Category: reading challenge 2012

The Fall by Guillermo del Toro & Chuck Hogan (RC2012 #35)


Помните ли онези вампири, които пият кръв, изглеждат зловещо и в тях няма почти нищо човешко? Не? Значи сте доста млади 🙂
Шегувам се, разбира се. Вампирската идея търпи множество трансформации през годините и след появата на феноменът “Здрач”, както го описват някои, нещата поеха в една много грешна посока. Можем да я наречем дори грозна, нищо, че това е с обратно значение. Хубавото е, че от време на време все пак се появява по някой и друг смел автор, който да представи нещата в истинската им светлина – вампирите са зло, в тях няма нищо добро, мило и… блестящо.
“The Fall” е втората книга от замислената като трилогия “The Strain” на режисьора Гийермо Дел Торо и Чък Хоган. В нея авторите са показали кръвопийците като една болест, като червей, живеещ в кръвта и паразитиращ по грозен и противен начин. Самият процес става посредством жило, което се изстрелва от устата и като цяло визията им леко се различава от стандартната, която ни е позната от митологията. Едно обаче не се е променило – те си остават изначално зло, което има за цел да избие човешкия род, или поне по-голямата му част. Историята продължава директно след края на предишната книга. Епидемията е вече факт и светът постепенно бива превземан от ужасната напаст. Главните герои се опитват да водят борба за оцеляване, която е обречена на провал още от самото начало. Господарят, отлъченият древен първообраз и един от Великите седем, пуска в действие последната фаза от своя пъклен план. Сблъсъкът с възрастния евреин в края на първата книга е превърнал тялото му в непрекъсната люпеща се черупка и той трябва да си намери нов гостоприемник. Има ли шанс човечеството срещу нещо, което е по-силно от него?
Докато четях предната книга, непрекъснато имах чувството, че чета сценария за следващия филм на Дел Торо примерно. Още повече, че режисьорът има опит с подобни продукции в лицето на Hellboy и Blade II. Във втората част това чувство не беше чак толкова силно, но все пак структурата отново много наподобяваше лесна за адаптиране книга, с ясно и точно подредени сцени, бързо действие и по-малко губене за размишления и обяснения. Именно това прави книгата много лесна за четене, а и не разкъсва действието излишно. В края на всяка една част има връщане назад във времето, което ни запознава с живота на възрастния професор (еквивалент на Ван Хелсинг) и борбата му с надзирателя от лагера на смъртта преди толкова много години. Дел Торо и Хогън са вкарали някои много интересни идеи в повествованието, като някои са успели да развият както трябва, а за други само са намекнали (може би ще бъдат по-подробно разработени в последната книга). Всеки един от героите си има минало, което постепенно ни се разкрива. Всеки един от тях си има цел, мечти и стремежи и не остава прекалено двуизмерен до самия край. Има още какво да се желае на места, но то не може всичко да е перфектно. Както вече казах, книгата се чете бързо и лесно и е изключително увлекателна.
Освен това българското издание на Арт Лайн за пореден път ме убеждава колко добре си прави книгите. Изключително красива и оформена е. Чакам с нетърпение последната част, която не е много ясно кога ще се появи, но дано е по-скоро.


The Haunting of Hill House by Shirley Jackson (RC2012 #34)

Има книги, които остават в историята като класики. Има книги, които служат за примери и вдъхновение на поколения писатели, художници и кино творци. “Свърталище на духове” на Шърли Джаксън е точно от този тип, които придобиват въпросната безсмъртна слава и трудно биха останали да потънат в забвение дълги години след написването им. Именити майстори на ужасите като Стивън Кинг са посочвали произведението за извор на вдъхновение.
За какво става дума обаче? Главният герой – възрастен професор със съмнителни академични успехи – желае да проведе малко изследване на тема призраци и свръхестествено. За целта той изпраща покани към различни хора, които да прекарат за негова сметка лятото в старинна къща, в която се предполага, че витаят привидения и, разбира се, има зловещо минало. Няма да се впускам в подробности около случващото се след това, за да не развалям удоволствието на тези, които смятат да прочетат книгата. Нека започна с някои от най-силните страни. Определено имаше места, на които Шърли Джаксън е напипала правилната идея за това как да стреснеш читателя и да го държиш в напрежение. Цялата атмосфера, която авторката изгражда, както и непрекъснатите намеци за нещо свръхестествено, са повече от перфектни. Краткият обем от друга страна не оставя място за глупости и всичко е ясно, бързо и направо по темата. Един от най-големите плюсове обаче за мен е финалът. Всъщност точно той се явява и нож с две остриета и е в двете абсолютни крайности – или ще Ви хареса неимоверно, или ще го намразите силно. Авторката нито за момент не Ви казва директно какво става и дали реално има причина да си мислите, че свръхестествени елементи са намесени. Всяка една случка може да бъде интерпретирана по няколко различни начина и читателят сам да си вади изводи. Като цялото всичко е отворено за интерпретация и тълкуване.
И до тук приключват хубавите елементи на книгата. Сигурно си помислихте колко много ми е харесала, защото не съм казал нищо лошо, нали? Уви, грешите. По ред причини, които ще се опитам да опиша по-долу, аз останах разочарован от “Свърталище на духове”. Но всичките причини са изцяло субективни и съм сигурен, че много ще намерят тези минуси за плюсове. Лично за мен най-слабото в книгата са нейните персонажи. Ясно ми е, че щом даден герой успее да те впечатли или издразни до висша степен, значи той е добре написан и върши своята работа. Не споря по този въпрос. За съжаление обаче при мен това не работи в правилната посока. Ако даден образ ме дразни и не го намирам за интересен, то това си е много голям минус. Всяка една постъпка и диалог на повечето човечета тук ме караха най-малкото да си мисля колко са неубедителни и абсурдни. И това е само най-лекото, защото имаше и толкова смехотворни ситуации, че направо ми се искаше да зарежа книгата на часа. Да вземем за пример жената на добрия и нещастен доктор, която само с първата си реплика, а и всяка следваща след нея, събуждаше в мен неподозирана агресия и желание да я умъртвя по най-разнообразни начини (а моето въображение в това отношение хич не е слабо). Но, разбира се, най-силен акцент поставям върху главната героиня – Нел, и не чак до там върху Тео. В началото читателят едва ли може да го усети, но постепенно цялото действие се пренася върху Еленор и общо взето идеята се завърта около нейното душевно състояние. С всяка следваща страница тя ставаше все по-абсурдна и по-абсурдна, а в даден момент вече и напълно нереална (за мен поне). Но няма да изпадам в повече подробности, защото иначе рискувам да издам интересни моменти от самата история.
Не мога да не спомена и образа на прислужницата, с който много добре си обяснявам повтарящите се персонажи в ужасите на Хамър, в които имаме един мълчалив и много навъсен иконом/портиер/готвач, който винаги повтаря едно и също и никога не се опитва да завърже диалог. Сега виждам от къде е дошъл този стереотип. Много е добър, ако не друго.
Друг адски слаб аспект е миналото на къщата и в частност нейния собственик Хю Крейн. Усещаме, че той трябва да е зъл, че е бил жесток и коравосърдечен и прочие, но сякаш Шърли Джаксън не е смеела да го опише в цялата му злоба и мрак, с който се е обгръщал (макар това да го отдавам повече на епохата, през която е писана книгата). Именно в това отношение човек не може да не отдаде дължимото на слабата екранизация на Ян Де Бонт от 1999та година с Лиъм Нийсън, Катрин Зита Джоунс, Лили Тейлър и Оуен Уилсън в главните роли. Там поне Крейн си беше чудовището, което трябва да бъде.
В заключение ще кажа, че това е книга, която не ми хареса. Това е книга, която не бих препоръчал по никакъв повод, но е също така книга, която има своите качества, както и потенциал. Всеки може да види случващото се по различен начин. Кратката й и лесна за четене форма и стил няма да Ви отнемат кой знае колко от времето, а е добре човек да познава такива пионери на жанра, каквато е “Свърталище на духове”.


Unseen Academicals by Terry Pratchet (RC2012 #33)


Започвам с най-важното – аз съм много голям почитател на Пратчет и съм чел почти всичко негово (само тази поредица за Джони не съм, но и на нея ще й дойде времето). В този ред на мисли, вероятно сега се предполага как ще идолизирам поредната книга за “Света на диска” и ще възхвалявам майсторството на автора. Да, ама не!
Опитах се да харесам “Unseen Academicals”. Наистина, но още първите 50-70 страници ме отегчиха и от време на време отмятах по някоя и друга в продължение на година и половина. Все пак от любов към сър Тери Пратчет и от голяма доза инат, миналия месец най-после се стегнах и изкълвах последните стотина страница. Все пак за какво става дума.
Ветинари, любимият ни Патриции на Анкх-Морпорк, решава, че е време за първенство по футбол. А кой по-добър кандидат за участие от… магьосниците от Невидимия университет. И така, шайката от дебели и мързеливи господа, започват да тренират и да мрънкат, да мрънкат и да… мрънкат.

“Because the thing about football—the most important thing about football­—is that it is never just about football.”

Всъщност горната сентенция много точно може да опише идеята на книгата. Макар и футболната драма да е центърът на сюжета, много малко бива застъпена, освен в самия финал. Всичко всъщност се върти около няколко не чак толкова интересни образа – готвачка в нощната кухня, нейната помощничка и един мистериозен персонаж, който прави свещи и… всъщност е главният герой на повествованието. За съжаление нито един от тях не е чак толкова интересен, забавен или пък странен (както много други герои от произведенията на Пратчет). Дори точно обратното, на моменти те чак дразнят и могат да Ви накарат да прескочете абзаца, за да преминете към следващото действие. И тук, подобно на другите книги, има сцени и действия, които по никакъв начин не са свързани с останалата част от случващото се, но в повечето случаи поне са забавни или интересно поднесени. В “Unseen Academicals” случаят не е такъв. Има сцени, които са меко казано излишни и претрупват действието без каквато и да е нужда от своето съществуване.
Едно по-положително нещо е камеото на Ринсуинд, но той почти няма реплики така или иначе, както и роля. Смея да заявя, че към края става малко по-интересно, но въпреки това нито за момент случващото се не успя да ме спечели, което е жалко, защото се надявах, че след “Чудовищна команда” няма да попадна на друга чак толкова безинтересна книга от Пратчет. Все пак споменатата е по-зле от тази, та има малка надежда.
В заключение искам да кажа, че ако сте фен на автора, то задължително трябва да я пробвате. Ако се преборите с първоначалното отегчение и запознаване с новите герои, може и да Ви стане дори интересна. Може би! От друга страна това се води и последната книга от цикъла за Ринсуинд, а и най-вероятно и за магьосниците като действащи лице. Все пак си е само за най-хардкор фенове 🙂


Last Sacrifice by Richelle Mead (RC2012 #32)

Понякога седиш пред празния лист хартия (в случая страницата за нов пост), блъскаш си главата какво толкова да напишеш и… умът ти празен от към думи. Сякаш всички са решили точно в този момент да си вземат торбата, шапката и да имигрират в чужбина. По празно съзнание май до този момент не съм имал що се е отнасяло до писане на ревю за дадена книга. “Последна саможертва” обаче на Ришел Мийд, която се явява и шестата последна книга от нейната поредица “Академия за вампири” успя да ме остави безмълвен. Но не, по никакъв начин не казвам това в какъвто и да е добър смисъл. В момента се опитвам да изсмукам има-няма едно 200-300 думи, че да покрия поне обложката в дясно.

Писал съм достатъчно за последните две или три книги преди тази. Едва ли някой ще се изненада, че… изненада няма. Действието продължава веднага след края на петата книга и главната героиня е зад решетките в обвинение на убийството на кралицата на мороите. Разбира се, нейните приятели са готови на всичко за нея, измъкват я (защото така или иначе всички знаем, че тя е невинна, а съдът едва ли му пука за това) и се опитват да намерят виновниците.

Признавам си, че още на петдесетата страница някъде не ми пукаше какво ще стане, а книгата е близо 500 досадни и изпълнени с ненужни сцени страници, които минах по много бърза процедура. Без грам срам казвам, че имаше цели страници, които прескачах, ако преценях, че дадена ситуация и без това няма да се развие кой знае колко. По-голяма част от книгата се ниже бавно и мудно, действието е изключително предсказуемо, а финалните изводи и разкрития са толкова от нищото, че авторката сякаш не е знаела как точно да приключи.

Едва я изкарах до финала. Признавам си, че го направих по-скоро от любопитство и чиста доза инат. Никога повече!

Край!


Dark Days by Derek Landy (RC2012 #31)


Признавам си, че в последно време нямам много свободни минути, в които да седна и да пиша в блога. На настоящата ми работа положението е много по-сложно и общо взето през целия ден съм сравнително зает. А в къщи просто нямам желание вечерно време да се занимавам с това. Поради тази причина няколко поста си останаха само като идея (като този за творчеството на Лъвкрафт), а някои написани до средата и вероятно никога няма да бъдат завършени (като ревютата на новите Grendel и Oomph!).
Но стига толкова с оправданията. Все пак сега успях да заделя няколко минути и е време за книжно ревю (те тези май в последното време преобладават).
Темата днес е “Мрачни дни” на Дерек Ланди в прекрасното издание на Арт Лайн, които продължават да ме очароват с прекрасно оформените си книги. Но това е друга тема. Въпросното книжле се пада номер четири от поредицата за детектива скелет Скългъдъри Плезънт и неговата вече пораснала партньорка Валкирия Кейн.
Историята продължава близо година след края на третата книга. Скългъдъри е все така заточен в зловещото измерение на Безликите, а Валкирия не спира да търси начини да го освободи. В крайна сметка успява, но в същото време от затвор с максимална сигурност се измъква един стар враг, който е прекарал прекалено много време в кроене на планове за отмъщение и сега е жаден за кръв. А залогът е съвсем простичък – светът. На групичката ще им се наложи да се изправят срещу познати и нови врагове, за да спасят не само невинните, но и реда на нещата. Във финала, разбира се, имаме сериозна предпоставка за следващата книга, в която явно нещата ще станат още по-лични и объркани.
Това беше накратко казано сюжетът. Няма да се впускам в повече подробности, за да не Ви развалям удоволствието от четенето, ако решите да се пробвате. Всъщност, ако досега не сте се докосвали до нито една книга от поредицата, едва ли четвъртата е най-доброто начало, защото има доста персонажи, които ще са Ви непознати, няма да Ви бъдат представяни кой знае колко подробно и ще се чувствате като риба на сухо. От друга страна старите фенове не би трябвало да останат разочаровани. Книгата ще им предложи всичко, което прави и предишните толкова интересни и увлекателни. Вярно е, че са с доста детска насоченост, но Ланди явно ги е писал с идея за по-пораснали деца. Просто всяка следваща част става все по-мрачна, брутална и засяга, макар и леко, по-сериозни и по-сериозни теми. Още повече, че Валкирия, която в първата книга си беше малко момиченце, вече е с над три години по-голяма и макар като реална възраст това да не е много, вътрешно тя претърпява доста промени и се държи все по-зряло и по-зряло, смея да заявя, доста над възрастта си. Обаче май само тя търпи подобни драстични промени. Повечето герои, в това число и Скългъдъри, не се развиват особено във времето и си остават едни и същи. От време на време имат някакви криви на промени, но това са по-скоро проблясъци, които бързо избледняват. Но пък много от тях не получават и чак такова поле на изява, че да се променят кой знае колко.
Както казах, Ланди не си губи времето и действието не спира нито за момент. Героите се впускат от една сцена в друга без никакви излишно загубени страници в обяснения и прахосване. Казано с по-прости думи, екшънът не спира нито за момент. Освен всичко, си имаме и няколко интересни обрата и промени, както и доста интересен нов персонаж, който се надявам да се появява и в следващи книги.
В заключение ще кажа само, че ако сте харесали предните книги, и тази ще Ви допадне. Ако ли не, дори не си правете труда.


World War Z by Max Brooks (RC2012 #30)

Няма как да не призная агресивната рекламна кампания, която издателство “Изток-Запад” направи по повод своята книга “Z-та световна война”. Също така не мога да си кривя душата и да не кажа, че ме накефи с какъв ентусиазъм се навираше навсякъде (книгата имам предвид), като не го казвам в лош смисъл. Благой Иванов не спираше да агитира и спами относно заглавието на Макс Брукс и дори и да не бях чувал за това литературно произведение, интересът ми най-малко щеше да се пробуди и да запита с любопитство за какво става дума тука. Мисълта ми беше, че исках да кажа едно евала за усилията и старанието, с което хората от издателството подходиха, за да запознаят масите и да ги накарат поне да се запитат каква е тази З-та световна война.
Но нека обърнем внимание на самата книга. Тъй като все пак е измислена история и наброява малко над четиристотин страници, можем да я наречем роман, но това би било грешно. Защото произведението на Макс Брукс няма сюжет, поне не и по начина, по който бихте възприели един роман. Авторът е избрал да подходи по един по-различен начин. Цялата структура е изградена от интервюта и разкази на оцелели, вече двадесет години след края на войната, които разказват своята гледна точка, представят своя поглед върху драматичните и жестоки събития от тогава. Ако в литературата има нещо като еквивалент на found footage, то вероятно би било тази епистоларна форма, която Брукс използва тук. Не е много добро сравнение, но не знам защо точно то ми дойде на ум. Както и да е.

“За първи път в историята се сблъсквахме с противник, способен активно да води тотална война. Зак нямаше предел на издръжливостта. Зак никога не преговаря и никога не се предава. Зак се бие докрай…”

Разказите, респективно интервютата, са на най-разнообразни по народност, раса, религия и професия хора. Имаме както обикновени войници и висше стоящи военни от различни страни, които са взимали пряко или косвено участие във войната, така и най-обикновени цивилни, които са се оказали в центъра на зловещите събития. Освен това ще можете да се запознаете с идеите, които са имали учени, че и монаси, с перспективите от космоса и дори следвоенните действия по море и суша за предотвратяване на нова епидемия. Интересното е, че авторът е успял да покрие един доста широк спектър от професии и хора, като не е забравил почти нищо, което може да се случи в една такава хипотетична война. Едва ли не очаквах да има и интервю с някое от кучетата, които са служели да разпознаване на заразените (има такова с техен дресьор така или иначе). Няма да ми стигнат сигурно хиляда думи ако се опитам да Ви запозная с част от персонажите, които разказват историите си. Но в това няма да има и кой знае каква логика. Важното е, че Брукс започва от самото избухване на заразата, нейната изначална причина, преминава през Голямата паника, която обзема света в резултат на разрастващата се епидемия, не пропуска тежките решения, които се налага да се вземат за предотвратяването и приключва с мерките, които се предприемат, за да не се повтори целия сценарии и да се изчисти света от останалите зомбита.
И до тук си говорим за живи мъртъвци. Предполагам, че повечето си мислят, че това е книга за тях. Ще сгрешите. Всъщност Зак, както ги наричат военните, са просто фон. Те са причина или по-скоро следствие, с което свиквате като шум в далечината. Ако говорихме за извънземни, талибани, крайни екстремисти или просто побесняла тълпа от хора, щеше да е все тая. Просто някои от методите щяха да са малко по-различни (или дали?). Истината е, че Брукс се занимава с теми, които са актуални и сериозни независимо от ситуацията.

“Поколението “Z” – те разчистиха собствената си мръсотия.”

До известна степен горното изречение много добре обобщава сентенцията на цялата книга. Ужасите на войната, социалната регресия, озлобяването на масите, глупостта на военните, все примери, които авторът зачеква в отделните интервюта. Тук също мога да дам множество примери, но не съм сигурен, че съм достатъчно компетентен, за да изкоментирам както трябва идеите. Това, което се опитвам да кажа обаче е, че тук говорим за една силно социално-политически ориентирана творба, в която зомбитата не са главните герои. Те са просто катализатор за случващото се. Поведението на политици, военни и цивилни е основната движеща сила. Ще прочетете много коментари и ще Ви бъдат обрисувани множество ситуации, които съм сигурен, че ще разпознаете и днес, всичко по един или друг начин се е случвало вече. Предполагам, че това е начинът, по който Макс Брукс е решил да изложи своите доводи и представи своята гледна точка.

“Не познават страха и това е изключителен дар; единственият дар, който можем да им оставим.”

Крайните изводи, които човечеството си води, години след края на войната (което реално продължава още в отделни части на света) звучат и най-реалистично. Но дали би било така и дали няма скоро хората да забравят всичко и отново да се хвърлят в поредната дълга и изтощителна битка на живот и смърт? Това само времето ще покаже.

Не съм много убеден, че мога да препоръчам тази книга на всеки. Въобще не е лоша, искам да наблегна. Просто не е за всеки. Както казах, тя няма сюжет реално, а просто разказ след разказ. Епистоларната й форма я прави разпокъсана и на моменти трудна за четене, защото има интервюта, в които разказващите обясняват за своя начин на живот, за своите професии и задълбават доста. Това може да бъде изключително скучно на моменти. От друга страна обаче има и много силни моменти, особено тези на обикновените военни и непрестанните битки, които те трябва да водят, тяхната психика и настроения. Сигурен съм обаче, че романът на Брукс ще се хареса на само на хорър или зомби фенове, защото той предлага много повече от това, в пъти повече. Струва си поне да я пробва човек. Ако дадено интервю не му допада, винаги може да го пропусне и да мине на следващото. Едва ли ще пропусне кой знае колко от сюжета.

Ето тук можете да прочетете и ревюто в Книголандия.

Ето как Ламот си представя войната 🙂

А ето и промоционалния клип, който издателството спретна по случай излизането на книгата:


Magyk by Angie Sage (RC2012 #29)


Започвам първо с това, че книгата ми беше подарък. Едва ли бих си я купил иначе. Прочетеното от мен на тези над 500 страници само затвърди тази моя теория. Но всичко по реда си… отново.
Няколко неща стават едновременно – на Сайлъс Хийп му се ражда седмото дете, което по принцип е предопределено да бъде велик магьосник, но дойката го провъзгласява за мъртво и го отнася, наемен убиец вижда сметката на Кралицата, а самият Сайлъс намира малко момиченце в гората, което прибира и отглежда като свое и, което се оказва принцесата, спасена в последния момент. Новото “ръководство” коренно променя правилата и животът става тежък. Скоро обаче самоличността на принцесата най-после е разкрита и на семейството му се налага да бяга, за да спаси живота си.
Казано накратко, това по-горе е бегъл преразказ на основната идея на първата книга от поредицата за Септимъс Хийп – седми син на Сайлъс Хийп и един бъдещ велик магьосник. Не знам дали при излизане на въпросната книга, това е било обявено като поредица или не, но… сега, като знаем, че е, е малко глупаво главният герой да умира в началото и после да се появява безименно момче, което е част от дружината. На всички ни е ясно кой е това и какво ще стане с него в края. Предполагам, че като първа част, авторката вече е била замислила следващите поне една-две, защото тук реално нямаме кой знае какво развитие що се отнася до горкия Септимъс. Дори напротив, той буди повече съжаление и отвръщение, едва ли не неприязън, но в никакъв случай симпатии. Тук фокусът е по-скоро върху принцесата, която е много по-добре оформен персонаж, с характер, желания и интереси.
Самото действие също не може да се каже, че се развива кой знае колко в огромното си количество обем. Героите са ни представени, след това бягат известно време и накрая се окопават в къщата на своята леля. Останалите случки се въртят все около въпросното място. В момента дори не мога да се сетя какво толкова се случваше през половината от книгата. Разбира се, имаме си много лош злодей, който на всичкото отгоре се завръща от друго измерение и е страшно могъщ. Разполагаме и с призрак, който навремето е успял да го запрати във въпросното измерение и сега иска да помогне отново. Въобще имаме всичко, което една книга за малки магьосници може да иска, че и отгоре. Друг е въпросът до колко отделните елементи сработват. Действието и някои от “обратите” са ясни още преди края на първите сто страници, героите не са особено развити и/или интересни, авторката просто не успява да поддържа нужното темпо, за да задържи интерес (поне моя).
Ясно ми е, че това е детска книжка и е предназначена за по-малките читатели, но имам чувството, че е прекалено малки… Имаше си някои плюсове, но просто не е нещо, което ще продължа да следя и чета. По никакъв начин не изпитах нужда да науча какво се случва със Септимъс по нататък в живота му като чирак на Свръхобикновената магьосница.
Все пак, ако имате желание, можете да я пробвате. Предполагам, че Анджи Сейдж е искала да създаде свят, подобен на този на колежката й Дж. К. Роулинг, с герои, които да се запомнят не по-слабо, но… Има какво да се желае още.


Club Dead by Charlaine Harris (RC2012 #28)


Направих една бърза справка, за да видя как съм оценил предните две книги от поредицата и чак се изненадах колко високи оценки съм им сложил. Но пък знам ли, може да са ми харесали тогава. Нямам кой знае какъв спомен от тях.
Уви, третата книга от поредицата за селското момиче Суки Стакхаус (продължавам да недоумявам как може да си кръстиш героинята така… явно много я е мразела в началото), което се влюбва във вампир и бла бла бла, е меко казано скучна и досадна. Но всичко по реда си…
Историята ни казва, че Бил (това е споменатото гадже вампир, което има не по-малко жалко име от своята любима) си има таен проект, над който работи от известно време и всичко е много… потайно. Заминава да го изпълнява и… бива отвлечен. Суки се нагърбва със задачата да разбере какво се случва, като за целта трябва да се възползва от услугите на върколак и няколко вампира. Накрая трябва да спаси и своята любов, както и живота си. Звучи доста клиширано, а изпълнението е не по-малко такова.
Всъщност, тъй като не помня предните книги и няма да ги коментирам, Суки е факторът, който прави тази книга толкова изключително жалка и безинтересна. Героинята се държи жалко през повечето време, в почти всяка една сцена тя мрънка за нещо, дразни се и капризничи. А последвалите събития и тяхната развръзка само я превръщат в по-несигурно и неясно какво иска създание. Поне на мен това не ми се нравеше през нито един момент от книгата.
Иска ми се да напиша нещо положително за произведението на Харис. Имам някакъв бегъл спомен, че си бях набелязал нещо, което ми допадна, но мина вече седмица и не си спомням какво точно беше то. Действието сякаш започна и точно започна да се развива, само да се окаже пред финала си. Поне стилът на авторката е търпим и се чете бързо и лесно. Тъй като обаче е от първо лице, през погледа на Суки, ще се наложи да търпите нейните желания и емоции, а както вече споменах, те са меко казано досадни.
Мисля да не се отплесвам и да не пиша прекалено много глупости. Не ми хареса тази книга, за разлика от предните, които явно поне малко са ми допаднали. Можете да я пропуснете спокойно.


Ender’s Game by Orson Scott Card (RC2012 #27)


Подходих с много положителна нагласа спрямо тази книга, защото бях прочел доволно количество хубави неща за нея (е, и няколко отрицателни, но то без тях не може). Признавам си обаче, че по едно време започнах да се настройвам негативно. После обаче негативизмът започна да изтънява. Стигнах до един момент, в който бях раздвоен. Не можех да преценя харесвам ли случващото се на страниците, не ми ли харесва, дразни ли ме… Просто не бях сигурен. В крайна сметка всичко приключи сравнително положително, най-вече заради финалната глава, но не и самият финал. Но всичко по реда си.
В основата си историята разказва за един футуристичен свят, в който сурови закони властват – семейство не може да има повече от две деца, за да се регулира раждаемостта и да се избегне пренаселване на планетата. Минали са седемдесет години от голямата война с бъгерите – насекомо-подобна цивилизация, която е искала да колонизира планетата ни. Флотът тества всяко едно новородено и има първото право да го вземе и превърне във войник и същинска машина за убиване, която да се изправи срещу бъдеща атака на бъгерите.
Главният герой в романа, шест годишният Ендър е трето дете, но и един от най-добрите кандидати до този момент. Това бива “вербуван” от генерал Граф и от този момент започва неговият ад във Военното училище, в което основното занимание са Игрите. Той трябва да се учи, като в същото време търпи всички пречки и унижения, пред които го изправя съдбата. И всичко това да го подготви за най-добрият адмирал на човешкия флот – фигурата, която ще им помогне да спечелят третото нашествие срещу бъгерите.
В началото всичко ми беше адски нереално. Та това са деца, които дори още не са започнали първи клас (спрямо нашите стандарти) или са едва в началото на разбиранията си за света и заобикалящата ги реалност. Вярно е, че Ендър и по-големите му брат и сестра са представени като някакви уникални гении във всяко едно отношение, но все пак те си остават едни деца. Много ги е трудно да повярвам в една огромна част от техните постъпки, мисли и поведение. Дори в самото начало те се държаха като поне двадесет годишни “възрастни”, а всеки техен месец сякаш ги караше да остаряват с поне 2-3 години. Самият Ендър на единадесет говореше и се държеше едва ли не по-зряло от петдесет годишните генерали. Образно казано е всичко това, разбира се, но предполагам става ясна идеята. Именно в този ред на мисля, цялото действие, макар и без да е ясно как точно ще протече, то има ясен и напълно предвидим завършек – незавсимо през какви ужаси и гадости ще трябва да премине Ендър, той е единственото спасение на човечеството и накрая ще трябва, независимо от цената, която не беше въобще малка, да излезне победител. Вероятно Кард е имал своя идея защо всички действащи лица трябва да са деца, но аз лично не успях да я схвана. А краткото обяснение в предпоследната глава въобще нямаше шанс да ме накара да повярвам.
От друга страна самият Ендър е подложен на един изключително зверски торзмоз във всяко едно отношение – както физически, така и психически – от директорите на училището. Ако говорехме за по-възрастни хора, може би бих повярвал, но… това са малки деца. Не съм чак толкова убеден, че волята и силата им е чак толкова голяма, че да издържат на подобно натоварване. Имаше моменти, на които просто седях и си мислех “Да бе, все едно това може да се случи…”, което от друга страна е плюс, така като се замисля.
Като оставим основната сюжетна линия за Ендър и неговия тежък живот и дългия път към превръщането му в истински герой, имаме и една второстепенна идея – опитите на брат му и сестра му да предизвикат революция чрез писанията си в информационните мрежи. Това ми беше дори още по-неубедително. Отново наблягаме на факта, че те са супер интелигентни и явно много надраснали възрастта си, но все пак… Те насаждаха идеи и мнения, които дори възрастните едва биха въприели, да не говорим за измислили. И макар този събплот да имаше връзка с финала и последната глава от книгата, цялото му подробно разгръщане в по-ранните части ми дойде малко излишно и пресилено. Но все пак приемам, че не е можело и без него, защото иначе щеше да е прекалено необяснимо случилото се в края.
Като препрочитам написаното по-горе, човек ще остане с впечатление, че аз въобще не съм харесал произведението на Орсън Скор Кард, а това не е така. Всъщност на мен много ми хареса, но е от този тип книги, на които не мога да дам много ясно определение какво точно ми е харесало. Цялостното усещане, което то остави у мен след финалния си ред, начинът, по който авторът описва живота на Ендър в двете училища… Не мога да започна да ръся суперлативи, защото останах с едно такова странно настроение. Знам, че ми хареса. Определено има какво да предложи на читателите. Не бих я нарекъл един от най-добрите фантастични романи, както съм срещал да определят “Играта на Ендър”, но е добре човек да се запознае с нея.

Ето тук можете да прочетете една по-различна гледна точка на Ламота
И ревюто в Книголандия, което поне ще Ви образова защо СИ струва тази книга (тъй като аз не мога да намеря думи :Д)


Starship Titanic by Terry Jones (RC2012 #26)


Сигурно някои от Вас са чували за тази книга, а други може да са повече запознати с компютърната игра със същото име. Лично аз, като заблудено и необразовано агне, си мислех, че втората е правена по първата, а то се оказа, че всичко било правено… паралелно. Дъглас Адамс (познат на по-голяма част от човечеството със своя “Пътеводител на галактическия стопаджия”) измисля историята, но решава да я пренесе директно на компютърния екран. В същото време издателите му искали да напише и книга със същия сюжет, която да излезне паралелно със софтуера, явно за вдигане на продажбите или нещо подобно. Уви, Адамс не е можел да съчетае двете неща и затова предлага на Тери Джоунс (евентуално познат на мнозина с изявите си в Монти Пайтън, а и не само), който е озвучавал папагал в компютърната продукция, да напише литературния вариант и той се съгласява. Всичко това го пише във въведението.
Първо, искам да си призная, че навремето така и не успях да довърша играта, защото се появиха други заглавия, прекалено след времето си на излизане ми попадна и… вече беше към края на манията ми да играя куестове. Именно поради тази причина се абстрахирам изцяло от някои сочени недостатъци, че Джоунс се е отклонил прекалено много от сюжета към края или, че просто имало много големи разминавания. Лично мен това не ме бърка особено, защото не знам какво се случва след първите един-два часа геймплей. Но… нека се насочим към самата книга.
Тя ни запознава с най-големият ум във Вселената и неговото ново велико произведения – звездният кораб “Титаник”, който трябва да бъде изстрелян на своето първо пътуване. Но нещата не са такива, каквито изглеждат, а огромна конспирация се заражда. Корабът каца за малко на Земята (не става ясно защо) и трима земляни получават правото да се повозят като компенсация. Скоро се оказва обаче, че има бомба, която всеки момент ще избухне. Освен това друга цивилизация си иска “произведението” обратно и е готова да си го вземе на всяка цена, стига никой да не пострада, особено корабът (ако нещо се случи, те ще си го поправят, разбира се).
Казано накратко, книгата има някои много силни хумористични моменти. Признавам си, че не съм кой знае какъв фен на Адамс, както и на неговия “Пътеводител” (първите две части бяха забавни и прилични, но после стана толкова банално и безинтересно, че само на инат дочетох тухлата). От друга страна обаче съм голям почитател на Джоунс, най-вече на Монти Пайтън. Разбира се, британският хумор не е от най-лесните за разбиране и на моменти може да постигне дори обратен ефект – да те отегчи или накара да гледаш в недоумение. Все пак авторът се е постарал да изгради една интересна и доста забавна история, като в същото време изглежда е искал да заплете и самия сюжет.

“- Виж какво! Аз съм само едно просто приспособление за броене и избухване и не съм оборудвана за философски дискурс — отговори бомбата. — Моля те, не ми говори, докато броя. Да му се не види! Заради тебе забравих докъде стигнах! Видя ли какво стана? Рестартирам броенето.”

Лично за мен един от най-силните персонажи в книгата е бомбата (да, точно така, една най-обикновена бомба, но с… характер). Тя не е като да иска да избухне, но все пак това е част от същестуването й. Не обича да я прекъсват докато брои и много лесно може да се обърка и да се наложи да започне отначало. Въобще Джоунс е успял да изгради плеяда от второстепенни и поддържащи герои, които в по-голямата си част са къде по-интересни от главните. Тъжно ми е да го кажа, но човешките същества в случая бяха просто… мизерни (да не казвам жалки) – визирам най-вече Дан и Люси, защото Нети, след “интересната” промяна, стана по-приятен персонаж. Прекалено много от мислите, чувствата и действията им бяха леко абсурдни, макар че може и това да е била цялата идея. Все пак не ми допаднаха.

“Блеронтинците не се предават току-така — обикновено се бият до последния наш човек!”

Друг интересен елемент в книгата, това са ясаканците. Те са раса от миролюбиви строители и са отговорни за по-голяма част от изграждането на “Титаник”, преди да им бъде отнет и да не им бъде платено за труда, което води до крах на икономиката им. Тъй като са миролюбиви, те не стрелят директно във врага си, а над главите им. Нищо чудно, че никога не са печелели битка срещу блеронтинците.
И ако до този момент не съм успял да Ви убедя, че тази книга си струва четенето, то не знам какво още бих могъл да добавя. Текстът е кратък и структуриран в не много дълги глави, които се четат бързо и лесно. Джоунс няма кой знае какъв сложен стил на писане, а и не си е давал много зор с описанията кой знае колко. Във всеки случай няма да съжалявате за няколкото часа, които ще отделите на това произведение.
А аз може отново да се пробвам с играта.