото маса го забавяха. Движеше се бързо в сравнение с обикновен човек, но при съревнование със себеподобен отстъпваше прекалено.
Сграбчих един от близките столове и с лекото отчупих краката му. Отдалечих се на известно разстояние от Вейл и започнах да ги хвърлям по него. За съжаление той се оказа по-добър отколкото очаквах и успя да отклони всички с меча си освен един. Парчето дърво прониза дясното му рамо и го принуди да спре за секунда. Тук забелязах своя шанс. И направих грешка.
Хвърлих се с голи ръце върху Вейл с единствената идея да пробия дебелите му гърди и да изтръгна сърцето му. Но той сякаш прочете мислите ми. Ноктите ми единствено успяха да одраскат кожата на вампира. Той успя да ме избута преди да съм достигнал целта си. Вдигна ме за покритата ми с негова кръв ръка и безмилостно заби острието право в моето сърце.
-Казах ти, Дарил!
Нямаше болка, никакво чувство. Просто краят настъпи от само себе си. Усетих как краката ми, за мен бавно, но в действителност светкавично, се превърнаха в прах, последвани от останалата част от тялото ми.
-Пак ще се срещнем! – усмихнах се аз и главата ми се разнесе от среднощния вятър.

Старият вампир затвори дебелата книга и погледна учениците си:
-Това е само една от версиите. Казват, че Дарил не е умрял в действителност, а всъщност е измамил Вейл и непознатия. Сега се укрива на някое прекрасно местенце и си живее своя живот. Дали? Това никой не може да каже. Случилото се преди близо десет поколения ще остане само една загадка без отговор. Дали Дарил е намерил смъртта си онази вечер или е успял да я избегне по някакъв начин? Никой никога не ще разбере това.
Но достатъчно легенди за днес, да се средоточим върху…..


Flashback (A Vampire’s Tale #6)

Лестър лежеше по корем, с лице потънало в отпадъчните води. Последните капки кръв напускаха умиращото му тяло и се вливаха в нападналия го вампир.
“Провалих се!”, беше единственото нещо, което се въртеше из ума му. “Съжалявам! Простете ми! Не бях достоен и не успях да изпълня обета си!”

Мадрид, 1988 година.
Тази вечер ще си направим купон. Така му казаха момчетата и Лестър много добре знаеше, че когато станеше дума за подобно нещо, те не се шегуваха и не си играеха на дребно. Предстоеше една незабравима нощ, втората половина на която вероятно щеше да чуе под формата на разкази на другия ден, защото щеше да е прекалено пиян, за да си я спомни. Освен това днес имаше рожден ден, а при подобен случай нещата често дори излизаха извън контрол. Но на него така му харесваше.
Паркира колата в задната уличка и тръгна към пожарната стълба. Искаше да ги изненада. В този момент нещо зад него издрънча и Лестър рязко се обърна. Една тенекиена кутия бавно се търкаляше по асфалтираната земя, но живо същество не се мяркаше.
-Хей! – подвикна Лестър. – Има ли някой там?
Естествено отговор не последва.
“Проклети котки”, реши той. Огледа още един път, доколкото мракът му позволяваше, и продължи към стълбата. Нов шум, идващ някъде от горе, го накара отново да наостри сетивата си. Погледът му за пореден път обиколи тясната уличка и клатещото се стълбище.
-Престани да си играеш! Покажи се! – вече не намираше идеята с котките за вероятна. Отвърнаха му единствено няколко раздразнени гълъба, които отлетяха нанякъде.
-Страхливец – измърмори на себе си Лестър и се заизкачва по стълбата Поредните звуци, този път от счупено стъкло, някъде към последните етажи, го изнервиха напълно. За момент му се стори, че шумът идва от неговия апартамент.
-По дяволите!
Оказа се прав. Голяма част от прозореца лежеше на малки парченца по пода на апартамента. Лестър избута останалото стъкло около рамката, по което се забелязваше прясна кръв, и с бавна и тиха стъпка прекрачи вътре. Първото нещо, което забеляза, беше тяло, лежащо до вратата. Мъжът се приближи и го обърна.
-Пабло? – широко отворените очи на мъртвия му приятел се взираха ужасени в пространството. Нещо го беше изплашили силно. В ръката си държеше пистолет с пълен пълнител. Който и да го е нападнал, е бил прекалено бърз, за да може Пабло да реагира. Лестър вдигна оръжието и тогава забеляза двете малки дупки от дясната страна на врата.
-Какво е станало, Пабло?
Вратата тихо изскърца и Лестър инстинктивно насочи пистолета. Пред него стоеше… чудовище, както го оприличи в първия момент. Изглеждаше като човек, стоеше като човек, когато проговори звучеше като човек. В гръб би могъл да бъде сбъркан за човек. Но не беше. Оранжево-червените му очи прогаряха Лестър със злобата си и го караха да се чувства жалък и нищожен. Будеха страх в иначе безстрашната му душа. Грозните бръчки и деформации на кожата придаваха на лицето зловещ вид. Но това, което правеше най-силно впечатление, бяха неестествено издължените зъби.
-Гладен ли си, момче? – попита вампирът и се усмихна злобно. – Защото аз още съм.
Без да се замисля Лестър изпразни целия пълнител в тялото на стоящото пред него чудовище. Но то дори не помръдна. Куршумите потънаха в дрехите му и сякаш изчезнаха, дори не докоснаха плътта.
-Това не е възможно! – възкликна Лестър.
-Защо всички са толкова недружелюбни тия дни? Едно време като си поискаш ти даваха. Вярно, пак ставаше със сила, но поне не болеше толкова! – при последните си думи вампирът рязко повиши тон.
-Какво си ти? – попита ужасен Лестър.
-Какво съм аз – повтори със смесени чувства съществото. – Защо ти е да знаеш? Какво значение има кой ти е видял сметката? Или да го кажем по-точно – изпил кръвчицата. Скоро ще приличаш на приятелчето си. Защо са всички тези безсмислени въпроси? Да знаеш, вие хората сте много капризен народ. Сигурно след малко ще предявиш искане и за мястото, на което да те ухапя. Но какво пък толкова. Нас ни наричат вампири. Запомни това име и когато идеш там където ходят мъртвите, можеш с право да се фукаш наляво и надясно, че тебе те е убил един вампир. Вярвай ми, няма да бъдеш голяма атракция.
-Ей, Хаг, – провикна се някой от съседното помещение – ела да опиташ тоя смешник. Кръвта му леко кисели. На такова нещо не бях попадал. Да ти оставя ли?
-Разбира се – каза вампирът. – Знаеш, че не е хубаво да се изхвърля храна. И за пореден път ти казвам, че името ми е Хагсуорн.
-Както и да е – отвърна с безразличие другия.
Лестър използва момента, когато вампирът не гледаше към него, и скочи през счупения прозорец. По принцип не обичаше да бяга. Изправяше се пред опасността и се справяше с нея. Но този път… Този път беше различно. Нямаше смисъл да се жертва напразно само за едните си принципи или чест. Бърз като подплашен заек се стрелна по пожарната стълба и потъна в мрака на нощта.
Хагсуорн въобще не показа дори най-малките признаци на почуда или желание да подгони жертвата си. Той се приближи до прозореца и погледна надолу към уличката.
-Жалък страхливец! Бягай! И без това вас в друго не ви бива. Един ден ще те срещна повторно и тогава няма да имаш този късмет.
Лестър не спираше. Краката му вече не го държаха, но той продължаваше. Нервно и уплашено надничаше през рамо, мислейки, че вампирите го преследват. Когато най-сетне се увери, че не е така, спря и си пое дъх.
-Простете ми, момчета! – каза той. – Заклевам се в паметта ви, че този нещастник Хагсуорн ще плати със своята кръв вашата. Заклевам се да го намеря и да го накарам да страда. Заклевам се!

Спомените един след друг напускаха умиращия Лестър. Единственото нещо, което желаеше в този момент и за което можеше да си позволи да мечтае, бе някъде, някога, някой да види сметката на Хагсуорн. Той не успя. Провали се. С тази си мисъл издъхна – обвинявайки се.


Second Chance (A Vampire’s Tale #5)

Москва, 1950 година.
Годините минаваха неусетно. Светът около мен се променяше, а с него и аз. Превърнах се в отшелник. Криех се и бягах от всяко живо същество, което срещнех. Страхувах се. Знаех, че гладът бе способен да надвие разума и да ме превърне в жесток, безмилостен звяр. Лиана неведнъж ми беше разказвала за подобни случаи, но тогава в гласа й аз усещах удоволствието, което бе изпитала гледайки ме. Тя ме караше да се чувствам горд, че съм вампир и се кълнех, че ще й бъда благодарен завинаги. Все още я обичам, това не мога да отрека, но в същото време таях неописуема омраза заради това, което бе сторила с мен. Новият ми дом сега бяха каналите, а единствените ми приятели – плъховете, които ми помагаха щом глада се появеше. Дадох обет пред себе си, че никога вече не ще посегна на човешко същество, независимо колко много го желаех. Стараех се да избягвам дори собствения си вид, защото знаех, че мога да бъда въвлечен в неща извън моя контрол. Те бях много популярен. Те не ме харесваха, аз не ги харесвах. Разбирахме се чудесно до онази злощастна вечер.
Напуснах убежището си и навлязох в малкия парк, разположен в източната част на града. Снегът, който тихо се сипеше през последните десет часа, продължаваше неуморно да затрупва малкото останала растителност. Градинката в центъра, която обожавах да гледам през летните месеци, сега спеше под дебелата покривка сняг. Нощта беше изключително светла. Белият покров отразяваше меката лунна светлина, която образуваше красиви ореоли около заспалите зимен сън дървета. Разчистих една от пейките от близо педята сняг, седнах и се загледах. Гледката сякаш ме успокояваше и за момент аз забравях за тежката си съдба.
-Гладен съм, човече!
Спокойствието и усамотението ми бяха нарушени от няколко гласа, приближаващи се все по-близо и по-близо до мен.
-Все ще намерим някоя влюбена двойка в парка. Скоро ще ядем.
Вампири! По-лошо. Потърсих място да се скрия докато отминат, но вече беше прекалено късно. Забелязах група от петима души да се появява иззад близките дървета. Всички бяха облечени с черни кожени панталони, тъмно лилава тениска и велурено яке с надпис на гърба: “Ярост”, избродиран с прекрасни символи на руски език. “Ярост” бяха единствената вампирска престъпна групировка в целия Съветски съюз, което още повече усложняваше положението ми, защото от всички вампири в града те ме мразеха възможно най-много.
Изправих се и бавно тръгнах в противоположна посока. Дори не знам на какво се надявах. Единият ми извика да спра. Излишно беше да се опитвам да бягам. По един или друг начин щяха да ме настигнат.
-С какво мога да ви помогна? – все още с гръб запитах.
-Виж сега… – започна същият вампир. – Аз и моите приятели имаме един проблем, който ти можеш да решиш.
-Ако ви трябват пари нямам – опитах се да се направя на уплашен без особен успех.
-Пари? – усетих злорадата усмивка на лицето на този, който проговори. – Не! Ние искаме нещо по-различно. – Чувствах задоволството, което изпитваха, подигравайки се с нещастната си жертва.
-Защо не се обърнеш? Да не би да те е страх да ни погледнеш? Не се плаши, от гледане не боли.
Вече бяха на не повече от метър от мен. Нямаше смисъл да крия това, което и без друго ще разберат след секунди. Бавно се обърнах и погледнах най-близкия в очите.
-Дарил? – усмивката бързо се стопи от лицето на вампира, което събуди неописуемо желание да се усмихна на свой ред, но се удържах. Знаех, че така само ще ги ядосам още повече.
-Много поздрави на плъховете! – захилиха се петимата, възобновили доброто си настроение след тази глупава шега. Предпочетох да не отговарям. Погледът ми остана вперен в очите на вампира, карайки го да се чувства неудобно. Предчувствах какво предстои, затова реших, че ще е по-добре ако аз предприема първия ход. Ръката ми се стрелна към незащитените гърди на нищо неподозиращия гангстер. Пръстите се впиха в меката плът, разкъсвайки тениската и потъвайки дълбоко навътре. Сграбчих сърцето и яростно го издърпах. Вампирът ме изгледа с възможно най-учудения си поглед, след което погледна стъписаните си приятели и отново очите му се спряха на все още биещото сърце. Леденостудената кръв се стичаше по китката ми и образуваше локвичка върху белия сняг, който от своя страна жадно я попиваше, обагряйки се в алено.
-Какво направи, човече? – успя единствено да измрънка вампирът и се превърна в купчина прах. Оставих прахообразното му сърце на милостта на вятъра и погледнах въпросително останалите.
-Ще си платиш за това! – изскърцаха през зъби те. Нещо в мен ми подсказа, че това, което щеше да последва, няма да е много… безболезнено.
-Смачкайте го! – изкрещя един и четиримата едновременно се нахвърлиха върху мен. Успях да избегна удара на първия и да го отстраня за няколко секунди като го изритах в близките дървета десетина метра напред. За съжаление обаче бързината и силата, която притежавах аз, притежаваха и те. Коварен удар в гърба ме събори на земята. Бяха прекалено много, а аз слаб и изтощен от постоянния глад, който ме мъчеше. Усещах ботушите им как нежно галеха лицето и ребрата ми. С всеки следващ удар погледът ми се замъгляваше все повече и повече. Оставаше още малко време преди да загубя съзнание.
В този момент доволната смеховка на нещастниците беше прекъсната от твърд мъжки глас:
-Каква прекрасна вечер, нали вампирска сган?
Вампирите нададоха яростни викове, Усетих прах да се посипва по лицето ми. Водеше се битка, но болката, която бе превзела тялото ми, се оказа по-могъща от желанието ми да видя какво става. След още няколко секунди настана тишина. Силни ръце ме вдигнаха и ме понесоха в някаква посока. Последното нещо, което чух преди да изгубя съзнание, беше успокояващия глас на непознатия мъж:
-Спокойно, приятел! Сега си в безопасност. Ще те заведа на сигур…

Бавно отворих очи. Опасявах се от най-лошото – слънчевата светлина. Не знаех колко време съм спал и къде ме е завел онзи мъж. И въпреки това все още бях жив. Нямаше болка. Нямаше парене. Напипах единствено бинтовете, с които бяха третирани раните ми.
Престраших се и се огледах. Наоколо цареше пълен мрак. Помещението дори не разполагаше с прозорци. Успях да различа единствено вратата, която в този момент се отвори и лъч светлина обля тялото ми. Инстинктивно вдигнах ръце, за да предпазя лицето си, но бързо осъзнах, че той идваше от близката лампа в съседната стая, а не от Слънцето.
-Събудил си се! – веднага разпознах гласа.
-Къде съм? – беше първото нещо, за което се сетих.
-На сигурно място. Тук вампири не могат да стъпят.
“Каква ирония!”, помислих си.
-Колко е часът? – беше второто, което ми дойде на ум. Невинен на пръв поглед въпрос, отговорът на който за мен означаваше много.
-Минава един. Спа близо двадесет и пет часа. Онези здраво те подредиха.
Въздишка на облекчение се откъсна от гърдите ми, като направих всичко възможно събеседникът ми да не разбере. Беше нощ!
-Благодаря за всичко, но мисля, че ще е най-добре да тръгвам.
Опитах се възможно най-тактично да се измъкна. Видът на гола човешка плът направо ме подлудяваше. Усещах как всичко в мен закипява. Гладът правеше всичко възможно да надделее.
-Да тръгваш? – изгледа ме учудено мъжът. – За къде си се разбързал? Дай ми шанс поне да се представя! – Той включи осветлението в стаята, затвори вратата и се настани на края на леглото. Беше висок най-малко два метра, а по-обръснатата му глава имаше странни татуировки. Тънката, прилепнала тениска очертаваше добре поддържаната му мускулеста фигура. Определено всяваше респект, а предполагам и малко страх у събеседниците си.
-Казвам се Валир – подаде огромната си ръка мъжът, която аз неохотно стиснах.
-Дарил – представих се.
-Добре дошъл в подземната квартира на “Глутницата”, Дарил – усмихна се Валир.
-Благодаря! “Глутницата”? – Това има определено не бях го чувал. Мислех, че познавам повечето секти, култове и групи, които се бореха срещу нашия род.
-Борим се срещу вампирската напаст от… два месеца. Нови сме, но набираме сила, търсим нови хора. Главната ни квартира е в Испания, но се стараем да създадем бази в колкото се може повече страни. Нали разбираш, вампирите са навсякъде, затова и ние трябва да сме.
Замълчах. Валир нямаше дори най-малката представа колко беше прав. Ние определено бяхме навсякъде.
-Виждам, че много бързаш да си ходиш, затова ще премина директно на въпроса. Много бих искал да се присъединиш към нас!
В първия момент не можах да повярвам на ушите си. Стаята сякаш започна да се върти пред очите ми. Нямам думи да опиша изненадата си при тази молба.
-Аз… Не мисля, че идеята е добра.
-Видях те какво направи онази вечер. Групата ни има нужда от човек като теб. Притежаваш сила, не те е страх да се изправиш пред вампир, че и сърцето да му извадиш дори. Притежаваш необходимите качества. Позволи ми да ти помогна, да те насоча в правилната посока, за да ги развиеш.
-Не! – осякох твърдо аз. – Не мога. Ти не ме познаваш. Нямаш си и най-малката представа за мен и това, което съм. Просто не мога да направя това, което искаш.
-Но защо? – недоумяваше Валир. – Какво те спира? Тези нищожества убиват невинни хора без дори да им мигне окото. Те са зверове и трябва да бъдат третирани като такива. Ти си убивал вампири, видях те. И съм готов да се закълна, че не ти е за първи път.
-Ти не разбираш!
-Да разбирам какво? Страх те е?
Вратата леко изскърца и Валир млъкна. Една глава плахо надникна в стаята.
-Извинявам се! Валир, имаме проблем. Иван иска да говори с теб.
-Идвам веднага, отче.
-Както искаш! – обърна се отново към мен. – Нямам време да споря. Ако някога промениш решението си, знаеш къде да ни намериш.
Кимнах и се изправих.
-Преди да тръгнеш дай да погледна раните ти.
-Добре съм – изтръпнах аз. Едно денонощие беше предостатъчен период, за да заздравеят напълно. Ако сега Валир ги видеше щеше да разбере какъв съм и да ме убие. – Няма нужда.
-Настоявам! – не отстъпи той и дръпна бинта, който леко се беше разхлабил. В опита си да избегна ръката му, аз рязко се дръпнах назад и парчето се скъса. Оказах се прав и по кожата ми нямаше никакви следи от побоя.
-Ти… Ти си един от тях. – Валир посегна към колана си, където забелязах сребърен нож.
-Не – поклатих примирено глава. – Аз съм като тях, а не един от тях. Бягам, избягвам и се крия от всичко – вампир и хора.
Ръката на Валир спря на половината път и той ме изгледа въпросително. Предполагам, че никога не бе чувал подобни думи от един вампир.
-Аз се срамувам от това, което сме. Мразя всички, но поне знам, че чувството е взаимно.
-Вампирът си е вампир, Дарил. Той не може да бъде променен! – убеден в думите си Валир отново посегна към ножа си.
-О, напротив! Може и още как. Аз прозрях истинската същност на вампирите и не се гордея с това, но все пак ми се налага да живея с него. Знам, че няма да ми повярваш, но аз познах болката и страданието и може би това ме промени.
-Но ти също убиваш хора. Това е единствения начин да живееш.
-Не съм посегнал на невинен човек от близо век и съм се заклел никога да не го правя. Храня се с плъхове, котки, кучета и други животни, с които се сблъскам. При нас това е все едно вие да ядете отпадъчна храна.
-Ако толкова много мразиш своя род, тогава защо не ни помогнеш! – видях странен блясък в очите на Валир. – Можеш да ни насочваш към места, където се събират, към техни убежища, гнезда. Всичко ще ни бъде от полза.
-Разбираш ли какво искаш да направя? Това е все едно да продам душата си.
-Ти вече си го направил! – погледът на Валир беше студен и в него не се четеше нито капка разбиране или съчувствие. Все едно ми казваше: “Или ще ни помогнеш или ще ти видя сметката още сега!”.
-Не ни разбирай погрешно. Ние нямаме илюзии, че ще отървем света от всички вампири. Просто се стараем да предпазим, тези които все още живеят в неведение от надвисналата опасност.
Изглежда вече беше решено. Нямах голям избор. Вярно е, че винаги съм желаел смъртта и сега тя дори ме потупваше по рамото, но… Както се замисля, може би видях един вид възможност да си отмъстя за това, което вампирите ми причиниха.
-Така да бъде! – с огромни усилия промълвих аз. – Ще ви помогна, но ще искам една услуга.
-Разбира се. Казвай! – усмихна се за пореден път Валир.
-Не сега. Когато моментът настъпи аз ще ви кажа.
Така аз от отшелник се превърнах в доносник. Опитах се отново да възстановя почти мъртвата си репутация сред вампирите и започнах да издавам тайни събирания, леговища и нападателни групи. Знаех, че не е редно, но се чувствах прекрасно.


Lost Hope (A Vampire’s Tale #4)

Пирамидата на Прокълнатите, 1855 година.
Съзнанието ми бавно започна да се прояснява. Мракът, който го бе покрил, се вдигна и аз отворих очи. Силната болка в задната част на главата ми подсказа, че не съм в удобния си ковчег. Помнех мъглата, олтара… пирамидата. И последва същият този мрак, който сега успях да прогоня.
Всичко започна с една стара книга, една легенда и много надежда. Единадесет години обикалях Европа с мисълта за нея – моята единствена любима. След загубата й аз бях погълнат от болка и желание да умра. Но тогава се появи той – стар, изнемощял старец, който предложи сделка и аз приех без да се замислям, защото и без друго ми беше все едно. Съществуват стари, вече забравени, древни предания, според които съществуват осем, а не седем, както на нас ни е известно, вампирски бога. Един от тях се наричал Етерал – богът на вечният живот. Той притежавал уникалната дарба да връща вампира към живот. Един прекрасен слънчев ден обаче той бил прокуден от ордена, заради причини неизвестни на никого. Разгневен и дълбоко обиден Етерал се заклел, че никога повече не ще се яви пред когото и да е, и потънал в дън земя. Оттогава никой не е посмял да произнесе името му на глас, че дори и да си го помисли.
Въпросният старец, който ми показа тази легенда в една проядена от времето книга, ми разказа също така, че някъде насред африканските пустини съществува пирамида, която е убежище на култ от кръвопийци, които боготворят този бог. Те се надяват, че един ден той ще се завърне и ще направи тях свои любими слуги. За съжаление в тази пирамида не се влизало толкова лесно. Били необходими няколко неща и малко подготовка, плюс точната информация, за да се проникне.
За мен това бе лъч надежда насред мрачното небе. С радост приех да издиря този култ и междувременно да изпълня и молбата на стареца – да взема някакъв скиптър от жреца. Единадесет години прекарах в търсене на всичко необходимо и един ден се озовах пред пирамидата с всичко, което ми трябваше, за да влезна. Единственото нещо, което ми се въртеше тогава из главата, бе молбата към Етерал да върне моята любима Лиана обратно при мен.
Всичките ми надежди обаче се оказаха напразни, а легендите – пълни глупости. Ето ме днес – лежа прикован към каменна стена някъде из без дори да знам какво става. В този момент към мен се приближи вампир с дълга черна роба и странно изглеждаща тояга.
-Защо съм прикован? – попитах аз.
-Мълчи, варварино! – сопна ми се жрецът. – Ти се осмели да нарушиш спокойствието на нашия бог, за което ще бъдеш справедливо наказан.
-Вашият бог? Етерал?
-Бог с това име не съществува – получиш поглед на изненада аз. – Ние почитаме Блорол – бога на кръвта, а ти оскверни неговия олтар с варварските си нозе. Имаш ли да кажеш нещо преди присъдата да бъде произнесена? – гласът му прогърмя в малкото помещение, пронизвайки ушите ми до болка. Поклатих отрицателно глава. Мъката отново ме погълна с удивителна сила и не ме интересуваше какво ще ме сполети. Последните ми надежди бяха сломени с краха на илюзорния бог.
До жрецът се приближи едно доста мършаво същество, което в последствие се оказа слуга на жрецът и беше смъртен. То подаде на господарят си един свитък и се оттегли в ъгъла.
-Знаеше, че те очаква смърт, нали? – попита жрецът, след като сподели с мен съдържанието на парчето пергамент. – Никой, открил местоположението, не се е измъквал жив от тук.
Отново поклатих глава и се загледах в слабичкия, но апетитен слуга. Не бях се хранил от няколко дни и гладът скоро щеше да надделее.
-Гладен ли си? – сякаш прочете мислите ми жрецът. Предпочетох да не му отговарям. Затворих очи и се оставих на старите спомени да ме погълнат. Образът на Лиана изплува в съзнанието ми. Стоеше пред мен, усмихваше се, можех дори да я докосна, но не го правех. Секундите се превръщаха в безкрай. Точно, когато реших, че времето в спряло, тя се разпадаше на прах и се разпръскваше в пространството.
-Няма да ти е нужно – продължи жрецът. – Точно, когато този пясъчен часовник бъде обърнат два пъти тялото и духът ти ще бъдат пренесени в жертва на върховния Блорол. Би трябвало да се чувстваш…
-Как? – прекъснах го аз. – Поласкан? Горд, че ще умра за вашия скапан бог? Върви по дяволите!
-Ти ще бъдеш първия вампир, пренесен в жертва – навъси се жрецът. – Не очаквам да ме разбереш, но за нас това значи много. Новата кръв, кръв, която никога не е вкусвал, ще го дари с невъобразима сила…
-Вие сте напълно откачили! Не очаквайте този бог да слезе от прекрасното си и удобно местенце, да ви потупа по рамото, да се усмихне и да ви дари с личната си благословия. И когато един ден завладее света на смъртните, то вие ще сте плътно до него – неговите верни любимци, кучета, който да изпраща срещу нарушителите.
-Подигравай се! Това е без значение за нас. Междувременно се порадвай и на оставащите ти мигове живот.
Жрецът ми обърна гръб и потъна в една от близките ниши. Слугата му, чието име беше Хагсуорн, на го последва. Малките му свити очи останаха втренчени в мен. Той се приближи по-близо и ме огледа по един особен, критичен начин, който не мога да кажа, че ми се понрави особено.
-Как ти е името, вампире? – попита ме той. Гласът му беше изключително силен за мършавия му и изнемощял външен вид.
-Дариъс – отвърнах.
-Би ли искал да се измъкнеш от тук… жив? – въпросът му ме изненада. – Аз бих могъл да ти помогна.
-Сериозно! – усмихнах се подигравателно аз.
-Мога да ти помогна, да – усмихна се на свой ред Хагсуорн.
-Слушам те.
-Знам къде господарят държи ключовете за веригите. Мога да ги взема и да те освободя. По време на молитва всички се събират в главната зала, като по този начин ще можеш да се измъкнеш от пирамидата.
-И?
-Какво и? – учудено ме погледна слугата.
-Ти искаш нещо в замяна, нали? – попитах го.
-На първо време – да се измъкна жив навън…
Време за отговор не ми остана. В помещението влезнаха двама масивно изглеждащи вампира, които нямаха намерение само да ме пазят. Хагсуорн моментално се изниза покрай стената и избяга.

Часовникът безмилостно отброяваше оставащите минути до моята смърт. Цялото ми тяло гореше от болка след “приятелския” разговор, който проведох с едни изключително приятни господа. И въпреки всичко нещо ми даваше неизчерпаема сила и не ми позволяваше да се отпусна или да загубя съзнание. Бях наострил уши в очакване да чуя виковете на жреца, оповестяващ времето за молитва. Знаех, че тогава ще настъпи и моя час и се заклех, че ще убия поне един вампир от този проклет култ, та ако ще това да ми коства и живота.
Странните крясъци не закъсняха и аз се опитах да средoточа. Всеки момент очаквах Хагсуорн да се появи, затова събрах и последните си останали сили и зачаках. Малката му мършава глава надникна изнервено и се усмихна:
-Време е.
Веригите издрънчаха приятно в ушите ми при сблъсъка си с пода. Отново бях свободен и много, много ядосан. Някой трябваше да го отнесе и аз знаех прекрасно кой ще бъде това. Пропълзях до близката ниша и надникнах.
-Ако тръгнем надолу по този коридор след около стотина крачки ще намерим път за навън – осведоми ме Хагсуорн доволен, че най-после ще напусне това прокълнато място. Чудесно го разбирах и много ми се искаше да му помогна, но сега не ми беше до бягане. Имах сметки за уреждане.
-А залата за молитви къде е? – попитах го.
-Ако поемеш наляво и след три ниши свиеш в четвъртата ще я намериш, но няма значение вече….
Не го оставих да довърши. Без повече колебание се насочих в оказаната посока.
-Ама, какво… Къде тръгна? – недоумяваше слугата.
Нямаше смисъл да му обяснявам. И без друго не би ме разбрал.
-Глупак! – извика след мен Хагсуорн. – Ще загинеш!
Може би наистина бях глупав, може и наистина да загина. Но на мен ми беше все едно. Напрежението бавно растеше. Сърцето ми започна да тупти все по-бързо и по-бързо. Още няколко крачки и…
Тогава съдбата се намеси и предполагам, че ме предпази да извърша една от най-големите си грешки. Тъкмо се канех да влетя с викове в молитвената зала, когато самият жрец се блъсна в мен. Двамата прекарахме само няколко мига втренчени един в друг, но на мен ми се сториха цяла вечност. Сега изглеждаше толкова слаб, уязвим и лесен. Дългата му черна роба се бе отметнала леко настрани и под нея успях да различа някакво подобия на разлагаща се плът или по-скоро на мумифицирана такава. Гледката не беше красива.
Жрецът се изправи и вдигна скиптъра си към тавана. Знаех, че само след секунда тук ще гъмжи от приближените му, затова реших аз да направя първата стъпка. Ръката ми се стрелна към незащитеното му и оголено гърло. Ноктите ми се впиха в изключително меката плът, но за мое огромно учудване кръв не потече. Жрецът сякаш загуби чувството си за ориентация и се паникьоса. Започна да размахва скиптъра си без посока и без цел. Дълбоката рана не му позволяваше да извика за помощ, но и той не я търсеше. Полюбувах се на гледката още няколко секунди, след което сложих край на нещастното съществуване на този прекалено жалък представител на моя род. Отскубнах парчето метал от ръцете на жреца и забих острието право в сърцето му. За миг той спря, погледна ме с огромна изненада и се изпари, дори прах не остави след себе си.
Хагсуорн в този момент изтича при мен и ме яростно ме изгледа:
-Свърши ли? Искам да се махаме от тук!
Кимнах и двамата се насочихме към повърхността. Бях задоволил желанието си за отмъщение.

Изчакахме да се стъмни и излязохме под откритото небе. Луната блестеше с цялата си прелест, сякаш приветстваше завръщането ми на повърхността.
-Тук се разделяме, приятел – обърнах се към Хагсуорн. – Благодаря ти, че ми помогна да се измъкна, но по нататък мога и сам да се оправя.
-Чакай малко, Дариъс! – дръпна се за ръката бившият вече роб. – Аз ти помогнах, а сега ми се ще да поискам една услуга от теб.
Предчувствах, че нещо ще се случи. Просто знаех, че този мършав нещастник е намислил нещо и то определено не ми харесваше. Начинът, по който ми говореше, по който ме гледаше, всичко това ми подсказваше, че няма да ме остави просто да си тръгна.
-Какво искаш? – попитах, въпреки лекото чувство на страх, което се зараждаше в мен.
-Погледни ме, Дариъс! – забелязах ярка искра да проблясва в окото му, но в първия момент не успях да разбера какви са намеренията му. – Осем години прекарах в тази проклета пирамида. Всеки, който ме погледне, би казал, че съм мъртвец, а и аз го чувствам. Скоро ще умра, знам го. До най-близкия град има четири часа – четири часа през пустинята. Не разполагам с храна, а повярвай ми наистина умирам от глад, нито с вода. Колко мислиш че ще издържа? Да не говорим, че и температурата след още час ще падне прекалено много и ако не друго, със сигурност ще замръзна.
Имах чувството, че всеки момент ще се разплачи, но въпреки всичко не го направи. След всичко, което ми наговори, нещо в мен ми подсказваше за молбата, която се кани да отправи.
-Помогни ми, Дариъс! Умолявам те! Нека бъда като теб!
-Не! – отсякох аз. – Никой не заслужава съдбата, с която аз бях наказан. Смъртта е по-добра алтернатива от това да бъдеш вампир. Всяка вечер се будиш с една единствена мисъл – кръв. Всяка вечер преследваш невинни жертви само за да отнемеш нещо тяхно, което не ти принадлежи. Лишен от всякакви предразсъдъци, лишен от чувство за вина, ти единствено ще искаш да убиваш. Отново и отново… и отново… Безсмъртието не е награда за такъв като мен, то е проклятие. Какъв е смисълът да живееш вечно? Прокълнат да бродиш под лунната светлина, без възможността да видиш отново слънчеви лъчи. И за какво?
-Зная, че в този момент гладът те изгаря от вътре! – Хагсуорн сякаш не бе чул и дума от това, което се опитвах да му кажа. – Аз мога да ти помогна… отново!
Той бавно наведе главата си настрани и голата плът засия под лунната светлина. Старите навици умират трудно. Животинските инстинкти в мен започнаха да се пробуждат. Опитах се да ги задържа, да ги усмиря, но знаех, че ще загубя.
-Не! – затворих очи. – Не бъди глупав!
-Аз ли? Ти си глупакът тук, Дариъс. Предлагам ти свежа кръв доброволно, а ти се отказваш от нея?
Лицето ми се изкриви от болка. Цялото ми същество ме теглеше към Хагсуорн. Погледът ми се замъгляваше и в един момент се предадох. Дори не усетих кога това стана. Просто се оставих в ръцете на злите сили, лежащи в мен. Зъбите ми се впиха във врата на Хагсуорн. Усетих как тялото му потреперва в ръцете ми. Жадно засмуках кръвта, която в този момент ми се стори най-сладката, която съм опитвал някога.
Когато приключих, поех главата на едва дишащия роб и поднесох своята кръв към устните му.
-Пий, Хагсуорн! Пий! Нека злото обгърне черната си пелерина около душата ти завинаги!


The Coffin of Sorrow (A Vampire’s Tale #3)

Мадрид, 1991 година.
Лестър вдигна глава към ясното нощно небе и загледа отнесено пълната луна. “Колко е красива тази вечер!”, помисли си той и вдигна капака на канализационната шахта. Емблемата на якето му – вампирски зъби, облени в кърваво червено – проблесна на светлината. Член на Глутницата от вече близо две години, той всяка вечер претърсваше канализацията на града за новосформирани гнезда.
Глутницата беше най-младата, едва на четиридесет и една години, секта, която изпитваше огромен неприязън към вампирския род. Нейното цяло съществуване, всичките й учения и вярвания служеха само на една свята за тях цел – смърт на врага. Философията им се изразяваше в един елементарен, но достатъчно ясен закон – намери и убий вампира.
Лестър не харесваше и не одобряваше до голяма степен простотата на своите наставници. Считаше, че всичко е създадено от някой идиот за себеподобни. Никога, естествено, не бе и не би изказал мнението си гласно. Просто не го беше грижа за самата секта или нейното благо. Харесваше лова. Преследваше жертвите си като кучета и ги убиваше. Това му доставяше удоволствие. Другото нямаше значение.
Обичаше да си спомня за онзи първи път, за своята първа жертва. Тя беше може би най-лесната, но все пак – първата. Бяха му казали: “Търси вампира и го убий.” Все още зелен, той нямаше никаква представа къде се крият вампирите. Тогава бе с оптимистични и весели виждания за всичко около себе си, всичко превръщаше в шега. Приближи се до един от по-опитните членове на Глутницата и смело запита:
-Дали бих могъл да получа малко информация?
Запитаният, мъж на име Антоан, вдигна въпросително вежди и кимна в отговор.
-Малко ми е неудобно – заекна Лестър, – но тъй като съм нов тая област…
-Какво искаш? – прекъсна го грубо Антоан.
-Къде да търся вампирите?
-Къде да търсел вампирите! – французинът се разтресе от смях. Необходими му бяха няколко минути, за да се овладее и да продължи.
-Огледай се, момче, та те се навсякъде около нас. Вампир би могъл да бъде пощальонът, или млекарят, или съседът от ляво. Възможно е дори най-добрият ти приятел да се окаже враг. Повярвай ми, и това съм виждал. През всичките тези години ние водим необявена война срещу тях, но сякаш с всеки, който убием, се раждат десет нови. Мога да ти кажа, че сме обречени. Рано или късно вампирите ще осъзнаят своята сила и ще открият своите карти. Ще пожелаят тази земя за своя и никой, казвам ти, никой не ще бъде в състояние да ги спре.
Но ние не се отказваме – усмихна се тъжно Антоан. – Продължаваме тази война и се надяваме, че един ден ще излезем победители от нея. Нека ти дам един съвет. Обикаляй канализацията; там тези кръвопийци устройват своите гнезда…
-Гнезда? – Лестър до тогава не подозираше, че вампирите живеят в гнезда.
-Ние така ги наричаме. Това е мястото, където се намира ковчегът. Унищожиш ли него, значи си убил една трета от собственика му. Сякаш тези парчета дърво им вдъхват сили и ги правят почти непобедими. Желая ти късмет, момче!
Лестър промълви едно благодаря и изхвърча през вратата. Дълго време обикаля каналите и точно, когато вече се бе отчаял, попадна на своята първа жертва – изнемощял женски вампир с приблизителна възраст в момента на превръщане около тридесет. Правата й гарваново черна коса се спускаше върху изпитото бледо лице, прикривайки хлътналите й бузи и кърваво червени очи. Жената, сграбчила един вече мъртъв плъх, едва помръдваше тялото си. Останала само кожа и кости, напълно загубила човешките си черти, изглежда тя не само, че не се хранеше с някаква храна, но и не успяваше да си набави необходимото количество кръв, колкото да преживява.
Лестър бутна жалкото подобие на вампир с крак при, което получи само стон на болка и безпомощност. Без да изпита и най-малка доза съжаление или милост, той вдигна арбалета си, постави сребърната стрела без ни най-малко да бърза и се прицели в сърцето на жената. Известно време просто се взираше в отвратителното й тяло и не смееше да натисне спусъка. Нещо вътре в него го ядеше. Беше прекалено лесно, нямаше никаква тръпка. Имаше нужда от стимул. Остана така още няколко секунди, след което му просветна гениална мисъл, която сложи край на размислите: “Какво пък толкова, следващата може да е по-интересна!” Стрелата излетя и прониза плътта на нещастната жена. Звукът от сребърния връх, удрящ се в хладната стена, се премеси с предсмъртните викове на вампирката. Тялото й мигом изсъхна като листо престояло твърде дълго на слънце и се превърна в прах, който се посипа и смеси с мътната отпадъчна вода на мадридската канализация.
Лестър се отърси от спомените си и се огледа. Тази вечер беше решил да обиколи седми квадрант. Внимателно разгъна картата и отбеляза всички разклонения, които излизаха от него. Провери още веднъж екипировката и пое на юг. Пътят му минаваше през гнездото на единствения приятел на Глутницата, затова той реши да намине. Този вампир, неизвестно защо, помагаше на сектата от нейното създаване, а някои дори твърдят, че самият той я е основал, но предпочел да остане в сянка. Той снабдяваше членовете с информация за по-големи сбирки на кръвопийци, за планирани нападения, за гнезда на търсени от тях вампири. Никой не знаеше защо се бе обърнал срещу собствения си род, но и никой не го бе грижа. Досега Лестър бе говорил с него само на открити места, но никога не е имал честта да слезе до самото гнездо, да зърне ковчега му. Казват, че именно ковчегът определя какъв е вампирът. Скоро щеше да разбере дали това бе вярно.
Половин час по-късно ловецът обикаляше каналите без особен успех. Според картата гнездото на Дарил трябваше да се намира на не повече от стотина метра в права посока. Имаше чувството, че освен този, не бе останал нито един вампир из цялата канализация. През последните няколко месеца се наблюдаваше нещо като миграция на кръвопийци към подземни изби, разрушени или изоставени постройки. Всички много се бяха наплашели от Глутницата.
Оставаха близо тридесет метра, когато минавайки покрай един къс тесен тунел, Лестър забеляза сянка, прибягвайки за секунда в края му. Ловецът замръзна в очакване, но повече не чу и не видя нищо. Беше излишно да тръгва след въпросната сянка. За момент сякаш забрави за онази тръпка, за удоволствието, което му доставяше преследването. Други неща се въртяха из ума му.
-Лестър! – гласът дойде от края на тунела. Мъжът инстинктивно насочи арбалета си в съответната посока.
-Дарил! – Ловецът се усмихна, свали оръжието си и тръгна към вампира. – Как я караш?
В отговор Дарил му обърна гръб и се върна в “покоите” си.
-Не си много дружелюбен тази вечер – поклати глава Лестър. Погледът му любопитно оглеждаше скромната вампирска обител.
-Какво искаш?
-Абсолютно нищо – отново се усмихна Лестър, при което получи поглед, изпълнен със съмнение. – Просто минавах покрай теб и реших… Да ме вземат дяволите! – възкликна мъжът и отстъпи крачка назад. Очите му невярващо се бяха втренчили в ковчега на вампира. Никога досега не бе виждал подобно нещо. На пръв поглед изглеждаше напълно нормален – стандартна форма, сребърно покритие (Лестър въобще и не предполагаше, че целият е изкован от чисто сребро), с множество изваяни зъби от двете страни, върху капака бе изрисувано величествено и красиво “Л”. Именно под този капак се криеше, това което изненада Лестър. Вътрешността по-скоро приличаше на мини камера за мъчения, отколкото на място за сън. Множество малки шипове покриваха дъното и стените, а по тънки улеи от ляво и от дясно пълзяха няколко дузини смъртоносни насекоми – паяци, скорпиони.
Дарил внимателно намести капака, скривайки гледката, след което отново се върна към заниманията си.
-Ти… ти ли спиш в това? – беше единственото, което дойде на ум на Лестър. Вампирът го погледна със студените си очи. Въпреки впечатлението, че душата му е една празна черупка, изпитваща безразличие към всичко около себе си, в тях се четеше силна болка.
-Да – кимна Дарил. – Това е моят ковчег.
-Не боли ли? – без да се замисля над смисъла на въпроса си попита Лестър, изучавайки странните гравюри по капака, Вампирът проследи погледът на мъжът и за миг устните му се изкривиха в малка, едва забележима, усмивка.
-Повече от колкото някой смъртен би могъл да понесе.
-Но защо си причиняваш това? Винаги можеш да си намериш… нормален ковчег.
-Ти не би разбрал… Това е пътят, който сам съм избрал! Това е моето наказание! – Гласът на Дарил бе тих, тъжен.
-Разкажи ми! – настоя Лестър и облегна арбалета си на стената. – Какво значи това “Л”?
-Преди около триста години аз бях Франсоа. Живеех скромен живот със съпругата си. Обичах! Бях обичан! За мен беше рай. За по-добро не смеех и да мечтая, а за по-лошо просто не ми се мислеше. Работех в една страноприемница е Париж. Една вечер я срещнах. Тя бе прекрасна. Сякаш сияеше. Тялото й излъчваше светлина, енергия. Събуди у мен забравени чувства, които и не подозирах, че тая. Усмивката й, смехът й… Всичко бе толкова… съвършено. Тогава не подозирах, че тя ще промени живота ми завинаги, защото бе вампир, който търси поредната си жертва. За мой късмет, ако може да се нарече въобще късмет, тя ме хареса и реши, да ме направи един от своя род, неин съпътник в живота. Името й бе Лиана и тя бе всичко за мен през следващите сто години. Обикаляхме Европа, убивахме, измъчвахме, всявахме ужас у нещастните хора. Дните прекарани с нея сякаш бяха часове. Изживявах най-прекрасните години. Спомените от предишния ми живот лежаха дълбоко погребани в съзнанието ми и никога не предполагах, че един ден те ще потърсят своето отмъщение, че ще настъпи и техният час.
Както казват: “Нищо хубаво не трае вечно”. Така бе и с Лиана и мен. През Нощта на Обречените през нещастната 1811 година поведохме армиите си срещу сбирката на сектата с цел да я унищожим веднъж завинаги. Оказа се капан и много от братята ни загубиха живота си. Лиана също. В този момент нещо в мен се преобърна. Загубих единственото нещо, заради, което съществувах. Смъртта на моето вдъхновение отприщи и отдавна погубени спомени, които ме връхлетяха и погълнаха. Болка и тъга изпълниха душата ми. Едва тогава осъзнах злото, което всъщност представлявахме. Не Обречените, а ние бяхме тези, които трябваше да загинат онази вечер.
Дълго се лутах из тъмните улички на Лондон. Нямах цел, нямах посока. Докато не срещнах един стар вампир, който ми помогна да се съвзема и да стигна до Мадрид. Пренесох си ковчега, който Лиана ми подари по случай сто годишнината заедно и с помощта на някои хора го превърнах в това, което е сега. Искам всяка сутрин, когато лягам в него, болката да ми напомня за злините, които съм извършил, за животите, които съм отнел – Дарил посочи гравираните зъби. – Не се опитвам да изкупя греховете си, защото знам, че това никога не ще стане. Просто…
Дарил млъкна и се загледа в буквата на капака. Една сълза се търкулна по бузата му.
-Добре ли си? – плахо попита Лестър. Никога не бе предполагал, че един вампир може да изпитва подобни чувства. Досега ги бе смятал за безчувствени чудовища, които единствено умеят да убиват. Оказа се, че грешеше. – Това е минало. Забрави го. Животът продължава…
-Време е да си вървиш! – погледът на Дарил отново бе изпълнен със студенина и мрак. Лестър разбра, че разговорът приключи. Всяка следваща дума, излязла от устата му, би могла да доведе и до смъртта му. Той вдигна оръжието си и без да каже каквото и да е, се обърна и си тръгна. Вампирът го проследи с поглед, докато не изчезна зад близкия ъгъл.
-Никой никога не разбира! – въздъхна той.
Лестър ритна един плъх, обвинявайки горкото същество за глупавото си поведение, и продължи да изследва набелязаната територия. Когато се замисли всъщност, той наистина не разбираше. Независимо от желанието си да проумее намеренията на Дарил, за него те си оставаха загадка. Вампирът бе загубил близък човек, някого скъп на сърцето му. Все пак с това не настъпва краят на света. Опитваш се да го преодолееш и продължаваш напред, а не се затваряш в себе си и сам си причиняваш не само психическа, но и физическа болка.
Потънал в мисли Лестър не усети, че не беше сам из мрачните канали на мадридската канализация. Някой или нещо внимателно го дебнеше и изчакваше подходящ момент да нападне.


Trapped (A Vampire’s Tale #2)

Лондон
Един век по-късно
Всяка нощ аз ставам от прекрасния си сребърен ковчег, който Лиана избра специално по случай сто години заедно. Внимателно прокарвам ръката си по изящно изваяните орнаменти, изобразяващи перфектни зъби – по един за всяка жертва, която бях превърнал в една от нас. Те сякаш вливаха в мен все повече и повече количество сила с всяка следваща нощ, напомняйки ми, че освен умението ми да отнемам живот, аз притежавам и това да дарявам.
Всяка нощ напускам тайното ни подземно скривалище в търсене на нова свежа кръв. Тихо и безшумно бродя улиците, сливайки се напълно с единствения мой приятел – мракът. Скрит в сенките на нощта, аз причаквам нещастните заблудени души и… Показвам им правилната посока.
-Време е, Дариъс – хвана ръката ми Лиана.
Тази нощ не беше като останалите. Тази нощ беше специална. Не само за мен, нито само за Лиана, а за още тридесет вампира, които ни придружаваха. Може би дори за целия вампирски род. Всички искахме да мислим по този начин, защото за първи път получавахме благословията на Избрания.
Тази нощ беше Нощта на Обречените. Древният култ пазители на баланса организираха своите събрания веднъж на сто години, като всеки път сменяха мястото на срещата – Бразилия, Франция, Китай, Русия, Румъния, България. Ние за съжаление винаги разбирахме прекалено късно и когато пристигнехме, тях вече ги нямаше.
Този път обаче беше по-различно, защото ние знаехме мястото и времето на събирането. В продължение на векове Обречените преследват и избиват братята и сестрите ни без повод и причина. Тази вечер настъпи часът на нашето отмъщение – безмилостно и изпълнено с много кръв. Сякаш поемахме на свой собствен кръстоносен поход, за да освободим територията си от неверниците.
-Тази нощ ще остане в историята, скъпи! – усмихна се Лиана и ме целуна. – Да вървим!
В този момент нещо в мен се преобърна. Усетих как тя се отдалечава от мен, как я губя. Сякаш за последен път докосвах прекрасната й мека кожа. Затворих очи и се опитах да се отърся от тези си странни чувства. Не беше нито мястото, нито времето за тях. Предстоеше може би решаващата битка от необявена война между вампирите и Обречените, която ще предреши хода на събитията. Цялото ми внимание трябваше да е насочено натам.
-Добре ли си? – погледна ме тя.
-Да! – отсякох аз и отворих вратата. – Да тръгваме!
Външният ми вид с нищо не издаваше странното усещане, че нещо не е наред. Чувствах, че нещо лошо предстои да се случи, но не знаех какво. За първи път от сто и пет години усещах реална опасност за собствения си живот, за този на Лиана. Естествено не събрах сили да споделя опасенията си с нея, защото знаех, че така само ще падна в очите й, ще ме помисли за слаб и недостоен, страхливец.
С приближаване на мястото към нас се присъединиха още и още вампири, което напълно обезсмисли нуждата да отварям устата си. С всяка измината крачка ние се приближавахме към съдбата си или към смъртта си. Много от нас знаеха, че дори да притежаваме елемента на изненада, Обречените бързо ще се съвземат и не всички ще напуснат старата катедрала. Никой не показваше каквито и да е признаци на страх или колебание.
-Ето я – Лиана посочи изоставената постройка. Пред входа, премахнала двамата пазачи, ни чакаше група от още двадесет вампира готови за веселбата. Приближих се към водача им и попитах:
-Всички ли са вътре?
-Никой не е влизал или излизал през последния един час – отвърна ми нервно той. – Този път ги спипахме!
Зловещата му усмивка въобще не ме изненада. Знаех точно какво изпитваше в този момент, защото и аз го чувствах. Толкова години очакване и изведнъж всички наведнъж… Странното усещане отново ме споходи. Всичко изглеждаше прекалено лесно. Нещо определено не беше наред. Кръв и прах предстояха да се сипят по ледените каменни блокове. Повече отколкото ми се искаше.
-Готови ли сте? – обърнах се към тълпата, затаила дъх в очакване на сигнала.
-Атака! – извика Лиана и групата ни се втурна към беззащитната дървена врата. Влетяхме през нея като ураган…
-Не!!!
-Това е засада!!!
-Дариъс!!!
Зловещи предсмъртни викове на изненадани вампири огласиха въздуха. Обречените ни посрещнаха с дъжд от напоени със светена вода стрелички. Първият ред от идеално подредените ни колони се превърна в прах на мига и се посипа по телата на следващите. Ужасени, много от братята се паникьосаха и сякаш изгубиха чувството за ориентация. Гледката от една страна беше трагична, но и кошмарна от друга. Да гледаш как себеподобни се сипят около теб и след това вятърът ги разнася наоколо е просто тежко.
-Лиана!!!
Тя беше първото нещо, за което се сетих след първоначалната уплаха.
-Дариъс!!!
В този момент благодарях на всички наши богове, че тя беше все още жива. Това сякаш ми даде нови сили и желание да се измъкна от тук с нея. Отскочих встрани, за да избегна първоначалната атака и се огледах. В помещението беше настъпил пълен хаос. Наоколо паникьосани и объркани вампири се биеха за живота си с хора на Обречените. От Лиана нямаше и следа. Опитах се да си проправя път през мелето. Отстраних няколко отрепки, движейки се към изхода, когато го забелязах. Стоеше в края на катедралата, обграден от пет подчинени. Върховният доволно се усмихваше и от време на време изстрелваше по някоя стрела с арбалета си.
“Мой си”, заканих се аз и промених посоката си. Изчаках подходящ момент – преди да презареди – и се затичах. Върховният рязко извърна глава и изкрещя:
-Убийте го!
Ръцете му нервно правиха опити да сложат нова стрела. Без особени усилия аз отстраних първите трима нападатели, за четвъртия ми помогнаха, но последният се оказа малко по труден. Именно той ме забави и даде достатъчно време на господаря си да зареди оръжието. В момента, в който пречупих врата на Обречения, Върховният вдигна арбалета си към мен. Върхът на стрелата сочеше право сърцето ми. Това е краят, реших аз и опитах да се подготвя психически. Винаги съм се чудел какво ли става с един вампир след смъртта му. Ето че дойде моментът на истината.
-Не!!!
В дясно от мен се разнесе гневният вик на Лиана. Върховният инстинктивно обърна поглед в посоката и изстреля стрелата. Втора покана не ми беше необходима. С бърз и предварително обмислен скок се озовах до жреца на сектата. Без да се замислям впих зъбите си във врата му. Ужасеният му поглед остана да гледа в пространството.
Захвърлих тялото и извърнах очи към мястото, където до преди миг стоеше Лиана. Но нея я нямаше. Единствено купчина прах ми подсказваха, че там е имало някой.
-Не! Не може да е истина! НЕ!!!
Викът ми огласи катедралата, принуждавайки всички да замръзнат на местата си. Това беше и обратният момент в битката – Обречените видяха безжизненото тяло на своя предводител и решиха, че са загубили. Везните се обърнаха в наша полза и вече не беше трудно да довършим останалите членове на сектата. Но цената, която аз лично платих, се оказа прекалено висока.


The Awakening (A Vampire’s Tale #1)

Париж, 1704 година
Седмият ден започна със залеза на слънцето. Луната засия с пълната си мощ на безоблачното небе. Измина цяла седмица, а аз все още не бях се хранил. Събрах последните си останали сили и напуснах временното си убежище. Чувството за глад бавно ме обгръщаше и ми пречеше да гледам, да разсъждавам нормално. Краката вече не ми се подчиняваха – подгъваха се, губех равновесие. Цялото ми тяло се тресеше сякаш умирах от студ през средата на юли, насред една от най-горещите нощи до момента. Болката притежаваше пълен контрол над мен. С всяка измината секунда, с всяко следващо усилие, което полагах, отслабвах все повече и повече. Вероятно скоро щеше да настъпи и краят, за който толкова силно мечтаех през тези дни.
Не желаех да съм това, в което се превърнах… в което ме превърнаха. Харесвах живота, който водех само до преди седмица. Не беше много, но аз знаех, чувствах, че е най-доброто за мен и жена ми. Работех в най-добрата кръчма в квартала, изкарвах предостатъчно, за да се изхранваме, да плащам наема и дори да заделяме по-малко. Господи, как ми липсва нейната усмивка, гласът й… По-добре беше да не мисля за това, защото знаех, че никога не ще я видя отново. Просто не бих имал смелост да й се явя в този окаян и нещастен вид.
Проклета да е онази злощастна нощ! Проклета да е и дяволската жена! Тя провали всичко, което бях постигнал. С едно замахване тя съсипа цялото мое аз, изтегляйки го от кулата, която беше градило толкова дълго, миг преди да я унищожи зад гърба му. С омайния си глас, с песните и танците си, сякаш завъртя главата ми и прогони здравия разум в мен. Вървях след нея, изпълнявах всяка нейна прищявка сякаш й бях слуга, до момента, в който се озовахме сами в задната стаичка на прислугата. Тогава лицето й, това мило и съвършено лице, се промени. Чертите придобиха зловещ, чудовищен вид и тя впи изящните си бели зъби в незащитения ми врат. След което с нокти разряза вената на лявата си ръка и я поднесе към устата ми. Пий, беше казала тя. Пий и живей с мен… завинаги. Подчиних се. Нищо не можех да сторя. Тялото ми просто не ме слушаше. Жадно впих устни в ръката й и… Това беше краят на моя живот. Бях прокълнат да продължа пътя си като създание на нощта, пратеник на Дявола, вампир!
-Дариъс!
Това име ми даде тя. Каза, че звучи гордо и величествено и ще буди респект у моите събратя по съдба. Би трябвало с гордост да го нося заради своята история. Да върви по дяволите. Не ме беше грижа за миналото на някакво си скапано име. Никога не бих променил своето собствено име. Не й бях изкрещял аз и избягах далече. Аз също притежавах някаква гордост… все още.
-Дариъс!
Познат глас ме откъсна от мислите ми. Едва сега осъзнах, че някой използваше новото ми име. Но на целия свят има само един човек, който би могъл да го знае.
-Лиана! – едва успях да промълвя аз.
-Дариъс, търсех те къде ли не… Господи, изглеждаш ужасно!
Тя ми помогна да се изправя и ме огледа критично.
-Ти все още не си се хранил, нали? – попита.
Просто поклатих глава.
-Така и предположих – усмихна се загадъчно тя. – Ела! Имам изненада за теб.
Хвана ме за ръка и ме поведе из запустелите тъмни улички на Париж. Спряхме пред красиво изглеждаща къща, която Лиана нарече свой дом. Естествено на мястото на прозорците имаше масивни дървени капаци, които да спират слънчевите лъчи от проникване.
Ех, слънцето… Когато се сетя за онези красиви залези, които гледахме с моята любима, за топлината на сутрешните… Не! По-добре да не мисля за това, защото не ще мога да погледна право в самото светещо кълбо там горе и доволно да се усмихна. Тя просто ми отне това право. Не ме попита, не поиска разрешение.
-Време е да възстановиш силите си, Дариъс! – въведе ме тя в една от стаите. На пода лежеше и “изненадата” – човешко същество от женски пол с дълга, красива рокля и качулка на главата. Ръцете и краката й бяха здраво вързани. Нещо в тази жена ме привличаше, изглеждаше ми силно позната. Лиана вдигна “жертвата” и бавно оголи врата й.
-Пий!
-Не! – отстъпих аз с отвращение, но видът на незащитената плът сякаш сияеше пред мен, зовеше ме.
-Не бъди глупак, Дариъс! – доближи я тя до лицето ми. Нещо в мен сякаш се надигаше. Усещах как животинските инстинкти вътре в мен се събуждат. Ръката ми внимателно премести кичур от косата. Допирът с плътта още повече ме караше да я желая. Устните ми започнаха да се приближават все по-близо и по-близо…
-Пий, Дариъс, пий! Това е единственият начин да спасиш себе си и да станеш това, което съм и аз. Пий, за да прочистиш душата си от всички слабости на човешкия род. Пий! В противен случай ще загинеш!
Повече не можех да се съпротивлявам. Желанието, нуждата от кръв, бяха по-силни от волята ми. Усетих как лицето ми се промени. Истинската ми същност беше излязла наяве. Но в този момент не ме интересуваше нищо. С един замах погребах всичките си мисли и впих зъби във врата на нещастната жена – моята жена. Тялото й потрепери в болезнен гърч.
-Да! – изкрещя Лиана. – Пий!
Почувствах как топлата кръв се блъска в зъбите ми и се стича в устата. Скоро завладя тялото ми. Изпаднах в блаженство. Чувството беше невероятно. Тогава настъпи и промяната в мен. Душата ми се завъртя на сто и осемдесет градуса, преминавайки изцяло в лагера на злото. Вече не ме беше грижа за живота на смъртните, за моя…
Превърнах се в Дариъс!


10th Man Down

“Да не би да се уплаши? Няма да ти е за първи път!”
-Млъкни! – изкрещях и капчици слюнка се разхвърчаха от устата ми. – Страх? Мене? Че за какво? Имах ли причина? Аз?
Глупави, безсмислени въпроси ми задаваше. Глупави, безсмислени коментари правеше. Дразнех се. Едното ми око (Лявото ли беше или дясното?) потрепваше под действието на някакъв странен тик, останал скрит за мен до този момент. Бях облечен леко – бяла копринена риза и изтъркани от времето дънки – и въпреки това се потях прекалено много за подобна прохладна нощ. Имах чувството, че потта се стича на реки по гърба ми – ледена и лепкава. Но нямах време за губене. Или… Всъщност, като се замисля, май имах предостатъчно такова. За къде съм се разбързал? Всичко вървеше по план. Нямаше причина да се нервирам.
“Що за място си избрал?”
Поредният глупав и лишен от смисъл въпрос. Е, как да не се ядоса човек?
-На теб на какво ти прилича? – отново се разкрещях аз. Усетих нахлуващата в главата си кръв. Лицето ми придоби гневен, червеникав оттенък. Трябваше да се опитвам да владея чувствата си, емоциите, но той непрекъснато ме провокираше. – Хората му казват поле. Следиш ли ми устните? Поле! Най-обикновено скапано поле. Ако погледнеш на дясно – поле. Ако погледнеш на ляво – поле. Ако случайно, ама съвсем случайно се загледаш в хоризонта пред себе си, пак поле ще гледаш. А сега познай какво лежи зад тебе? Поле ли чух? Боже, не мога да повярвам, май си прав! Тихо, безлюдно, пустош… поле. Доволен ли си?
-Не ви разбирам! – гласът дойде ниско долу – тих, треперещ, плах.
-Видя ли какво стана заради тебе? – сопнах се на Лоп. – За малко да го забравя.
Само до преди минута говорех за вършене на неизбежните неща, а ето че така се отплеснах, че забравих за тях. Това можеше да доведе до много неприятни последици.
“Какво пък аз съм направил?”, обиди ми се той и ми обърна гръб. Така беше по-добре. Нямах повече време за спорове и безсмислени диалози. Имах работа за вършене.


The Beast and The Victim

Трансилвания, Румъния, 1543 година.
Минаваше полунощ. Пълната луна огряваше планината със слаба светлина от ясното и безоблачно небе. Вятърът тихо поклащаше листата на дърветата и от време на време откъсваше някое, понасяйки го на незабравима разходка високо над планината. Но дори и той плахо отбягваше входът на малката пещера в подножието на хълма.
Петима души – с изпокъсани дрехи и мръсни лица – се бяха свили в центъра й и нервно поглеждаха гората навън. Лицата им бяха бледи като платно и слабата светлина от свещите, които бяха наредени по ръбовете на грубо нарисувана пентаграма, хвърляше зловещи сенки върху тях. Пот се стичаше като река и размазваше солидното количество кал и пепел. Погледът им беше най-важен в този случай. Всички гледаха с изцъклени очи входа и зениците им ужасено се разширяваха при всяко прошумоляване на храст. Тези хора бяха уплашени до смърт от някого или… от нещо.
В този момент нощната тишина беше разцепена от страшен, вледеняващ кръвта рев. Нещастниците видимо затрепериха. Някои се разтресоха от неудържими хлипове и ридания, други вдигнаха ясенови колове и разпятия и се прекръстиха.
-Помогни ни, Господи! – горещо се молеха те. – Помогни ни да оцелеем и ни дай сили да убием това нещо.
Тогава на входа на пещерата, закривайки цялата дупка, застана същество, което можеше да накара и най-смелия човек да сънува кошмари до края на дните си. Беше високо близо два метра и половина, покрито с чернокафява козина и едри шипове по гърба. Пръстите му завършваха с десет сантиметрови изключително остри нокти, които можеха да прережат и най-здравата материя. Лицето на този звяр беше издадено леко напред, имаше черни бездънни дупки вместо очи, а зъбите му бяха като на вълк – дълги и смъртоносни. Малки капки слюнка се стичаше по тях.
Хората изкрещяха при вида на чудовището. Знаеха, че то е дошло за тях и нищо не можеше да го спре. Те нямаха сили да се борят. Можеха единствено да чакат своя край – мъчителен и болезнен.
Слабата магия, с която смъртниците се бяха предпазили, не беше достатъчна за силата на звяра. По негова команда сякаш вятърът нахлу в тясното помещение и издуха свещите. Предсмъртният им дим предвеща края на хората вътре. Чудовището сграбчи един от тях с огромната си космата ръка и стисна врата му. Бликна кръв, която оплиска близките до него, гледащи с невярващ вцепенен поглед, хора. Някои нададоха още един последен вик, който самотно заглъхна на фона на разразилия се силен вятър, и припаднаха. Главата на нещастника падна на земята, а кожата му се вееше като разкъсани парчета хартия. В този момент останалите можеха да се закълнат, че на лицето на палача им се появи малка злобна усмивка.
-Моля те, Господи! Помогни ни! – зашепна един от мъжете, не спирайки да се кръсти. – Направи нещо и не позволявай на това дяволско изчадие да нарани когото и да е повече! Нека….
Силна болка прониза човека и той млъкна. Ноктите на съществото се подаваха от стомаха му. Чудовището го вдигна сякаш беше парцалена кукла и го захвърли към една от каменните стени. Тялото се удари с огромна сила, издавайки глух звук, костите зловещо изпукаха и светлината в очите на нещастника изгасна.
Тогава се случи нещо – дали просто действие от страна на природата, дали божия намеса; никой не би могъл да каже. Силен гръм разтърси ясните небеса и светкавица удари камъните над входа, предизвиквайки срутване. Пронизителният рев на чудовището заглъхна под каменния гроб, който му бе устроен. За близо триста години злото остана да лежи дълбоко от света на хората, но човешката глупост и алчност не познават граници.