Month: January 2010

Best Albums of 2009 – Honorably Mentioned

Изминалата 2009та година беше една изключително богата от музикална гледна точка година – както от качествена, така и от количествана. Много любими групи извадиха нови албуми, някои не успяха; появиха се и много нови групи, които по един или друг начин съумяха да изненадат със силния си и интересен звук. Разбира се, нямаше как да мога да преслушам всичко и да съм в състояние да му дам адекватна и качествена оценка, затова и много албуми останаха недооценени или нечути въобще. Сигурен, че и сред тях ще има истински шедьоври, които биха изместили някои албуми от настоящата класация, но… Не може всичко да е перфектно.

Нека този път започнем по един по-различен начин. Знаете, че местата са само десет и не може всички добри албуми, независимо колко са добри, да влезнат там. Именно поради тази причина ми се иска да обърна внимание на още няколко издания, които само малко отстъпват на самия топ 10, но, както казах, местата са ограничени.
Все пак не е хубаво да се пренебрегват и тези албуми, които със сигурност имат какво да покажат на своите фенове и да се отличат.


The 13th Floor от Sirenia
Този албум съм сигурен, че на повечето хора няма да допадне, но причината, поради която го включвам тук, е, че сменяйки за пореден път вокалистката си, Sireniа не се предадоха и дори успяха да направят един своеобразен реверанс към всичките си фенове, като композираха песните си така, че да звучат хем от първите два албума, хем от предния.
Въпреки неуспеха от към гласове, групата не се отказва и продължава да вади качествена и мелодична музика.


Happiness Machines от Bernays Propaganda
Едно рамо на братята македонци. Свежо, весело и непринудемо звучи този албум. Може и малко смешно на моменти поради езика, но пък в никакъв случай лошо. Струва си да им бъде обърнато внимание. Странна смесица между New Wave, Punk и още нещо, определено могат да ви накарат да си тананикате мелодиите им дълго време.


Night is the New Day от Katatonia
Не съм много сигурен колко ми е харесал този албум, честно казано. От една страна някои парчета ме изумиха със своята дълбочина и мрачност, но от друга някои ме разочароваха със своята повърностност. Новият диск на Katatonia не е лош. В никакъв случай. Просто явно не успя толкова да ме плени колкото предните. Може би след време… Може би…


We The Fallen от Psyclon Nine
Електронната част е много слабо представена тази година, но не защото й липсват албуми, а май просто аз вече не се впечатлявам толкова от еднообразните мелодии (не, че при метъла не е същото, но там сякаш откроявам повече неща :Д). Никога не съм харесвал кой знае колко тази група заради „грозните” си вокали, но този албум определено ми допадна, и то много. Не е за всеки, но определено си струва.


The Flame Within от Stream Of Passion
Това сигурно ще срещне най-много негативизъм от четящите. Че е клише, клише е. Просто в даден момент, в дадена ситуация, знам ли… Лично на мене много ми допаднаха мелодичните композиции в комбинация с нежния глас на вокалистката. Ясно е, че това никога няма да стане класика, но просто е приятно и… нежно.


The West Pole от The Gathering
Странно (или не?), но факт. Новият албум на The Gathering с новата им вокалистка (бивша на Octavia Sperati) е добър. Мацката перфектно запълва мястото на Anneke и смело поема щафетата – нещо, което много хора мислеха за невъзможно (то сигурно и много продължават да си го мислят :Д). Но фактите са си факти. The West Pole е един прекрасен албум и по нищо (може би освен по-нежност, защото е малко по-забързан от предшествениците си) не остъпва от старите албуми като качество.


Ultima Ratio от X Fusion
И за да не остане електронната страна напълно пренебрегната… Просто го чуйте, албумът определено си струва – може би най-танцувалният и подходящ за клуб албум.


In The Room от Agua De Annique & Anneke Van Giersbergen
Този албум си признвам, че го слушам от самото начало на тази година – тази седмица. И именно затова го слагам тук, а не в самия топ 10, който вече беше компилиран така да се каже. Ако го бях чул по-рано, сигурно сега щеше да е там някъде горе. Един изключително нежен и приятен албум, който ще ви зареди с позитивна енергия за дълго време.


Song of the Month – January

Тази година ще започнем по един по-различен начин, с една… по-различна песен. Този път няма да ви представям някое студийно парче, а напротив – ще бъде изпълнение на живо, едно изпълнение, което още ме държи… близо десет дена по-късно :Д

Мисля, че няма какво повече да добавя 🙂


Marked: House of Night

Когато човек си помисли, че няма как да попадне на нещо по-лошо и съдбата му изиграва грозния номер да му поднесе точно такова. В случая говоря за поредицата на Стефани Майер (Да, отново за нея!) за вампири, които блестят на дневна светлина. След като лично се убедих в жалкия стил на писане на авторката, малоумната и най-грозно окрадена история, реших, че всяка една вампирска книга, на която попадна след това, ще бъде много по-добре. Оказа се, че съм грешал, жестоко съм грешал!
Нека Ви представя „Белязана”, книга първа от поредицата „Домът на нощта”, която нашето издателство превежда като „Училище за вампири”. Като казвам „по-зле” нямам предвид, че е нещо кой знае колко по-лошо от “Здрач” (не мисля, че някоя книга може да достигне такова дъно), но е почти на същото ниво. Годината на първоначално издаване е 2007ма, което значи, че е породена от “Здрач” манията в Щатите или поне подобна асоциация е неизбежна. Писана от майка и дъщеря Каст, първата книга от трилогията разказва за шестнайсет годишната Зоуи, която бива белязана, че ще стане вампир и трябва да се премести във въпросното училище от заглавието, в което да се научи как да се държи. Разбира се, като в приказките, главната героиня е избрана от вампирската богиня и има способности, които дори вампири на няколко века не притежават. Разказът тече през първо лице, а стилът на писане на моменти даже пада под нивото на споменатата в началото поредица.
За щастие (А дали?) тук любовните трепети не са на преден план. Те присъстват и отново са поднесени по един подобен жалък и смешен начин, но са много малка част. Но от друга страна в основата на сюжета стои друго, което явно също изглежда толкова смехотворно – съперничеството на най-престижната ученичка с името Афродита и Зоуи. Просто не виждам смисъл да го коментирам. Самият факт, че пиша този пост в почти полунощ, най-вероятно е, защото съм щастлив, че приключих книгата и ми се искаше да направя нещо, което да ме накара да се почувствам добре :Д
Макар на пръв поглед това да не е един Здрач клонинг, Белязана спокойно може да бъде поставена в тази категория и да бъде избягвана на всяка страна. Историята е поднесена по един изключително жалък и смешен начин, а стилът на писане отново напомня на някое 12 годишно момиченце, което негодува от несправедливия си живот. Самите персонажи са толкова плоски, стереотипни и клиширани, че на моменти чак са смешни. Авторките явно тотално са оставили всичко в ръцете на съдбата, защото всякакви опити за оригиналност са замрели някъде след измисляне на заглавието.
Следва „Академия за вампири”, чието описание поне звучи малко по-обнадеждаващо :Д


Avatar Summary

Реших, че да пиша цяло ревю като за останалите филми просто няма смисъл. Толкова много се е изговорило и изписало за този филм. Толкова много мнения, които варират в целия спектър на емоции и чувства, че вече всяко следващо ревю ще звучи потаряемо и скучно. Още повече, че този пост ще се появи най-рано на четвърти януари в блога ми; нищо, че ще е писан десетина дена по-рано. Трябва да взема да си пусна интернет най-после в къщи :Д
Но по темата. Още преди появяването си, Аватар беше тема за разговори в много блогове, сайтове, форуми, и прочие. Камерън сам си направи една рекламна кампания, изговаряйки много неща за това, което предстои, за това, което ще бъде и това, което на всички трябва да е ясно – феноменален филмов шедьовър, който ще претендира за нещо уникално и величествено. Както вече казах, мненията са нещо много субективно, а в собствения си блог никога не съм се опитвал да бъде обективен по какъвто и да е начин, поради каквато и да е причина. Дори когато съм се опитвал, това не се е получавало. И сега няма да е така. По-долу е моето лично мнение за филма, повлияно от собствените ми очаквания, емоции и чувства по време и след прожекцията в зала 1 на Cinema City в пловдивския мол.
Винаги съм смятал, че най-важното нещо за един филм, това е историята. Ако нямате наистина добра и/или оригинална история, то е добре да подплътите филма с нещо друго – специални ефекти, които да спират дъха за фантастика, много груби и брутални сцени за ужасите (те това си го правят повечето и без това :Д), и така нататък. И, ако ви липсва въпросната история, е добре да не се увличате по красотите/гадостите прекалено много, защото и това писва. С други думи е добре лентата да е малко по-кратка.
За първи път ще започна първо с оценката си, защото това не е типично ревю, а просто нахвърлям мислите си за „шедьовъра” на Камерън. Аз лично оценявам Аватар на 7.5/10. Сега ще стане ясно защо.
От една страна, ако някой успее да намери някаква страхотно смислена, оригинална, че дори и интересна история в сюжета на Аватар значи нещо му има. Историята би трябвало да е станала ясна на всеки, който е гледал трейлърите, а ако е очаквал изненади, ще остане разочарован. Клишета, лош диалог и безумни персонажи, които с нищо не могат да привлекат вниманието ви. Праволинейна сюжетна линия, предвидими действия, напълно ясен финал. Казано още по-просто, още от първата минута вие знаете какво ще стане и как ще се развие. За щастие липсват прекалено много пресилени драми, но пък за сметка на това имаме героизъм и тестостерон в изобилие. Няма какво да се лъжем, едва ли идеята за желаещи да се докопат до безценен минерал алчни копелета, които не мислят за нищо друго освен пари и слава/власт срещу група местно население, което много прилича на индианци и за нищо не света на дава своето място под слънцето, може да се счете за кой знае колко оригинално или пък да предлага много плот туистове, но… Колкото толкова! Няма какво повече да обсъждаме сюжета, мисля, че на всички стана ясно, че е мега смотан.
Нека обърнем внимание на това, с което всъщност филмът афишираше, а именно великата революция. Ако го погледна от чисто и просто любителска гледна точка, като човек, който отива на 3D кино с единствената идея, че ще гледа яки 3D ефекти, сигурно няма да мога да спра да плюя по лентата на Камерън. Но това би било ограничено. Не че имам кой знае колко опит и история с 3D киното, но все пак съм виждал какви спиращи дъха и стряскащи ефекти могат да ти изскочат пред лицето, че после дълго да говориш за тях. Аватар обаче не предлага подобни неща, или поне аз не съм забелязал кой знае какво, с изключение на няколко оръжия, които минават по-близко пред лицето ми. От технологична гледна точка също не мога да говоря, защото не разбирам. Четох, че за първи път Камерън използвал технология, при която актьорите били облепени буквално с камери навсякъде и по този начин можели да виждат какво прави техния аватар в реално време или нещо подобно. Както казах, не разбирам, но може и това да е революцията, за която става дума.
Това, което обаче аз лично не харесах, а ми се струва, че е основната идея, е показването на флората и фауната на Пандора. Има сигурно над половин час спиращи дъха пейзажи и детайлно направени същества. По принцип аз не съм човек, който се впечатлява кой знае колко от красивите пейзажи на живо, а какво остава като ги гледам на кино и не съм реално там. Не отричам, че всичко беше красиво, макар и адски шарено и цветно, ама все пак… Също така не отричам, че съществата, макар и не особено оригинални от към дизайн и концепция, си бяха доста детайлни и реалистични, както и самата растителност около героите. И слушайки мненията на повечето хора, това най-много им е харесало. Но не и на мене :Д Че е красиво, красиво е, ама това не прави един филм… Битката в края поне беше добра, като изключим диалозите и няколко момента.
И тъй като вече ме мързи да пиша повече, в заключение ще кажа, че като цяло не е зле филмчето, ама можеше и по-добре. Но явно Камерън е искал да покаже целия труд на стотиците аниматори, които са работили по този детайлен и анимиран свят. Поради тази причина е забравил за историята и самите персонажи в нея.


An Ending

Сега като гледам този файл, в който записвам постовете (в момента на писане на този пост датата е 24.12.2009, малко след 3 сутринта, но… най-вероятно ще се появи, ако се появи, в блога на четвърти януари догодина – причината е ясна на тези, които знаят), забелязвам, че постът от осми декември не е видял бял свят. Но като се замисля това си е съвсем нормално. Беше един много сдухан и отчаян пост и най-вероятно ще го кача в блога, но private при всички положения. Този пост също не е много ясно дали ще види бял свят в отворен вариант, но нищо не се знае.
Идеята е, че от много време не съм бил в по-лошо настроение. Сигурно в толкова жалко и нещастно състояние не съм изпадал от лятото на първи между втори курс (какво се случи тогава май никой не знае, ама и аз няма да кажа :Д).
Едва ли някой го интересува, но днес (тоест вчера вече) беше коледното парти на фирмата. Цялото Lavo заведение (зад спирката, до бившата Азия) беше резервирано за нас и си признавам, че ако не беше Гришата, който седя до мене през повечето време и си говорехме, сигурно и по-рано щях да си тръгна. Просто ми беше тъпо. И не казвам, че хората си виновни, ни най-малко. Просто аз се чувствах ужасно. По едно време реших да мина през пиано бара, който е мястото, на което мога да отида винаги и да знам, че ще има познати (собствениците) и не е нужно да водя някой с мене. Дори там обаче не се почувствах добре и след едно малко, изпито много набързо, се насочих към спирката, от която да си хвана такси. За съжаление спирката е точно пред заведението, в което беше партито. Отиваше три часа и си мислех, че всичко е свършило, но… Оказа се, че греша и точно човека, който не исках да срещам, беше там… Не е ли това просто късмет? И аз не знам. И освен това не направих най-логичното нещо, което трябваше да направя, а… Но това не е важно. Винаги съм се смятал за особено глупав идиот (ни най-малко в положителен смисък) и днес това ми убеждение беше напълно потвърдено. Все пак в един момент здравия разум в мене надделя. Но май вече беше прекалено късно… май…
Има граници, които просто не трябва да бъдат престъпвани.
Има неща, за които човек не трябва да си помисля.
Знаеш, че не е правилно; знаеш, че не трябва, но въпреки това… И аз не мога. Не мога да се сдържам повече. А трябва! А какво ще правя след четиринадесет дена? Фък!
Всичко е толкова объркано! И не е честно!
Ако можеш да спра да мисля, щеше да е перфектно, но с всеки изминал ден нещата стават все по-зле и по-зле… и нищо не помага… Споменах ли за фък!?


Otogi Zoshi (お伽草子) (2004)

Production I.G се оказа студио, което все повече и повече привлича моето внимание към себе си. И ако човек им погледне „миналото”, ще види, че имат сред заглавията си не едно или две, на които си струва да се обърние внимание. И за да не говоря просто празни приказки, нека дам за пример няколко, които мека казано са се превърнали в емблематични – Blood+, Ghost in the Shell, Neon Genesis Evangelion; тяхно е също така и наскоро излезналото Eden of the East, което се оказа доста свежо и оригинално. А ето, че този уикенд попаднах на още едно заглавие, което не ми позволи да си почина докато не го изгледах цялото.
Става дума за многожанровото Otogizoshi от 2008ма година.
(ще следват спойлери, затова, който не иска да си разваля удоволствието, може би е по-добре да не чете надолу, но… просто е неизбежно да не спомена тези неща)
Самото аниме е разделено на два арка – Heian Arc (13 епизода) и Tokyo Arc (11 епизода), като има и два бонус епизода в края, които не са свързани с основната история и могат да се гледат самостоятелно. Не напразно по-горе използвах многожанрово аниме, защото Heian Arc (както подсказва и името му) се развива през Heian периода в Япония. Стилово може да бъде определен като историческа екшън драма с леки фентъзи елементи. И въпреки странния си финал, може да бъде разглеждано като самостоятелно тринадесет епизодно аниме.
От друга страна обаче Tokyo Arc се развива в наши дни и жанрово клони към трилър с фентъзи и драма елементи. И ако не сте гледали първата част, никога няма да схванете това, което става във втората, защото те неимоверно са свързни по един почти перфектен начин, като разкриват достатъчно на зрителя, но оставяйки му и много за мислене. От една страна това е и един от най-големите плюсове, но и много голям минус в случая. Просто има въпроси, които остават без отговор и човек може само да се чуди и гадае как по дяволите това се е случило при положение, че в първата част няма никакво загатване за това. Няколкото въпроса без отговор, които определено ми се струват от изключителна важност за историята, подсказва по-скоро, че авторите също не са успели да измислят някакво смислено обяснение и са решили да разчитат на мистерията.
Историята в първата част ви бива поднасяна солидно и в големи дози във всяка една серия до драматичния завършек, докато във втората силно впечатление правят няколкото филър епизода, които аниматорите са били принудени да направят. Но като оставим това настрана, всичко в това аниме е повече от задоволително – типичният стил на Production I.G тук е на лице като в Heian Arc можете да забележите и множество опити за разчупване на стандартната анимация; началната тема на първата част също радва, което не може да бъде казано за затварящата, но това си е въпрос на вкус. Героите са достатъчно интересни, за да ви държат в напрежение и не дразнят в по-голямата част от времето, като дори могат да бъдат забавни.
Но определено един от най-големите плюсове си остава историята, която определено приключи супер изненадващо в края на тринадесета серия и действието се пренесе в наше време, като дълго време зрителя може само и единствено да се чуди какво става, поемайки малки парченца информация под формата на трохи. И въпреки дупките в сюжета, които се появяват от това прескачане във времето и липсата на обяснения, човек просто трябва да разгърне въображението си и сам да се опита да си дорисува историята.
Лична оценка: 8/10