deadInside's Mind

A Dissection of the Apocalypse

Silentium — Fri, 18 May 2012 07:55:59 +0000

И просто защото не мога да не се похваля, този пост е с тази цел.
След известно забавяне по технически причини, новият брой да онлайн списанието “Сборище на трубадури” се появи на сайта им.

Можете да си свалите броя в предпочитан формат като кликнете върху картинката по-горе, за да отидете на сайта на списанието.

В него, освен множеството различни и прекрасни статии, разкази и ревюта, ще можете да откриете и моята първа статиика. Тя се казва “Дисекция на Апокалипсиса” (Оригиналното й заглавие беше “Дисекция на Апокалипсиса в литературата или Наръчник по край на света”, но ми се видя прекалено дълго :Д) и в нея ще Ви разходя из най-различни литературни произведения, които засягат по един или друг начин (къде по-силно, къде по-слабо) темата за края на света. Постарах се да обхвана колко се може повече и разнообразни творби като се започне от Мери Шели и се стигне до Макс Брукс. Не твърдя, че съм споменал всичко, може дори да съм пропуснал важни неща, но… не е като да са малко и е напълно невъзможно да включа абсолютно всяка книга или разказ, които се занимава с темата. Като за първа такава статия (да се разбира извън блога) се опитах да я направя максимално добре. Уви, самокритичността ми продължава да крещи, че има какво още да се желае. Но да бяхте видели първата версия от 2100 думи… Лелеее… Настоящата е от близо 3500 и определено претърпя доста сериозни промени, особено в последната си третина. Можеше и още, но… Засега толкова. За следващата, ако има такава, ще се постараем дори още повече.

Освен моята статия, в броя можете да прочетете още:

Стърлинг Лание – „Пътешествието на Хиеро“, ревю от Ана Хелс

Диана Роуланд – „Зомби на бяла отрепка“, ревю от Зорница Цветкова – Ашли

Дафни дю Морие – „Ребека“, ревю от Траяна Хаджитодорова – Шанара

„Буреносен фронт“, от Джим Бъчър (из „Досиетата Дрезден“), от издателство „Колибри“

Как се пишат фантастични разкази, от Инес Понсе де Леон и Ангелита Уилямс

„Магнум Блъд“, разказ от Мишо Гръблев

„Подсъзнание без край“, разказ от Снежана Николова

„Екзистенциални проблеми и баракуди“, разказ от Евтим Борисов

Надявам се някой да прочете, а ако иска може и да коментира :Д

World War Z by Max Brooks (RC2012 #30)

Silentium — Wed, 16 May 2012 06:49:12 +0000

Няма как да не призная агресивната рекламна кампания, която издателство “Изток-Запад” направи по повод своята книга “Z-та световна война”. Също така не мога да си кривя душата и да не кажа, че ме накефи с какъв ентусиазъм се навираше навсякъде (книгата имам предвид), като не го казвам в лош смисъл. Благой Иванов не спираше да агитира и спами относно заглавието на Макс Брукс и дори и да не бях чувал за това литературно произведение, интересът ми най-малко щеше да се пробуди и да запита с любопитство за какво става дума тука. Мисълта ми беше, че исках да кажа едно евала за усилията и старанието, с което хората от издателството подходиха, за да запознаят масите и да ги накарат поне да се запитат каква е тази З-та световна война.
Но нека обърнем внимание на самата книга. Тъй като все пак е измислена история и наброява малко над четиристотин страници, можем да я наречем роман, но това би било грешно. Защото произведението на Макс Брукс няма сюжет, поне не и по начина, по който бихте възприели един роман. Авторът е избрал да подходи по един по-различен начин. Цялата структура е изградена от интервюта и разкази на оцелели, вече двадесет години след края на войната, които разказват своята гледна точка, представят своя поглед върху драматичните и жестоки събития от тогава. Ако в литературата има нещо като еквивалент на found footage, то вероятно би било тази епистоларна форма, която Брукс използва тук. Не е много добро сравнение, но не знам защо точно то ми дойде на ум. Както и да е.

“За първи път в историята се сблъсквахме с противник, способен активно да води тотална война. Зак нямаше предел на издръжливостта. Зак никога не преговаря и никога не се предава. Зак се бие докрай…”

Разказите, респективно интервютата, са на най-разнообразни по народност, раса, религия и професия хора. Имаме както обикновени войници и висше стоящи военни от различни страни, които са взимали пряко или косвено участие във войната, така и най-обикновени цивилни, които са се оказали в центъра на зловещите събития. Освен това ще можете да се запознаете с идеите, които са имали учени, че и монаси, с перспективите от космоса и дори следвоенните действия по море и суша за предотвратяване на нова епидемия. Интересното е, че авторът е успял да покрие един доста широк спектър от професии и хора, като не е забравил почти нищо, което може да се случи в една такава хипотетична война. Едва ли не очаквах да има и интервю с някое от кучетата, които са служели да разпознаване на заразените (има такова с техен дресьор така или иначе). Няма да ми стигнат сигурно хиляда думи ако се опитам да Ви запозная с част от персонажите, които разказват историите си. Но в това няма да има и кой знае каква логика. Важното е, че Брукс започва от самото избухване на заразата, нейната изначална причина, преминава през Голямата паника, която обзема света в резултат на разрастващата се епидемия, не пропуска тежките решения, които се налага да се вземат за предотвратяването и приключва с мерките, които се предприемат, за да не се повтори целия сценарии и да се изчисти света от останалите зомбита.
И до тук си говорим за живи мъртъвци. Предполагам, че повечето си мислят, че това е книга за тях. Ще сгрешите. Всъщност Зак, както ги наричат военните, са просто фон. Те са причина или по-скоро следствие, с което свиквате като шум в далечината. Ако говорихме за извънземни, талибани, крайни екстремисти или просто побесняла тълпа от хора, щеше да е все тая. Просто някои от методите щяха да са малко по-различни (или дали?). Истината е, че Брукс се занимава с теми, които са актуални и сериозни независимо от ситуацията.

“Поколението “Z” – те разчистиха собствената си мръсотия.”

До известна степен горното изречение много добре обобщава сентенцията на цялата книга. Ужасите на войната, социалната регресия, озлобяването на масите, глупостта на военните, все примери, които авторът зачеква в отделните интервюта. Тук също мога да дам множество примери, но не съм сигурен, че съм достатъчно компетентен, за да изкоментирам както трябва идеите. Това, което се опитвам да кажа обаче е, че тук говорим за една силно социално-политически ориентирана творба, в която зомбитата не са главните герои. Те са просто катализатор за случващото се. Поведението на политици, военни и цивилни е основната движеща сила. Ще прочетете много коментари и ще Ви бъдат обрисувани множество ситуации, които съм сигурен, че ще разпознаете и днес, всичко по един или друг начин се е случвало вече. Предполагам, че това е начинът, по който Макс Брукс е решил да изложи своите доводи и представи своята гледна точка.

“Не познават страха и това е изключителен дар; единственият дар, който можем да им оставим.”

Крайните изводи, които човечеството си води, години след края на войната (което реално продължава още в отделни части на света) звучат и най-реалистично. Но дали би било така и дали няма скоро хората да забравят всичко и отново да се хвърлят в поредната дълга и изтощителна битка на живот и смърт? Това само времето ще покаже.

Не съм много убеден, че мога да препоръчам тази книга на всеки. Въобще не е лоша, искам да наблегна. Просто не е за всеки. Както казах, тя няма сюжет реално, а просто разказ след разказ. Епистоларната й форма я прави разпокъсана и на моменти трудна за четене, защото има интервюта, в които разказващите обясняват за своя начин на живот, за своите професии и задълбават доста. Това може да бъде изключително скучно на моменти. От друга страна обаче има и много силни моменти, особено тези на обикновените военни и непрестанните битки, които те трябва да водят, тяхната психика и настроения. Сигурен съм обаче, че романът на Брукс ще се хареса на само на хорър или зомби фенове, защото той предлага много повече от това, в пъти повече. Струва си поне да я пробва човек. Ако дадено интервю не му допада, винаги може да го пропусне и да мине на следващото. Едва ли ще пропусне кой знае колко от сюжета.

Ето тук можете да прочетете и ревюто в Книголандия.

Ето как Ламот си представя войната

А ето и промоционалния клип, който издателството спретна по случай излизането на книгата:

Magyk by Angie Sage (RC2012 #29)

Silentium — Wed, 09 May 2012 11:03:47 +0000

Започвам първо с това, че книгата ми беше подарък. Едва ли бих си я купил иначе. Прочетеното от мен на тези над 500 страници само затвърди тази моя теория. Но всичко по реда си… отново.
Няколко неща стават едновременно – на Сайлъс Хийп му се ражда седмото дете, което по принцип е предопределено да бъде велик магьосник, но дойката го провъзгласява за мъртво и го отнася, наемен убиец вижда сметката на Кралицата, а самият Сайлъс намира малко момиченце в гората, което прибира и отглежда като свое и, което се оказва принцесата, спасена в последния момент. Новото “ръководство” коренно променя правилата и животът става тежък. Скоро обаче самоличността на принцесата най-после е разкрита и на семейството му се налага да бяга, за да спаси живота си.
Казано накратко, това по-горе е бегъл преразказ на основната идея на първата книга от поредицата за Септимъс Хийп – седми син на Сайлъс Хийп и един бъдещ велик магьосник. Не знам дали при излизане на въпросната книга, това е било обявено като поредица или не, но… сега, като знаем, че е, е малко глупаво главният герой да умира в началото и после да се появява безименно момче, което е част от дружината. На всички ни е ясно кой е това и какво ще стане с него в края. Предполагам, че като първа част, авторката вече е била замислила следващите поне една-две, защото тук реално нямаме кой знае какво развитие що се отнася до горкия Септимъс. Дори напротив, той буди повече съжаление и отвръщение, едва ли не неприязън, но в никакъв случай симпатии. Тук фокусът е по-скоро върху принцесата, която е много по-добре оформен персонаж, с характер, желания и интереси.
Самото действие също не може да се каже, че се развива кой знае колко в огромното си количество обем. Героите са ни представени, след това бягат известно време и накрая се окопават в къщата на своята леля. Останалите случки се въртят все около въпросното място. В момента дори не мога да се сетя какво толкова се случваше през половината от книгата. Разбира се, имаме си много лош злодей, който на всичкото отгоре се завръща от друго измерение и е страшно могъщ. Разполагаме и с призрак, който навремето е успял да го запрати във въпросното измерение и сега иска да помогне отново. Въобще имаме всичко, което една книга за малки магьосници може да иска, че и отгоре. Друг е въпросът до колко отделните елементи сработват. Действието и някои от “обратите” са ясни още преди края на първите сто страници, героите не са особено развити и/или интересни, авторката просто не успява да поддържа нужното темпо, за да задържи интерес (поне моя).
Ясно ми е, че това е детска книжка и е предназначена за по-малките читатели, но имам чувството, че е прекалено малки… Имаше си някои плюсове, но просто не е нещо, което ще продължа да следя и чета. По никакъв начин не изпитах нужда да науча какво се случва със Септимъс по нататък в живота му като чирак на Свръхобикновената магьосница.
Все пак, ако имате желание, можете да я пробвате. Предполагам, че Анджи Сейдж е искала да създаде свят, подобен на този на колежката й Дж. К. Роулинг, с герои, които да се запомнят не по-слабо, но… Има какво да се желае още.

Song of The Month – May

Silentium — Tue, 08 May 2012 08:51:46 +0000

С малко закъснение, ето и песента за изминалия месец. Всъщност то е цял албум направо… Ще представя една песен от него, но ще Ви запозная с още 2-3, защото определено си струва.

След 5 години Grendel най-после се завърнаха с нов дългосвирещ албум. Уви, кратичък е, но пък няма слабо парче в него, дори интрото и аутрото са страхотни.

Ето и песента, която ще заслужи заветното място. Като я чух първия път и дори не успях да позная, че е Grendel.

А ето и още 1-2 песни, които си заслужават вниманието:

Като цяло целият албум си струва.

Club Dead by Charlaine Harris (RC2012 #28)

Silentium — Tue, 08 May 2012 08:44:41 +0000

Направих една бърза справка, за да видя как съм оценил предните две книги от поредицата и чак се изненадах колко високи оценки съм им сложил. Но пък знам ли, може да са ми харесали тогава. Нямам кой знае какъв спомен от тях.
Уви, третата книга от поредицата за селското момиче Суки Стакхаус (продължавам да недоумявам как може да си кръстиш героинята така… явно много я е мразела в началото), което се влюбва във вампир и бла бла бла, е меко казано скучна и досадна. Но всичко по реда си…
Историята ни казва, че Бил (това е споменатото гадже вампир, което има не по-малко жалко име от своята любима) си има таен проект, над който работи от известно време и всичко е много… потайно. Заминава да го изпълнява и… бива отвлечен. Суки се нагърбва със задачата да разбере какво се случва, като за целта трябва да се възползва от услугите на върколак и няколко вампира. Накрая трябва да спаси и своята любов, както и живота си. Звучи доста клиширано, а изпълнението е не по-малко такова.
Всъщност, тъй като не помня предните книги и няма да ги коментирам, Суки е факторът, който прави тази книга толкова изключително жалка и безинтересна. Героинята се държи жалко през повечето време, в почти всяка една сцена тя мрънка за нещо, дразни се и капризничи. А последвалите събития и тяхната развръзка само я превръщат в по-несигурно и неясно какво иска създание. Поне на мен това не ми се нравеше през нито един момент от книгата.
Иска ми се да напиша нещо положително за произведението на Харис. Имам някакъв бегъл спомен, че си бях набелязал нещо, което ми допадна, но мина вече седмица и не си спомням какво точно беше то. Действието сякаш започна и точно започна да се развива, само да се окаже пред финала си. Поне стилът на авторката е търпим и се чете бързо и лесно. Тъй като обаче е от първо лице, през погледа на Суки, ще се наложи да търпите нейните желания и емоции, а както вече споменах, те са меко казано досадни.
Мисля да не се отплесвам и да не пиша прекалено много глупости. Не ми хареса тази книга, за разлика от предните, които явно поне малко са ми допаднали. Можете да я пропуснете спокойно.

From The Office… Again

Silentium — Mon, 07 May 2012 09:03:26 +0000

И пак… да отчетем новия първи работен ден

Ender’s Game by Orson Scott Card (RC2012 #27)

Silentium — Fri, 27 Apr 2012 14:24:41 +0000

Подходих с много положителна нагласа спрямо тази книга, защото бях прочел доволно количество хубави неща за нея (е, и няколко отрицателни, но то без тях не може). Признавам си обаче, че по едно време започнах да се настройвам негативно. После обаче негативизмът започна да изтънява. Стигнах до един момент, в който бях раздвоен. Не можех да преценя харесвам ли случващото се на страниците, не ми ли харесва, дразни ли ме… Просто не бях сигурен. В крайна сметка всичко приключи сравнително положително, най-вече заради финалната глава, но не и самият финал. Но всичко по реда си.
В основата си историята разказва за един футуристичен свят, в който сурови закони властват – семейство не може да има повече от две деца, за да се регулира раждаемостта и да се избегне пренаселване на планетата. Минали са седемдесет години от голямата война с бъгерите – насекомо-подобна цивилизация, която е искала да колонизира планетата ни. Флотът тества всяко едно новородено и има първото право да го вземе и превърне във войник и същинска машина за убиване, която да се изправи срещу бъдеща атака на бъгерите.
Главният герой в романа, шест годишният Ендър е трето дете, но и един от най-добрите кандидати до този момент. Това бива “вербуван” от генерал Граф и от този момент започва неговият ад във Военното училище, в което основното занимание са Игрите. Той трябва да се учи, като в същото време търпи всички пречки и унижения, пред които го изправя съдбата. И всичко това да го подготви за най-добрият адмирал на човешкия флот – фигурата, която ще им помогне да спечелят третото нашествие срещу бъгерите.
В началото всичко ми беше адски нереално. Та това са деца, които дори още не са започнали първи клас (спрямо нашите стандарти) или са едва в началото на разбиранията си за света и заобикалящата ги реалност. Вярно е, че Ендър и по-големите му брат и сестра са представени като някакви уникални гении във всяко едно отношение, но все пак те си остават едни деца. Много ги е трудно да повярвам в една огромна част от техните постъпки, мисли и поведение. Дори в самото начало те се държаха като поне двадесет годишни “възрастни”, а всеки техен месец сякаш ги караше да остаряват с поне 2-3 години. Самият Ендър на единадесет говореше и се държеше едва ли не по-зряло от петдесет годишните генерали. Образно казано е всичко това, разбира се, но предполагам става ясна идеята. Именно в този ред на мисля, цялото действие, макар и без да е ясно как точно ще протече, то има ясен и напълно предвидим завършек – незавсимо през какви ужаси и гадости ще трябва да премине Ендър, той е единственото спасение на човечеството и накрая ще трябва, независимо от цената, която не беше въобще малка, да излезне победител. Вероятно Кард е имал своя идея защо всички действащи лица трябва да са деца, но аз лично не успях да я схвана. А краткото обяснение в предпоследната глава въобще нямаше шанс да ме накара да повярвам.
От друга страна самият Ендър е подложен на един изключително зверски торзмоз във всяко едно отношение – както физически, така и психически – от директорите на училището. Ако говорехме за по-възрастни хора, може би бих повярвал, но… това са малки деца. Не съм чак толкова убеден, че волята и силата им е чак толкова голяма, че да издържат на подобно натоварване. Имаше моменти, на които просто седях и си мислех “Да бе, все едно това може да се случи…”, което от друга страна е плюс, така като се замисля.
Като оставим основната сюжетна линия за Ендър и неговия тежък живот и дългия път към превръщането му в истински герой, имаме и една второстепенна идея – опитите на брат му и сестра му да предизвикат революция чрез писанията си в информационните мрежи. Това ми беше дори още по-неубедително. Отново наблягаме на факта, че те са супер интелигентни и явно много надраснали възрастта си, но все пак… Те насаждаха идеи и мнения, които дори възрастните едва биха въприели, да не говорим за измислили. И макар този събплот да имаше връзка с финала и последната глава от книгата, цялото му подробно разгръщане в по-ранните части ми дойде малко излишно и пресилено. Но все пак приемам, че не е можело и без него, защото иначе щеше да е прекалено необяснимо случилото се в края.
Като препрочитам написаното по-горе, човек ще остане с впечатление, че аз въобще не съм харесал произведението на Орсън Скор Кард, а това не е така. Всъщност на мен много ми хареса, но е от този тип книги, на които не мога да дам много ясно определение какво точно ми е харесало. Цялостното усещане, което то остави у мен след финалния си ред, начинът, по който авторът описва живота на Ендър в двете училища… Не мога да започна да ръся суперлативи, защото останах с едно такова странно настроение. Знам, че ми хареса. Определено има какво да предложи на читателите. Не бих я нарекъл един от най-добрите фантастични романи, както съм срещал да определят “Играта на Ендър”, но е добре човек да се запознае с нея.

Ето тук можете да прочетете една по-различна гледна точка на Ламота
И ревюто в Книголандия, което поне ще Ви образова защо СИ струва тази книга (тъй като аз не мога да намеря думи :Д)

Starship Titanic by Terry Jones (RC2012 #26)

Silentium — Thu, 26 Apr 2012 10:35:50 +0000

Сигурно някои от Вас са чували за тази книга, а други може да са повече запознати с компютърната игра със същото име. Лично аз, като заблудено и необразовано агне, си мислех, че втората е правена по първата, а то се оказа, че всичко било правено… паралелно. Дъглас Адамс (познат на по-голяма част от човечеството със своя “Пътеводител на галактическия стопаджия”) измисля историята, но решава да я пренесе директно на компютърния екран. В същото време издателите му искали да напише и книга със същия сюжет, която да излезне паралелно със софтуера, явно за вдигане на продажбите или нещо подобно. Уви, Адамс не е можел да съчетае двете неща и затова предлага на Тери Джоунс (евентуално познат на мнозина с изявите си в Монти Пайтън, а и не само), който е озвучавал папагал в компютърната продукция, да напише литературния вариант и той се съгласява. Всичко това го пише във въведението.
Първо, искам да си призная, че навремето така и не успях да довърша играта, защото се появиха други заглавия, прекалено след времето си на излизане ми попадна и… вече беше към края на манията ми да играя куестове. Именно поради тази причина се абстрахирам изцяло от някои сочени недостатъци, че Джоунс се е отклонил прекалено много от сюжета към края или, че просто имало много големи разминавания. Лично мен това не ме бърка особено, защото не знам какво се случва след първите един-два часа геймплей. Но… нека се насочим към самата книга.
Тя ни запознава с най-големият ум във Вселената и неговото ново велико произведения – звездният кораб “Титаник”, който трябва да бъде изстрелян на своето първо пътуване. Но нещата не са такива, каквито изглеждат, а огромна конспирация се заражда. Корабът каца за малко на Земята (не става ясно защо) и трима земляни получават правото да се повозят като компенсация. Скоро се оказва обаче, че има бомба, която всеки момент ще избухне. Освен това друга цивилизация си иска “произведението” обратно и е готова да си го вземе на всяка цена, стига никой да не пострада, особено корабът (ако нещо се случи, те ще си го поправят, разбира се).
Казано накратко, книгата има някои много силни хумористични моменти. Признавам си, че не съм кой знае какъв фен на Адамс, както и на неговия “Пътеводител” (първите две части бяха забавни и прилични, но после стана толкова банално и безинтересно, че само на инат дочетох тухлата). От друга страна обаче съм голям почитател на Джоунс, най-вече на Монти Пайтън. Разбира се, британският хумор не е от най-лесните за разбиране и на моменти може да постигне дори обратен ефект – да те отегчи или накара да гледаш в недоумение. Все пак авторът се е постарал да изгради една интересна и доста забавна история, като в същото време изглежда е искал да заплете и самия сюжет.

“- Виж какво! Аз съм само едно просто приспособление за броене и избухване и не съм оборудвана за философски дискурс — отговори бомбата. — Моля те, не ми говори, докато броя. Да му се не види! Заради тебе забравих докъде стигнах! Видя ли какво стана? Рестартирам броенето.”

Лично за мен един от най-силните персонажи в книгата е бомбата (да, точно така, една най-обикновена бомба, но с… характер). Тя не е като да иска да избухне, но все пак това е част от същестуването й. Не обича да я прекъсват докато брои и много лесно може да се обърка и да се наложи да започне отначало. Въобще Джоунс е успял да изгради плеяда от второстепенни и поддържащи герои, които в по-голямата си част са къде по-интересни от главните. Тъжно ми е да го кажа, но човешките същества в случая бяха просто… мизерни (да не казвам жалки) – визирам най-вече Дан и Люси, защото Нети, след “интересната” промяна, стана по-приятен персонаж. Прекалено много от мислите, чувствата и действията им бяха леко абсурдни, макар че може и това да е била цялата идея. Все пак не ми допаднаха.

“Блеронтинците не се предават току-така — обикновено се бият до последния наш човек!”

Друг интересен елемент в книгата, това са ясаканците. Те са раса от миролюбиви строители и са отговорни за по-голяма част от изграждането на “Титаник”, преди да им бъде отнет и да не им бъде платено за труда, което води до крах на икономиката им. Тъй като са миролюбиви, те не стрелят директно във врага си, а над главите им. Нищо чудно, че никога не са печелели битка срещу блеронтинците.
И ако до този момент не съм успял да Ви убедя, че тази книга си струва четенето, то не знам какво още бих могъл да добавя. Текстът е кратък и структуриран в не много дълги глави, които се четат бързо и лесно. Джоунс няма кой знае какъв сложен стил на писане, а и не си е давал много зор с описанията кой знае колко. Във всеки случай няма да съжалявате за няколкото часа, които ще отделите на това произведение.
А аз може отново да се пробвам с играта.

Nothing Going On by Clawfinger

Silentium — Sat, 21 Apr 2012 09:46:58 +0000

I’ve been around the world I’ve got a hit in the charts
I’ve become quite famous But I ain’t got no heart
I’ve got expensive clothes and lots of money to waste
I’ve got the luxury lifestyle but I aint got no taste

nothing going on nothing going on
I’ve got a whole lot of nothing
nothing going on

I know all the right people, I’ve got the perfect smile
I’ve got the worlds best timing, but I ain’t got no style
I’ve got a great big mansion, I’ve got a beautiful wife
I’ve got a black rolls royce, but I’ve got no life

nothing going on nothing going on
I’ve got a whole lot of nothing
nothing going on
nothing going on
Nothing going right, nothing going wrong
I’ve got a whole lot of nothing
nothing going on
nothing going on nothing going on
I’ve got a whole lot of nothing
nothing going on

I’ve got a personal trainer, I ride a limousine
I’ve got a big bank account, but I ain’t got no dreams
I’ve got a private plane, the best of everything
I’ve got a lifestyle to live, but no message to sing

I’ve got a whole lot of nothing
nothing going on
nothing going on
nothing going on

The Last Bullet

Silentium — Fri, 20 Apr 2012 11:40:08 +0000

Днес пети пост вече се събира, но след тежката пиянска вечер снощи, трябва да се занимавам с нещо, че иначе ще заспя… Мини разказчето по-долу беше предвидено като представяне на статията, която е част от предстоящия брой на електронното списание “Сборище на трубадури”, но… Не ми се чака и ще си го постна самостоятелно тук… Пък статията ще представя постно с 2 изречения като се появи :Д (а може и друго да напиша дотогава ;Д)

(Днес пръстите ми зверски се преплитат… две думи не мога да напиша без да объркам :Д)

Отнема не повече от секунда да поставиш дулото на пистолета в устата си и да натиснеш спусъка. Това е! Само една секунда мъка, за да се спасиш от ада, който дебне по улиците на града. Мозъкът ти ще се разпръсне по стената и нищо повече не би могло да ти навреди.
Болест, химическо отравяне, наказание Божие… Наречето го както искате, но те сега са навън, бродят бавно, с ръце, протегнати гладно напред, бавно и безцелно, в търсене на храна. Скоро ще ме намерят и мен. Преди половин час се наложи да размажа главата на едно от тях, което успя да си пробие път през солидната барикада. Грабнах огромния чук от шкафа и замахнах.
Всичко стана толкова бързо. Единия ден обявиха за първите заразени, а на следващия вече страната ни беше погълната от хаос, смърт и от тях. Нападнаха приятелката ми пред очите. Не успях да я спася. Докато разбера какво става и тя вече беше ухапана. Преди час изхабих един от двата куршума за нея. Заслужава го. Не бих пожелал подобна събда на никого.
Не виждам смисъл просто. Гледал съм филмите. Знам какво ме чака. Няма спасение. Няма бъдеще. Поне не и за такива като мен. Иска ми се да сънувам. Да легна и да заспя безкраен сън. Желая да ми се присънят прекрасни зелени поляни, да се наслаждавам на безкрайната синева и да броя облаците по небето. През последния час си мечтая дори за шумовете, които преди ненавиждах – от клаксоните на автомобилите в задръстване, от преминаващите влакове, от крещящите деца по улиците, от псувните на побеснелите, изнервени и вечно забързани граждани. Чувам ги в главата си, усещам ги в сърцето си. Не искам да забравям. Това е минало, за съжаление. Нов свят очаква тези, които са достатъчно смели, за да се борят за него.
Отново поглеждам пистолета. Виждам картината в ума си – вдигам дулото, поставям го в устата си и натискам спусъка. Секунда! И край!
Но сякаш не мога да го направя. Страх ме е. Не съм набожен човек. Никога не съм вярвал в Бог, но ако се окаже истина, ако самоубийците отиват в Ада?
Някой блъска по барикадата. Мисля, че много добре успях да я направя. Ще им отнеме известно време, ако искат да се промъкнат тук. Разбира се, ако се съберат повече от три или четири създания, няма да съм чак толкова убеден. Може би тогава ще събера нужната ми смелост да натисна спусъка. Може би!
Лек сърбеж погъделичква лявата ми ръка, малко над китката. Инстинктивно посягам да се почеша. Също толкова бързо отдръпвам пръстите си от раната. Това е мястото, на което любовта на живота ми впи зъбите си миг преди да разхвърлям мозъка й по стената на стаята. Лека тръпка, която не мога да определя нито като приятна, нито като неприятна, премина през тялото ми. Имам чувството, че капка пот се стича по челото ми, но като прокарам пръстите си там няма нищо.
Въпросът, който ме вълнува в момента е, дали ще умра. Какво всъщност представляват тези същества, тези… зомбита. Всички сме гледали филмите, чели сме книгите и комиксите. Но какво са те всъщност? Немъртви? Създания на Дявола? Демони? Какво всъщност ги движи?
Натискът върху барикадата се усилва с всяка изминала минута. Изглежда повече от създанията са усетили вкуса на свежа плът и сега се събират. Скоро ще успеят да разбият дървените плоскости, да съборят мебелите и да избутат множеството кашони, които натрупах. Скоро…
Изваждам патрона от револвера. Защо пък да не си пограя преди да умра. Усещам, че губя силите си, ставам все по-слаб и по-слаб. Скоро ще дойде и моят час. Поставям последния куршум в барабана и го завъртам.
“Майната му на всичко!”, помислям си и натискам спусъка. Петлето изщраква зловещо, прекално силно на фона на тишината в стаята и блъскането по дървената барикада. Но изстрел не последва. Явно не ми провървя този път.
Една ръка се подава изпод пълните с боклуци кутии. Явно не съм успял да затворя добре предишната пролука.
Нека опитаме пак. Завъртам барабана, налапвам дулото и натискам спусъка. Нищо!
Още една ръка се подаде.
Трети опит… неуспешен. Нека улесним нещата. Никакво въртене на барабана повече.
Кутийте биват разбутани. Няколко стола се стоварват с трясък на пода и няколко ръце се вкопчват в тях все едно са живи, дърпат, късат. Злобата им е истинска, но в същото време безцелна. Всичко е инстинкт, желание да убиват, да впият зъби в плътта.
Стискам очи и натискам отново спусъка. Пак нищо. Страхувам се, но не смея да го направя директно. Така ми допада повече.
След още десетина секунди барикадата се преобръща и грозните физиономии на няколко зомбита се показват между разбитите дървени плоскости. Те пропълзяват в стаята и започват да се въртят безцелно вътре и да издават нечленоразделни звуци.
За съжаление няма с какво да нахранят прегладнелите си и разкъсани гърла.
Аз, от друга страна, се чувствам длъжен да ги последвам.