Category: writings

Memory Remains (A Vampire’s Tale #13)

-Малагорн! – крещях. Пяна избиваше по устните ми. Гняв и омраза пречеха на мозъка ми да мисли трезво. Черна пелена се беше спуснала пред очите ми и не му позволяваше да виждам нищо друго освен него.
-Малагорн! – отново извиках. Знаех, че е тук. Усещах присъствието му. Миризма на мърша се носеше из въздуха. Чувах викове, ужасяващи крясъци и предсмъртни стонове се носеха около мен, но те оставаха заглушени. Болката, омразата, гневът караха студената ми кръв да пулсира безмилостно във вените ми. Сърцето ми сякаш оживя и заби по-силно от всякога. Ръцете ми инстинктивно поваляха всеки вампир, дръзнал да се изправи на пътя ми. Пръстите ми потъваха в кожата и откъсваха гръкляна. Като на съм се носех из тесните помещения. Стените наоколо бяха обагрени в алено червена кръв – човешка кръв. Но аз не знаех къде се намирам. Имаше ли значение? Той е някъде наоколо. Само това е важно.
-Малагорн! – изкрещях за трети път. Една сянка премина на кървавия фон и потъна в дъното на коридора. Това беше той. Почувствах го. Усетих зловонния аромат на кожата му. Злото, което влачеше след себе си, оставеше ясно различими следи по пътя си. Черна диря от смърт и безочие се въргаляха по пода и се гърчеха при всяка капка кръв, която ги докоснеше.
-Дарил! – повика ме. Чух го. Покани ме на собственото си погребение. Нима се нуждаех от повторна покана? Влетях с всичка сила в помещението готов за битка на живот и смърт. И там беше той. Изправен в центъра на стаята, Малагорн държеше две остриета, по които още капеше топла човешка кръв.
-Тук съм, Дарил! – усмихна се той и вдигна оръжията си. – Искаш моята кръв, нали? Жадуваш да вкусиш от силата и могъществото, които мога да предложа.
Понечих да кажа нещо, но той ме прекъсна:
-Отричай колкото искаш, но аз го чета в очите ти. Ти си като отворена книга за мен, Дарил. Знам всяко твое желание, всяка твоя мечта, всяка твоя слабост. Ти не можеш да се мериш с мен.
Малагорн отстъпи крачка в страни и зад него, сгушена в мрака на ъгъла, лежеше Лиана. Лицето й беше бледо и изпито, но това беше тя.
-Какво става тук? – не можех да повярвам. Видях със собствените си очи как тя загина. Това не можеше да е истина.
-Истината боли, нали? – погледна ме Малагорн и хвърли единия си меч към незащитеното тяло на Лиана. Острието прониза сърцето й и тя се разпадна на прах, потъвайки в черната тъма.
-Не! – желанието ми за мъст се засили още повече. Сграбчих собствения си меч и безразсъдно се хвърлих срещу Малагорн. Той просто клекна необезпокоявано и прониза открития ми стомах.
-Губиш! – усмихна се злорадо и изтегли острието. Агонията ми бе заглушена от нова вълна предсмъртни писъци, които огласиха коридорите.

-Дарил! Дарил! Събуди се!
Бавно отворих очи и погледнах Виктор, който се беше надвесил над мен. Лицето му имаше много угрижен вид.
-Какво се е случило? – попитах, предвкусвайки лошите новини.
-Връща ме се в Испания – каза Виктор и сведе отчаян поглед надолу. – Засякохме сигнал на Глутницата. Изглежда Малагорн е направил своя ход. Квартирата на ловците в Мадрид е нападната от първите супервампири. Вече официално сме във война с човешкия род. Време е и ние да действаме.
-Как? – полюбопитствах. През всичките тези дни тук не бях видял достатъчно вампири, които да се опълчат срещу Малагорн и неговата армия.
-И ние имаме нашите тайни – усмихна се загадъчно Виктор и излезе от стаята ми, оставяйки ме да си блъскам главата над последните му думи.

Мадрид.
На следващия ден.
Бутнах леко вратата на квартирата на Глутницата или поне това, което беше останало от нея. Измъченото парче метал изскърца жално и падна с трясък на земята. Тесните коридори от съня ми бавно изплуваха в съзнанието ми. Реалност и фантазия се преплетоха пред очите ми. Разлика нямаше. Аз бях сънувал техния край. Аз видях техния край.
Но дали и той беше тук? Не! Във въздуха се носеше единствено мириса на разложено месо. Телата на нещастните ловци бяха накълцани по изключително жесток начин от безчувствените вампири. Кръв покриваше всички стени. Живописни картини на болка, страдание и отвращение красяха дългите коридори. Едва премигващите лампи, където ги имаше, придаваха изключително мрачен и подтискащ вид на цялата обстановка. Дори и най-железните нерви биха се пречупили при вида на толкова много кръв и човешки части, търкалящи се навсякъде.
-Дарил! – извика Виктор. – Ела да видиш това.
Това, което вампирът ми сочеше, представляваше отсечен пръст с красив сребърен пръстен на него.
-Какво гледам? – недоумявах какво се опитваше да ми посочи Виктор. Подобни украшения не са нещо необикновено за хората.
-Погледни надписа.
Едва сега забелязах, че от едната страна на пръстена имаше букви. Внимателно вдигнах пръстта и се вгледах. Думата “Хагсуорн” величествено красеше малкото парче метал. Хагсуорн? Хагсуорн! Никога не съм мислел, че пак ще се сблъскам с това име. Това беше единствената ми грешка, която направих в миг на слабост. Той беше единственият човек когото си позволих да превърна в един от нас. Прекарахме заедно две трудни години, но после Хагсуорн претърпя… инцидент. Играехме си с огъня и той се опари. Счетох го за мъртъв онази нощ.

1857 година.
Някъде в Трансилвания.
Двамата с Хагсуорн обикаляхме гората в търсена на някое животно, което да задоволи глада и жаждата ни. Вече осем часа мразовит вятър безжалостно ни блъскаше в гърбовете, а надежда за каквото и да е липсваше. Малко след един в далечината се появиха светлини.
-Прилича на село – вгледах се, като се надявах да различа нещо в мрака. – Ще се промъкнем и ще задигнем някое животно.
-Да вървят по дяволите животните – възкликна Хагсуорн. – Искам да опитам човешка кръв, Дариъс. Писна ми от тези безвкусни зверове и домашни питомци. Имам нужда да сочна, вкусна, мека, топла, кръв, която да се стича от врата на някои нещастен селянин.
-Не! – отсякох твърдо аз и се надявах с това да приключим разговора.
-Не ли? – за съжаление Хагсуорн беше започнал да проявява собствена воля и направи опит да ми се противопостави. – Погледни се, Дариъс! Храниш се на три-четири дни веднъж, вечно си уморен, отпаднал, едва се движиш. Вампирът не е роден, за да ловува животни, а хора. Това е в неговата природа. Защо се опитваш да отречеш своя произход?
-Не смей да ми говориш за какво е бил създаден вампирът. Ти нищо не разбираш. Живял си… Колко? Две години? Какво знаеш ти за вампирите?
-Повече от теб, както изглежда – изписка обидено Хагсуорн и се затича към селото. Много добре знаех какво се кани да стори. Единственото решение беше да го спра. Но понякога съдбата може да си изиграе лоша шега. Аз сбърках. Мястото въобще не представляваше село, а светилище. Светлините, които виждах от далече всъщност идваха от множеството факли, които обграждаха входа. Високо в скалите беше издълбан странен и непознат за мен до този момент знак – вампирски зъби, погълнати от пламъци.
“Вампири?”
Трудно ми беше да повярвам. Не знаех за култ в тази част на страната. Мислех, че всички кръвопийци обитават долините където е и свежата кръв. Тук, в неприветливите и безжалостни гори, хора трудно се намираха… редовно. Любопитството ми надделя и аз прекрачих прага на пещерата. Силна миризма на тамян удари носа ми. С всяка следваща стъпка, която правех към вътрешността, се засилваха и напевните гласове, които чувах.
-Остави ме, урод!
Гласът на Хагсуорн отекна и ехото се разнесе из тесния тунел. Изглежда не беше в много добро положение. Прилепих тялото си към стената и бавно надникнах зад близкия ъгъл. Очите ми срещнаха тези на Хагсуорн, но вместо да си замълчи, глупакът се развика с цяло гърло:
-Помощ, Дариъс! Тези искат да ме убият. Спаси ме!
За по-малко от секунда бях наобиколен от дузина странно изглеждащи същества, които ме събориха на земята и вързаха ръцете и краката ми.
-Още гости!
Гласът дойде над мен. Опитах се да вдигна глава, но вампирите ме притискаха прекалено силно.
-Как наричате вашия култ? – попитах аз.
-Култ? Култ! – вампирът се разсмя с цяло гърло, а малко след това и останалите последваха примера му.
-А какво сте тогава?
-Изправете го! – заповяда същият вампир щом успя да се успокои. – Ние не сме култ.
Вгледах се в лицето му. Очите му бяха изцяло бели като сняг, а кожата гладка и чиста. По време на трансформацията, лицето на обикновения вампир търпи известни промени на кожата, при което на места тя не винаги се връща както е била в началото. И въпреки това, съществото пред мен беше вампир. Потвърждаваха го изящните зъби, които надничаха срамежливо изпод устните му. Сякаш те се раждаха трансформирани чудовища и не притежаваха умението да приличат на хората.
-Какво си ти?
-Носферату – каза с гордост в гласа вампирът. – Всички кръвопийци са наши потомци. Просто когато хората започнаха да ни преследват заради ужасяващия ни външен вид и начина ни на хранене, някои от нас успяха да се приспособят към новите условия и да еволюират. Те се сляха с “храната” и се научиха да живеят с нея. Научиха се да оцеляват. Тези, които се провалиха, се скриха в пещери и подземия и постепенно бяха забравени. Възстановихме стария град Слордингород и се укрихме там.
Докато слушах разказа внимателно огледах мястото. Имаше близо двадесет вампира и само един изход, който беше блокиран за момента. Хагсуорн беше вързан над огромен котел с вряща течност. Изглежда Носферату са се готвили за някакъв ритуал, но за съжаление някой ги е прекъснал.
-Какво ще правите с нас? – осмелих се да попитам.
-Теб смятам да пусна, защото не си направил нищо нередно срещу нас, но него… – вампирът погледна Хагсуорн. – Той ще бъде принесен в жертва на боговете. Твоят приятел прекъсна нашия ритуал за богата на кръв година и сега ние може да умрем от глад. Трябва да умилостивим гнева на всевишните.
-Чудесно – усмихнах се аз. Направих всичко възможно, за да изглеждам като най-щастливото същество на планетата в този момент. Но когато се замисля, всъщност не съм много сигурен дали постъпих правилно. Бях сгрешил с него и нещо в мен ми каза, че сега е чудесен момент да поправя тази грешка. Носферату щяха да го убият и аз отново щях да бъде сам… и свободен от тази напаст.
-Какво? – Хагсуорн ме изгледа с учудване. Можех да прочета засилващия се страх в очите му. – Нима ще ме оставиш на тези изроди? Дариъс? Недей така, приятел!
-Съжалявам! – прошепнах аз и глътнах дълбоко болката и вината, които изпълваха прокълнатата ми душа в този миг. – Съжалявам! – бавно се обърнах и закрачих към изхода.
-Не! – виковете на излъгания вампир отекваха из тунела още дълго след като напуснах. – Ще ти го върна, Дариъс, ще те пипна!
“Съмнявам се!”

-И какво стана после? – попита Виктор, който мълчаливо следеше разказа ми.
-Не знам – вдигнах рамене. – Реших, че те са го убили същата нощ. Изглежда обаче, че е успял да се измъкне. И сега търси отмъщение. Вероятно той е основната причина за всички грешки до този момент.
-Виктор! – един от вампирите ни повика при себе си.
-Какво има? – попитахме и двамата едновременно. Разпрано яко, лежащо на пода, беше привлякло вниманието на Маурис.
-Емблемата не е същата като на останалите якета и все пак е на Глутницата – заключи Виктор щом разгледа предмета. – Какво мислиш?
-Няма какво да мисля – усмихнах се аз и вдигнах яката. Името на всеки ловец беше избродирано от вътрешната страна. Опитът понякога може да се окаже полезен. – Лестър?
-Познаваш ли го? – погледна ме Виктор. Очите ни се срещнаха, но аз предпочетох да запазя мълчание.


The Replicant (A Vampire’s Tale #12)

Лестър стоеше в центъра на голяма стая. Стените, таванът, подът бяха покрити в черно. Нямаше врата, нямаше прозорци. Очите му нервно търсеха източника на бледата червеникава светлина, която срамежливо си играеше по тялото му, но без особен резултат. За момент дори си помисли, че самият той я излъчваше, но това беше невъзможно.
“Нали?”
Времето забави своя ход. Опитваше се да отброява секундите, но винаги или се объркваше, или забравяше до къде е стигнал. Напълно отчаян, когато беше изминала цяла вечност според собственото му броене, нещо се размърда. Чувстваше го. Страх го беше да си го помисли, но го и усещаше. Бавно сведе поглед към голите си гърди. Червената светлина, която очевидни излизаше изпод неговата кожа, се променяше. Малки сенки се заиграха върху тялото му. Чрез бързи и резки трансформации те изобразяваха различни същества, които се нападаха, разкъсваха, ядяха, подритваха. Можеше да усети топлата им кръв как попива в настръхналите косъмчета по гърдите. Каквото и да опитваше, за да ги разкара, те си оставаха там. Едни изчезваха, други се появяваха на тяхно място.
Измина още един дълъг неопределен период от време. Лестър вече чувстваше кожата си мокра, подгизнала от невидимата кръв на сенките.
“Стига! Моля ви, стига!”
Искаше да заплаче, но очите му оставаха по сухи и от пясъците на Сахара. За пореден път погледна биещите се същества и остана много изненадан. Беше останало само едно, което, изпънато в цял ръст като татуировка, стоеше върху гърдите и гледаше напред като препарирано. Лестър го докосна леко с пръст, но то не помръдна.
“Свърши ли?”
-Не!
Дрезгавият смях на съществото остана да ехти в главата на Лестър дълго след като то избяга. Малката фигурка разкъса кожата като парче хартия и скочи, сливайки се с черните стени на стаята.
-Лестър? – Силен глас се разнесе из помещението. – Наблюдавай! Следи! Приеми ме!
“Но къде си?”
-Знакът на смъртта пада с дъжда.
“Какво?”
-Злото се просмуква през калта.
“Какво ми говориш?”
-Наблюдавай!
Лестър впери поглед в тъмнината и се опита да отсее някакви образи в непрогледния мрак.
“Там ли си?”
Един бял гълъб прелетя над главата му, направи няколко обиколки и внезапно спря пред лицето на стъписания Лестър.
“Ти откъде се появи?”
Проехтя изстрел. Птицата се пръсна и пера се разхвърчаха навсякъде. Кръв оплиска лицето на все по-объркания Лестър.
-Наблюдавай перото!
Той премигна само за стотна от секундата, но когато очите му се отвориха пред него имаше само едно единствено перце, което изглежда беше замръзнало във въздуха. Едва забележима ивица алено червена кръв го прорязваше точно през средата. Бяла ярка светлина се стелеше по пухестата му повърхност, пронизвайки черния фон като сребро вампирска плът. Мракът смирено беше навел глава и се беше оттеглил страхливо някъде към ъглите на стаята.
“Красиво е.”
-Именно. То е символ на невинността и красотата. То е изящно, прекрасно, меко. То е… фалшиво. Това е израз на върховното зло, измамното зло. Лицето е на ангел, а душата на демон. Това красиво перо е израз на болката и страданието. Птицата, на която е принадлежало, сега е мъртва заради него. Отделено от първоизточникът с цел възхищение, но на непосилна цена. Ти се радваш, то е доволно. Злото тържествува.
“Не!”
Лестър гневно стовари юмрука си върху нещастното перо и то полетя към земята. Ярката светлина изчезна и то потъна, погълнато от дебнещия и чакаш мрак.
-Браво! Вече започна да схващаш.
“Злото е красиво!”
-Не! Злото е това, което аз ти посоча.
“Не разбирам.”
-Не разбираш? Време е за малка демонстрация.
Светлината около Лестър рязко се усили и той уплашено затвори очи. Усети адска горещина да обгръща голото му тяло. Топли вълни бавно преминаваха от главата до петите и после обратно.
-Отвори очи!
Ярко жълта светлина, излъчвана от гигантски устройства наподобяващи нагреватели, беше първото нещо, което му направи впечатление. Това беше и източникът на непоносимата жега. Два размити образа плахо трепереха като мараня пред Лестър, но той не можеше да различи лицата им. Потта се стичаше като малки водопадчета по гърба му гъделичкайки го и се изпаряваше преди да успее да тупне на земята.
“Къде съм?”
-Това си ти.
Левият образ бавно се размърда. Вълнички мътеха и без друго размитото изображение. Пара, следвана от едва забележими мехурчета се отделяше от повърхността му и с яростно съскане биваше унищожавана от нагревателите по тавана. Скоро образът започна да придобива вид… този на Лестър.
-А това… Приеми, че това съм аз.
Мътна, черна течност покри другото изображение. Нямаше вълнички, нямаше пара, нямаше мехурчета. Веществото се втвърди светкавично върху тялото, превръщайки го в нескопосано произведение на изкуството. Силен тътен проехтя из тясното пространство, причинявайки болка на Лестър. Той покри ушите си с ръце и за пореден път стисна клепачи в пристъп на паника.
-Отвори очи, пиленце!
Двете фигури се бяха изправили в цялата си прелест и се прогаряха една друга с поглед. Очите на непознатия бяха червени, изпълнени със злоба и гняв, а в тези на Лестър се четеше страх и примирение със зловещата съдба.
“Какво става?”
В отговор странникът сграбчи опонента си за гърдите. Ръката му бавно потъна навътре сякаш преминаваше през водна завеса. Двете тела започнаха да се тресат – едното в пристъп на неистова болка, а другото от върховното удоволствие, което си личеше, че изпитва. След няколко секунди непознатият се отдръпна и изтегли ръката си. Пръстите му бяха стиснали нещо, което очевидно беше живо и правеше всичко възможно, за да се освободи от желязната хватка. Душата на Лестър, което всъщност представляваше, безпомощно се гърчеше, но без резултат. Скоро тя напусна тялото, което безжизнено се строполи на пода. Странникът вдигна безплътната сянка над главата си и я захвърли към нагревателите по стената. Те я погълнаха безмилостно и експлодираха, принуждавайки Лестър да прикрие лицето си с ръка. Настана пълен мрак…
…отново.
-Това ще стане с теб при подобно неразбиране. Ясно?
Лестър кимна уплашено. Чуваше ускореното биене на сърцето си, което се смеси със странния звук, който се разнесе изневиделица наоколо.
“Какво става пък сега?”
-Ти обеща! Ти даде обет! Предаде ни!
Гласовете идваха от всички страни. Бяха толкова познати. Мозъчните клетки на Лестър се впрегнаха в търсене на нещо, което да му припомни.
-Ти обеща! Предател!
“Да!”
Неговите приятели все още бродеха неотмъстени Душите им никога не ще намерят покой докато той не отмъсти на онзи вампир, който отне техния живот.
-Искаш го, нали?
Лицето на Хагсуорн изплува пред Лестър. Огромна усмивка озаряваше доволната му физиономия.
“Ти ще умреш!”
-Точно така! Той ще умре. Много скоро. Но първо…
“Да? Готов съм да ви послушам.”
-Ако си добро момче, ще го получиш. Ако ли пък не… Тогава ще последва предишната сцена. А ти не искаш това, нали?
“Не! Ще слушам! Искам него! Искам него!”

Малагорн изключи монитора и погледна един от вампирите в бели престилки.
-Този ще ни бъде от полза – каза той. – Пригответе го! Сега, след като Дарил е мъртъв, смятам да направя няколко неща, които ще обърнат везните в наша полза. На първо време ще се погрижа за тази нагла Глутница.
-Първата партида от армията ще е завършена до няколко дни. Ще сме готови.
-Добре е да бъдете – усмихна се заканително Малагорн и излезе от лабораторията.


The Splinter Group (A Vampire’s Tale #11)

Ден седми.
Светът е пълен със странни и разнообразни неща. Чувал съм някъде тази глупост, но до скоро дори не съм си помислял да й вярвам. Винаги съм мислел, че вампирите са племе, извинете за израза, но си е така, което мисли само за своето оцеляване и как да се нахрани. Оказа се, че греша. Не бих нарекъл съществуването си дълго, но съм преживял достатъчно, за да смея да твърдя това. Именно заради тези мои… убеждения Малагорн се опитва да ме убие. Подронвали авторитета, каза ми той веднъж. Сякаш вампирите имат подобни неща.
Но когато бягаш и дори умираш, ставаш обект на чужди интереси. Оказа се, че съществуват няколко хиляди вампири (странно как толкова време не съм научил за тях), които тайно се борят срещу Малагорн и се опитват да прекъснат тиранията му, продължаваща вече близо хилядолетие. Според тази група нашият род е нещо като извънземните – съществуваме, всички знаят за нас, но никой не вярва. Ние сме били един вид животни, както те се изразиха, които се опитват да съжителстват с доминиращия вид на планетата. Тя, планетата, не е наша, за да я искаме. Ние нямаме право да слагаме ръка върху нещо, което не ни принадлежи. Бих могъл да продължа още дълго в този дух, но няма смисъл.
Стоях в едно от тайните им скривалища в Португалия и наблюдавах уроците, които учителите преподаваха на младите и все още зелени вампирчета (повечето дори не бяха се трансформирали).
-Човешкото тяло е като орех – изглежда здраво и много издръжливо, но с един премерен и достатъчно силен удар бихте могли да решите битката в своя полза.
Още от малки Отцепниците, както се наричаха, учеха своите деца на самозащита. Не от себеподобни, а от ловците, които през последното десетилетие бяха разпрострели пипалата си почти навсякъде. Глутницата беше основният виновник за това, но честно казано и аз спомогнах доста. Все пак постигнах основната си цел – да превърна живота на всеки вампир в ад.
-Бъдете бързи, смъртоносни и много предпазливи. Знайте, че тези хора не се шегуват. Основното им оръжие е среброто. Избягвайте го на всяка цена. Допир с кръвта ви ще задейства химична реакция, която ще изпепели тялото ви отвътре навън и ще го превърне в пепел за секунда.
След малката сцена, която Валор спретна преди седмица в каналите, аз реших да се оттегля далече от Испания и от Европа като цяло. Харесах си Аляска, която не беше по вкуса на повечето вампири заради прекалено ниските температури. Надявах се, че там ще съм в безопасност, но рядко нещата се нареждат по начина, по който ги планираме. На пристанището бях посрещнат от пет члена на Отцепниците, които ми се представиха най-учтиво и ме помолиха да ги последвам. Нямах никакво желание да се забърквам в каквото и да е повече и любезно, доколкото ситуацията ми позволяваше, им отказах. Секунда по-късно изпаднах в безсъзнание и се събудих на това място.
-Нека разгледаме тази човешка глава.
Периодично хора на Отцепниците се отбиваха до близката морга и си набавяха тела, за научни цели, както се изразяваха.
-Едно от най-предпочитаните места за смучене на кръв се намира точно тук, десетина сантиметра под ушите.
Усетих как някой се приближава тихо зад гърба ми.
-Да? – изпреварих го, но не се обърнах.

Ден пети.
Не съм виждал слънцето вече близо двеста години. Луната ме поздравяваше щом се събудя и пак тя ми пожелаваше приятни сънища сутрин. Винаги така е било и винаги така ще бъде. Това е факт, който не мога да променя колкото и да искам. Свикнах с мрака. Живея с него и двамата се научихме да съжителстваме чудесно. Никога не съм предполагал, че ще изпитам страх. Но когато отворих очи и той ме обгърна аз настръхнах. Малки капчици гореща, лепкава пот се стичаха по челото ми. Те се търкулваха надолу и падаха право в очите, предизвиквайки пареща болка. Застоял, тежък въздух се опитваше да проникне през ноздрите ми, но дробовете сякаш му отказваха. Дишането ми все повече и повече се учестяваше.
“Къде съм?”
Вероятно знаех отговора или поне подозирах, но се чувствах длъжен да попитам себе си.
-Отвори очи, скъпи!
Чух глас. Беше толкова близо. Но не можех да видя никого. Опитах да се вслушам отново.
-Хайде, отвори очи!
Плахо направих крачка, после две, и три. Малка бяла точка се открои на черния фон. С приближаването ми тя все повече и повече придобиваше очертанията на фигура – женска фигура. Седеше с гръб към мен и говореше на някакъв мъж, който лежеше на земята. Всъщност и двамата изглеждаха като че висят във въздуха, но аз знаех, че това е само илюзия, създадена от непрогледния мрак.
-Какво? – отвърна раздразнено лежащият и се изправи. О, богове!
“Но… това съм аз.”
Гледах и не вярвах на очите си. Фигурата носеше дънки и тениска – дрехи на двадесети век. Единствено лицето разваляше цялостната картина. Леко зачервените бузи, подпухналите торбички под очите, руменото изражение, животът, който четях в него. Всичко това говореше едно нещо – това беше най-обикновен човек. И все пак то притежаваше моите черти, моите очи, моята коса. Как е възможно? Сънувах ли?
-Време е да ставаш вече, скъпи – каза жената. Насочих вниманието си към нея. Щом това бях аз, би ли могло това да е Лиана? Направих крачка в страни с надеждата да зърна лицето й, но те също ме последваха. Оказа се безполезно. Всяка стъпка, която аз направех, те повтаряха.
-Какво искаш от мен? – попита Дарил. – Защо ме следваш?
-Но, скъпи… – Лиана, както я нарекох, звучеше леко объркана и вероятно малко разочарована. – Аз… аз те обичам!
-Ти ме обичаш – повтори Дарил и сведе печално поглед. – Сбъркала си човека. Аз не заслужавам любовта ти. Аз съм жестоко и студено чудовище. Единствените чувства, които умея да изпитвам, са гняв, омраза, пренебрежение, завист, алчност… Не познавам обич, съчувствие, състрадание, радост… Нямам чувство за хумор и съм студен към всички хора. По-добре си върви! При мен няма да намериш нещо, което аз самия не притежавам – щастие. Аз съм чудовище!
-Но… – Лиана звучеше разбита. Чувах риданията й и виждах как раменете й се тресат. – Защо говориш така? Това не е истина!
-Напротив. Това е жестоката истина. Боли, знам, но е по-добре да го научиш от сега…
Това не е сън. Това е кошмар. Аз не съм такъв. Нали?
-Не! – изкрещя жената и се хвърли върху Дарил.
-Върви си! – разгневи се той и я удари. Главата й килна на една страна и малка струйка кръв се стече по лявата буза. Капките падаха върху тялото на треперещия от гняв мъж и по прогаряха като киселина. Той се опита да се отскубне от прегръдката на Лиана, но тя го стисна с всичката си сила, на която бе способна, и не му позволи да помръдне. Бавно приближи покритото си с кръв лице до неговото и устните им се сляха в смъртоносна целувка. Ярко червени пламъци обгърнаха гърчещите се тела и за секунди ги изпепелиха. Затворих очи и се опитах да не мисля за ужасяващата картина.
-Дарил, събуди се! – гласът идваше над мен. Рязко отворих очи и се изправих. Група вампири в бели престилки ме бяха наобиколили.
-Спокойно, Дарил! Успокой се! Това беше само сън.
-Къде съм? – огледах се, но обстановката ми беше напълно непозната.
-В тайните подземия на Отцепниците – информира ме един от вампирите. – Преди пет дена те прибрахме от пристанището. Канеше се да заминеш за Аляска. Помниш ли?

Ден седми, малко по-късно.
Най-после лидерът на отцепническата група беше решил да ме приеме. Два масивни вампира ме ескортираха до покоите му и затвориха вратите на излизане.
-Дарил, предполагам?
Гласът идваше от дъното на стаята, но там беше прекалено тъмно, за да видя каквото и да било.
-Не се опитвай да ме видиш – сякаш прочете мислите ми вампирът. – Когато аз реша ще ти се покажа. На първо време нека се представя. Казвам се Малстром и обединявам под крилото си всички членове на Отцепниците. Вече знаеш кои сме и срещу какво се борим. Преди да зададеш въпросите си, бих искал да ти прочета извадка от личните архиви на Малагорн. Имаме внедрени хора там. Слушай. Дата е от вчера. Днес Вейл най-после премахна този жалък предател Дарил. Информацията, която Хагсуорн ни даде, се оказа вярна. Валор не е убил гадината когато е имал възможност. Чудя се защо ли. Мислех, че те се борят срещу всеки вампир убил човек, особено ако е един от Глутницата. Но грешката вече е поправена. Вейл се закле, че лично е забил острието на меча в сърцето на Дарил.
-Това някаква шега ли е? – нещо започнаха да ме изнервят тези Отцепници. Всичката тази потайност направо ме караше да полудявам. И това име Хагсуорн. Звучеше ми много познато, но не можех да се сетя от къде.
-Ние не се шегуваме. Виктор ще ти обясни всичко.
Обърнах се към вратата, където ме чакаше същият вампир, когото видях при събуждането си преди два дни.
-Последвай ме – каза той.
Вървяхме над десет минути из най-странните конструкции, които някога бях виждал и не обелихме нито дума. Виктор просто гледаше напред и натискаше поредния бутон за поредната врата.
-Искам да те питам нещо – каза най-после той. – Срещал ли си вампири, които да ти изглеждат много еднакво, да се държат най-малкото глупаво, да не говорят въобще и да не обръщат внимание на каквото и да е?
-Какво? – нищо не успях да разбера от това, което ми наговори. Думите излизаха толкова бързо от устата му, че ми беше изключително трудно да го следя.
-Ясно – констатира той. – Нека започнем от самото начало. Преди близо половин век ние създадохме нещо. По-точно, това беше един вид машина, която ни позволяваше да правим копия на живата материя, използвайки най-обикновена мостра от оригинала. На простосмъртните ще са им необходими още поне стотина години да достигнат до подобно откритие. Както и да е. За съжаление преди около десетилетие хората на Малагорн успяха да се докопат до прототипа и да създадат своя собствена машина. Сега този тиранин използва устройството в своя полза като цели да изгради армия от непобедими вампири, с които да властва над хората.
-Чакай малко! Спри! – наложи се да го прекъсна. Всичко това звучеше… малко странно. Та кой би повярвал? – Единственото нещо, което искам да знам в момента е как Вейл ме е убил вчера след като аз се намирах тук?
-Преди да отговоря на въпроса ти, бих искал да разбера още нещо. Помниш ли онзи ужасен сън, който сънува преди да те събудя?
Кимнах.
-Това беше един вид тест, Дарил. Налагаше се да проникнем дълбоко в съзнанието ти и да проверим някои неща за теб. Най-доброто място за информация е директният достъп до паметта на личността. Така сме сто процента сигурни, че не ни лъже. Това, което успяхме да установим за теб е, че умираш. Нямам предвид, че ще се превърнеш на прах или нещо подобно. Не. Просто ти си успял да се докоснеш до нещо, за което повечето от нас само могат да мечтаят в своя вампирски живот – човечността. Ние се борим за един по-добър свят за хората, но това не ни прави по-човечни. От вътре ние сме животни. Но ти.. Ти си различен. В теб е проникнала частица от истинско добро и това те убива. Доброто не може да съжителства с другата ти част и скоро една от двете ще надделее. За теб обаче ще е твърде късно, защото ти си свикнал да живееш и с двете. Загубата на едната би означавала край. Съжалявам, че трябваше да го научиш по този начин.
-Виж – идваше ми да му се изсмея в лицето, но предпочетох да си замълча, – попитах нещо и настоявам за отговор.
-Добре. Докато спеше ние вземехме проба от кръвта ти и направихме копие. Знаехме, че Малагорн ще те търси и няма да намери покой докато не те убие. Затова ние се погрижихме той да бъде удовлетворен. Създадохме перфектното копие и го изпратихме на сигурна смърт.
-Ти каза, че тази машина създава непобедими вампири, а сега ми казваш, че сте изпратили копието ми на смърт. Объркваш ме, Виктор.
-Красотата на това устройство е, че може да прави някои модификации и промени, които оригинала няма. Като например, би могло да се добави втори слой кожа, който да предпазва вампира от смъртоносните слънчеви лъчи. Също така може да се увеличи масата на мускулите, да се премахне част от мозъка, като така новия екземпляр ще е напълно под контрол и няма да създава проблеми. Има и още множество дребни подробности, с които не бих желал да те занимавам сега. Знай само, че вампирите на Малагорн са лишени от всякакъв разум и изпълняват всяка заповед стриктно и без всякакви въпроси. Те са перфектните машини за убиване; роботи, чийто софтуер никога няма да се скапе и няма да се обърнат срещу създателя си.
-Какво?
-Терминатор – изгледа ме доволно Виктор. – Не гледаш ли филми. Класика в жанра.
-Както и да е – нямах желание да се занимавам с глупавите увлечение на вампира. – Имам още един, последен, въпрос. Каква е моята роля в тази история? Защо ме доведохте тук?


Dead Body (A Vampire’s Tale #10)

Осем късчета хартия лежаха на каменния под в наземната зала на Малагорн и леко потрепваха при нежното докосване на тихия нощен вятър, който се промъкваше през тесните отвори по покрива. Вампирът ги гледаше, но очите му минаваха през тях като през прозрачен сатенен воал и пронизваха изографисаните плочи. Една от хартийките, изглежда подхвърлена малко по-силно от струята, се вдигна във въздуха и се понесе безгрижно из облата стая. Като волна пеперуда тя се носеше наоколо и отказваше да се приземи обратно на земята, където беше студено и неприветливо. Въодушевена от примера друга хартийка също полетя своя безсмъртен полет на мечтите.
Малагорн бавно вдигна очи и се загледа в двете парчета, които по най-нахален начин пречеха на концентрацията му и го дразнеха. Изчака ги няколко секунди с надеждата, че ще благоволят да паднат и по този начин ще избегнат натрупващия се гняв вътре в него, но за съжаления не проявиха подобно благоразумие. Сребърният му меч, който Аравон – тайния предводител на вампирските армии през Втория кръстоносен поход – изкова специално за най-добрия си и верен войник преди много години, полетя стремглаво към немирните късове и ги посече без капка милост. Но вместо тихо да се предадат и да паднат с наведени глави на земята, хартийките продължиха, макар и на повече части, да се носят около вампира и да му пречат. Следващата атака на Малагорн обаче се оказа решаваща за изхода от двубоя и той сграбчи натрапниците и ги хвърли в камината до него. Остана така няколко секунди, загледан в изгарящите им тела и задоволство се изписа на лицето му.
-Още някой? – погледна той останалите парчета. Но какво ли всъщност очакваше? Отговор? Едва ли. Та това бяха само малки хартийки, които беше наредил по-рано вечерта на пода, за да му помогнат да разчете древните рисунки по плочите. Неговите хора намериха тези антики докато копаели нова галерия в подземния град и решили, че може да са нещо важно. Кой знае? Може и да са, стига да успее да ги разчете. Всичко това му подсказваше, че има нужда от почивка.
Точно в този момент на вратата се почука.
-Извинете ме, господарю! Вейл се върна.
-Идвам веднага – каза Малагорн и се запъти към вратата. Преди да излезе обаче се спря и погледна другите шест хартийки. Нещо в него не му даваше мира и реши, че трябва да направи това, което вътрешният му разум се опитваше да му втълпи. Сграбчи парчетата и без да се замисля ги хвърли при останалите си събратя в огъня.
-В случай, че решите да им подражавате, нека минем направо на последиците – тихият му смях остана да рикошира из облите стени още няколко секунди след напускането му.
Вейл и Хагсуорн нервно крачеха из стаята и от време на време се споглеждаха. Очите им, изпълнение с неудобство на единия и страха на другия, неспокойно шареха по изрисуваните стени и гледаха към забранения сектор. Личните покои на Малагорн, които се говореше, че продължават близо километър надолу под земята, бяха абсолютно забранени за всички вампири освен слепите екзекутори. Хагсуорн винаги се е чудел как тези изроди се оправяха из лабиринтите на подземните градове щом не виждаха абсолютно нищо. Дали пък не се правеха на слепи?
-Вейл? – Избраният се изкачи по стълбата и седна на специален стол от кости, който прислугата му донесе. – Какви са новините? Това Дарил ли беше или този тук ни е излъгал?
-Това, което убих определено приличаше на него и се държеше по същия начин…
-Но? – Малагорн усети тревога в гласа на своя убиец, нещо, което рядко можеше да се случи с него.
-Не съм много сигурен. Винаги вярвам на своята интуиция, а не на очите си, и ви казвам, че това, което убих, носеше обвивката на Дарил, но дали беше самия Дарил – това не мога да кажа със сигурност.
-Какво? – Хагсуорн подскочи като ужилен. – Какви ги говориш? Ти лично заби кола в сърцето му! Опита кръвта му! Това беше Дариъс!
-Може и така да е – каза Вейл. – Обаче аз съм се сражавал с Дарил рамо до рамо срещу Обречените и мога да кажа, че това там приличаше на него само по външен вид.
-Това е било преди много години – разпали се Хагсуорн. – Той се промени. Превърна се в предател.
-Има право – намеси се Малагорн. – Дарил определено се промени след смъртта на Лиана. Може и да грешиш. Щом е изглеждал като него…
Вейл предпочете да остане мълчалив. Погледът му остана вперен в пространството, обмисляйки казаното.
-Когато ви изпратих – Малагорн реши този въпрос за приключен – бях много скептично настроен към информацията ти Хагсуорн. Дори дадох заповед на Вейл да те убие ако не намерите Дарил на въпросното място. Сигурно се чудиш защо? Много е просто. Преди пет дни получих сигурна информация от мой доверен човек в Глутницата, че лично предводителят им Валор и сложил край на жалкия живот на Дарил. Изглежда, че въпреки всичко не мога да вярвам на хората си там щом сте се сблъскали с него. Но… Тук идва ред да си зададем едно голямо но. Какво всъщност е станало? Дали Валор се е размекнал? Убил ли е наистина Дарил онази нощ и ако е така, кого уби Вейл днес? Надявам се съвсем скоро да разберем.

Градската морга, малко преди пет часа.
-Внимавай с лицето! – кресна единият бандит и удари партньора си по гърба. – Не трябва да има драскотини. Иначе сделката става невалидна.
Мигел изсъска гневно и извърна глава. Грозният белег, който пресичаше лявата му буза, засия в неестествено червено при нахлуващата кръв. Очите му потъмняха и се стрелнаха към Пабло. Вторият беше с близо педя по-нисък от приятеля си и по телосложение също изоставаше сравнително. При разгневения вид на Мигел тялото му сякаш още повече се смали и той отстъпи крачка назад.
-Спокойно, човече! Само ти напомнях!
-Никога… – Мигел изгаряше тялото на Пабло с очи. – Никога не ме удряй!
-Моя грешка! – заекна Пабло. – Моя грешка! Никога вече!
Двамата останаха още няколко секунди, вгледани един в друг. Отношенията винаги са били обтегнати на максимум и много малко им трябваше, за да се избият. Пабло беше вперил поглед в тялото на жертвата, която бяха наети да доставят, и нервен избягваше погледа на своя партньор. Мигел, от своя страна, наблюдаваше всяко движение,всеки жест, с една единствена надежда – грешка. Молеше се Пабло да кажа или да направи още нещо, с което да прекоси границата. Тогава щеше да го подреди така, както на него му се искаше. Но това не стана. Времето не ги жалеше и определено няма намерение да спре и да ги изчака да свършат с глупостите си.
-Скоро ще се съмне. Да продължаваме!
“До следващия път!”, закани се Мигел.
Мъжете вдигнаха тялото и бавно и внимателно го пренесоха до микробуса, паркиран в сянката на близката сграда. Вратата се отвори и една глава се показа. По лицето на въпросната личност двамата можеха да разчетат силно раздразнение и гняв. Бавеха се и на работодателите това не им се нравеше.
-Побързайте! – изсъска мъжът и се прибра обратно в колата.
След няколко секунди трупът беше натоварен и бяха готови да тръгват. Гумите изсвистяха бясно и микробусът се понесе из нощните улици на Мадрид. Мигел и Пабло седяха на задните седалки до мъртвия и се гледаха въпросително. Единствените два въпроса, които се въртяха из главите им бяха свързани с пари, заплащане и евентуална посока на пътуването. Но имаха достатъчно ум в главите си, за да не задават прекалено много въпроси. Всъщност по-добре да не задаваха каквито и да е въпроси. Щом човекът реши да им плати ще си получат парите. Можеха само да чакат и да се надяват.
Половин час обикаляха града и на моменти на двамата им се стори, че се въртят в кръг. Точно когато търпението на Мигел се изчерпа и той се престраши да попита, спряха. Мъжът зад волана се обърна и им подаде голям черен чувал.
-Поставете тялото вътре! – заповяда той и излезе. След секунда задните врати се отвориха и Мигел и Пабло бяха посрещнати от пет мускулести мъже с празен поглед в очите и въоръжение за две дузини войници от редовната армия.
-Здравейте! – махна с ръка Пабло, но мъжете сякаш не ги забелязваха. Очите им се бяха втренчели в тях, но минаваха през телата им като че ли бяха прозрачни. Човекът, който ги докара до тук, потупа един от едрите типове по гърба и каза:
-Занеси трупа в лабораторията! Останалите ме последвайте! Доведете и тези отрепки!
Престъпниците се спогледаха объркано. За тях ли ставаше дума? Много време за размисъл нямаха. Останалите четирима ги издърпаха от микробуса и ги задърпаха като чували със зеленчуци.
-Къде ни водите? – попита леко уплашен Пабло, но не получи отговор.
-Хей! – настоя той. – Тия май са глухи – обърна се към Мигел. – А сега какво?
-Нямам ни най-малка престава – погледите им се засякоха. Усещаха надигащия се страх – страхът от неизвестното. Всички тези тунели, подземия. Нямаха никаква идея какво предстои и дори не можеха да си го представят.
След още няколко минути болезнено влачене по пода бяха оставени в малка обла стаичка с червени метални стени и решетъчен под. Вече и двамата трепереха от страх.
-Какво ще правите с нас? – провикна се Мигел.
-Спокойно, господа! – гласът им звучеше много познато. Приличаше на онзи на мъжа от микробуса.
-Ти каза, че ще ни платиш щом свършим работата.
-Така ли съм казал? – направи се на учуден вампирът.
-Мръсно копеле! – закани се Мигел. – Ще те пипна! Обещавам!
-Съмнявам се – тих, но зловещ смях отекна из стаята. Подът се задвижи и решетките бавно се вдигнаха нагоре. Няколко комплекта ярко зелени очи се втренчиха в двамата мъже.
-Мигел? – Пабло страхливо се приближи до своя приятел. – Какво е това?
Люспеста лапа решително се подаде от вътрешността, следвана и от останалата част на тялото. Не много голямо гущероподобно същество с котешка стъпка изпълзя от своята клетка. По гърба му стърчаха множество малки шипове като на таралеж, а устата му приличаше на месомелачка. Звярът злобно изръмжа и направи крачка напред. Мигел и Пабло отстъпиха назад. Още подобни неща се появиха и скоро двамата бяха заобиколени от поне половин дузина гладни “домашни животинки”.
-Как върви? – попита един от персонала на лабораторията и надникна през малкия прозорец. Двете отрепки, които бяха заключили там, сега покриваха по-голяма част от помещението. Две от съществата спореха ожесточено за един крак, докато други две си деляха глава. Кръвта по стените и пода почти не се забелязваше. Повечето се беше стекла в клетките и щеше да послужи на зверовете за по-късно. И без друго те щяха да приберат всичко, което не успеят да изядат, при себе си.
-Чудесно – усмихна се вампирът и даде сигнал на съществата да се прибират.


Death – Act II (A Vampire’s Tale #9)

Бляскавата кариера на вампир-доносник, която бавно градях, изглежда беше прекалено хубаво, за да е истинска напълно. Чувствах, че рано или късно везните ще се наклонят срещу мен и тогава… Мислите ми винаги спираха до тази точка и отказваха да продължат напред. Страхувах ли се? Не можех да открия отговор, но не толкова, че не съществуваше такъв, а по-скоро аз не желаех да го намирам. Имах нужда да търся нещо, нещо по-различно, от това да убивам себеподобни и да се крия от слънчевите лъчи. Вероятно бях объркан. Но защо?
Слуховете се носят светкавично из нашите среди и само два-три часа след посещението на Лестър, аз бях поздравяван от всеки срещнат вампир за чудесно свършената работа и премахването на един от най-яростните и добри ловци на Глутницата. Правех всичко възможно да се преструвам, че се радвам, че споделям чувствата им, но всъщност не беше така. В моменти като този наистина ме обземаше страх. Но на просто обикновен страх, а такъв, който кара тялото ти да се тресе от топли и студени вълни и пот да се стича по челото ти всеки път когато се разминеш с обикновен човек. Нещо нередно се беше случило и Глутницата съвсем скоро щеше да ме потърси. Те нямаше да повярват на мен. Всъщност на кого ли вярваха? Изглежда това беше без особено значение в този момент. Наложи се да действам бързо.

Валор седеше на леглото и гледаше звездите по нощното небе. Почукване по вратата го изкара от унеса му.
-Да? – попита той и бавно стана, обувайки ботушите си.
-Лестър е мъртъв, сър – заяви глас от другата страна.
-Какво? – извика изненадано Валор и рязко дръпна дръжката. – Кога е станало?
-Преди около три часа – отвърна нисък мъж в монашеско расо и плътна качулка на главата.
-Знаем ли как е станало? – продължи с въпросите предводителят на Глутницата, докато се предвижваше към главната командна стая, от където имаха връзка с всеки един ловец навън.
-Новините не са добри – каза с безразличие монахът. – Вярваме, че Дарил е извършил убийството.
-Дарил? – още по-невярващо погледна Валор към събеседника си. – Сигурни ли сте?
-Напълно. В тялото, което намерихме захвърлено близо до една от тайните ни квартири, имаше бележка.
-Какво гласеше тя?
Монахът подаде малко листче и търпеливо зачака заповедите на своя шеф.
-Не мога да повярвам! – възкликна Валор и стисна бележката в ръката си. – Баща ми наистина вярваше в този вампир. Обичаше да казва, че той е такъв само на външен вид, но душата му е все още човешка. Но аз знам и поговорката, за вълка, който козината си мени, но нрава никога. Сформирай отряд от пет от най-добрите ни ловци и го намерете. Искам да видя прахта му как се стича между пръстите ми. Върви! Аз ще се приготвя.
-Не мисля, че идеята ви да водите отряда е добра.
-Не ме интересува какво мислиш! – погледна го ядосано Валор. – Преди да умре баща ми аз дадох обещание. Заклех се, че един ден Дарил ще загине от ръката на някой от рода. Ако не е от моята, то от тази на децата ми, или на техните деца. Дори за миг не предположих, че това може да се случи. Но то стана.
Монахът мълчаливо изгледа Валор, след което излезе от стаята.

Избутах плъховете, които се бяха покатерили върху саркофага ми и погледнах към тримата ми придружители. Знаех, че рано или късно отряд на Глутницата ще бъде сформиран и ще тръгне по петите ми. Първото място, където щяха да търсят, бяха каналите. Всички знаеха къде живея. С огромна тъга огледах малката скромна дупка, в която живеех. Нямах никакво желание да я напускам, но особено голям избор не ми беше останал.
-Помогнете ми! – обърнах се към един от вампирите. – Внимателно го изнесете, натоварете го на камиона и го закарайте в онази западнала сграда, която ви показах по-рано. Аз имам да свърша още няколко неща и ще дойда.
След минута моето убежище бе натоварено на нищожното превозно средство и за първи път от толкова години се почувства сякаш бях гол. Гледайки го отдалечавайки се предчувствах, че никога не ще го видя повече. И не страх, че може да ми го откраднат, ме обгръщаше. По-скоро усещах неизбежното – смъртта. Вятърът виеше зловещо тази вечер, а луната се криеше свенливо зад множество тъмни облаци. Знаците не лъжат. Нещо лошо предстоеше и аз знаех какво е то. Ако Валор лично реши да се изправи срещу мен то загубата е сигурна. Обещах да баща му, че никога няма да го нараня и смятам да спазя своето обещание. Дори това да означава смърт за мен..
Погледнах за последен път към нощното небе, но не успях да зърна нито една звезда. Само тъмните зловещи облаци ми се усмихваха и очакваха да видят края ми. Още един знак. Въздъхнах. Не ми оставаше нищо друго освен да чакам.
Скоро те дойдоха. Чувах гласовете им, усещах стъпките им, чувствам омразата им. Бяха дошли за мен и нищо, освен смърт, нямаше да ги накара за размислят.
-Стойте тук и си отваряйте очите!
Чух познат глас – Валор. Опасенията ми се оказаха реални. Лично синът на един от най-верните ми приятели, може би единствен, сред хората беше дошъл да сложи край на жалкото ми съществуване и то точно когато бях започнал да го харесвам. Не можех да го нараня, а да го убия – и дума да не става. Дължах това на стария Валор, който ми повярва и ми помогна да превъзмогна болката и отчаянието. Щом ще умирам не виждах по-добър палач от този. Бях готов.
-Слизам сам! – отсече твърдо Валор и отмести шахтата. Стъпките му отекнаха по тесния коридор, все по-близо и по-близо. Желанието за мъст изгаряше сърцето му и приятелството с Лестър още повече подклаждаше огъня на отмъщението. Но от друга страна той изпитваше съмнение относно вината ми и пред него стоеше нерешима дилема. Въпреки всичко той знаеше, че след минута трябва да е подготвил своя отговор.
-Тази вечер няма нито една звезда по небето, Валор – посрещнах го щом изникна иззад завоя.
-Дарил? – в погледа му четях едновременно ужас и удивление. Чудеше се какво правя тук, знаейки че Глутницата ме търси. Ужасяваше се, че сега се налага да реши своята дилема. Реших, че няма нужда да му причинявам толкова излишна болка. Най-разумния изход беше аз сам да предложа решението.
-Стреляй, Валор! Сложи край! Отмъсти си!
-Дарил? – още по-голяма почуда разтърси объркания Валор. – Какво говориш?
-Трябва да го направиш. Това е единствения изход. Затова си тук, нали?
-Аз… – Валор заекна и сведе виновно поглед. – Ти си убил Лестър. Наказанието е неизбежно.
-Зная – въздъхнах. – И все пак… Погледни ме, момче, последните тридесет години аз служех на баща ти, а след това и на теб. Предадох всичко, в което се очакваше от мен да вярвам. Убивах своя род и не защото бях принуден… О, не! Аз го исках, Валор, исках го толкова силно, че първоначално дори не бях в състояние да го осъзная. Защо ми е след всички тези години, които бяха едни от най-удовлетворяващите за мен през последния век и половина, да се обърна срещу теб? Аз разбирам какво трябва да направиш. Но знай, че смъртта на Лестър не лежи на моето студено сърце. Веднъж вече продадох прокълнатата си душа на баща ти и сделката все още мисля, че това беше добра сделка. Нито за миг не съм изпитал угризения или съжаление за стореното. Не бих обърнал другата страна за нищо не света. Вместо това бих поел сребърния меч на Малагорн в гърдите си без дори да се замисля.
Валор поклати глава и седна объркано върху студения канал.
-Знаеш ли… – погледът му остана вперен в земята. – Вярвам ти, Дарил. Дълбоко в себе си чувствам, че ако сега те убия ще постъпя глупаво. Ще направя най-голямата грешка в живота си и след това няма да мога да погледна баща си в очите когато се срещнем. Какво бих могъл да сторя?
Той затвори очи и затаи дъх. Усещах страх. Усещах нерешителност. Осъзнах, че не е в състояние да вземе решение. Вероятно по-скоро би се оставил да го убия, но не и да ми посегне. Нещата се усложняваха.
-Трябва да решиш, Валор – подканих го. – Момчетата ти горе скоро ще станат неспокойни и някой ще слезе да провери какво става. Той определено няма да се замисля, а аз няма да се съпротивлявам.
-Прав си! – отсече Валор и вдигне глава. Най-после забелязах онази увереност, която търсех в самото начало. Мислех, че е взел решението, което аз исках да чуя. Сбърках!
-Върви, Дарил! Скрий се! Напусни страната. Бягай! На останалите ще кажа, че си мъртъв.
-Но… – опитах да му противореча. – Идеята е безумна. Колко мислиш, че ще продължи това? До къде мислиш, че ще стигна? Вампирите са навсякъде. Все някой ще ме види, ще ме познае и тогава… Глутницата ще научи по един или друг начин. Хората ще загубят доверието си в теб. Ще загубиш твърде много. Не свършим с това тук и сега.
-Не! Казах ти, бягай! Това е единствения начин.

-Десет минути по-късно Валор излязъл с мрачен поглед на лицето и тихо заявил, че всичко е свършено и Дарил е мъртъв. Подчинените му слезли да почистят района и открили купчина черен прах – прахът на вампира. Така си казали те и така било записано е историята на Глутницата.
Възрастният вампир подредил внимателно книгата на рафта и се усмихнал към учениците си:
-Казах ви, че съществуват повече от една теории за смъртта на този вампир. Дали обаче и тази е вярна? Никой освен Валор не може да кажа, а той отнесъл тайната в своя гроб. Поне така казват. Може пък Дарил наистина да е заминал далеч. Може да е загинал от стрелата на ловеца. Може би… Дали това е неговото тяло или не? Може би…
Но, толкова за днес. Да се концентрираме върху изсмукването на кръвта от вената….


Malagorn (A Vampire’s Tale #8)

Кръвта ще властва в моя живот!
Кръвта ще бъде моя господар!
Кръвта ще определя правилата!
Кръвта е моят живот!
Малагорн притвори очи и се опита да си припомни казаното от странникът.
“Времето настъпи, млади ми приятелю. Следя развитието ти през последните двайсет години. Днес ще получиш един по-различен подарък.”
Мъжът му подаде няколко парчета хартия и тихо каза:
-Не ги показвай на никого, не преди да изгрее луната. След това… вече ще е без значение.
Малагорн се опита да му каже, че не може да чете, но когато вдигна глава, странникът беше изчезнал. Момчето погледна червеникавите парчета и с изненада установи, че разбира всяка дума, изписана на тях.
“Обичай кръвта, както обичаш собствената си майка. Уважавай кръвта, както уважаваш собствения си баща.
Смъртта е част от човешката природа. Дълбоко под булото на илюзията живеем ние. Ние сме ловците. Хората са дивечът. Ти, Малагорн, син на Вакс и Кея, член на клана Арамакс, си един от нас. Истинската ти самоличност бе скрита през тези злощастни първи години. Решихме, че за теб е по-добре да ги прекараш с човешки същества и да се присъединиш към нас едва когато си готов. Ти си един от малцината чистокръвни вампири. Твоята съдба е да сееш смърт и да лееш и пиеш кръв.
Вероятно не би повярвал на думите ми. Вероятно би си казал: “Що за глупости?”. Преди всичко бих искал да те предупредя, че твоят час все още не е настъпил. През първите двадесет години от своя живот чистокръвният вампир расте и се развива като всяко друго нормално човешко дете: той расте като тях, яде като тях, интересува се от същите неща като тях. През това време организмът се подготвя за своята трансформация. И когато луната огрее с лъчите си въпросния вампир той се променя. Първо се появява непоносимостта към слънцето – в по-голямо количество лъчите му биха били смъртоносни. Следва драстично забавяне на процесите на стареене – една нормална вампирска година продължава над сто човешки. Кръвта изстива, кожата придобива блед оттенък и способността да се регенерира бързо… Последното, което ще усетиш, е жаждата. Ако не се грижиш тя винаги да бъде утолена, ще умреш.”
Малагорн четеше листчетата с жив интерес и въпреки, че не вярваше на нито една прочетена дума, на него му доставяше удоволствие. Повечето от нещата просто преминаваха през едното му ухо и излизаха през другото без да се задържат в главата му.
Последното листче започваше с по-уголемени знаци, които гласяха: “Година на Хаос”.
“Бих искал да споделя с теб, е една древна легенда. Преди повече от десет хиляди години вампирските кланове били разпокъсани и вечно воюващи за надмощие един над друг. Проливала се повече вампирска кръв, отколкото каквато и да е друга. Всички правила били заобикаляни и всеки си позволявал всичко. Годините минавали, а изход от положението не се намирал. Всеки път, когато споровете достигнели до приемлив резултат, се намирал някой, който да погребе надеждата.
Гледайки как всички около него умират, войнът Валак от клана Валак решил да поеме инициативата в свой ръце. Два века той доказвал себе си пред лидерите на клановете и с много усилия постигнал желания резултат – обединил ги. Последвали години на мир и разбирателство между вампирите. Подземният град Слордингород процъфтявал. Но, както става при подобни случаи, Валак имал и своите врагове. През дългото му властване били направени цели осемнадесет опита за покушение. Деветнадесетият бил успешен. Със смъртта на своя предводител настанали нови времена на размирици и смърт, продължили точно една вампирска година от триста и шейсет дни, наречена още Година на Хаоса.
За щастие по-мъдрите, възрастни членове на клановете осъзнали нуждата от един велик водач, който, ако не друго поне да поддържа мир между отделните племена. Ето защо в навечерието на триста шейсет и първия ден те избрали нов предводител, който получил названието Избраният. И така, традицията се запазила през вековете. Щом Избраният намери краят си настъпва Годината на Хаоса, в чийто последен ден се избира нов водач.
Казвам ти това, защото ти си по-специален Малагорн. Един ден и твоето време ще настане и ще заемеш трона на Избраният.
Честит рожден ден, момче!”
Малагорн бутна листчетата под постелката си и легна. Мислите му бяха объркани. Въпросите, които се въртяха из главата му, бяха абсурдни и смешни. Всеки, който ги чуе, би го заклеймил като луд и би го затворил на сигурно място. По-добре да си мълчи. Да се опита да забрави всичко това и да го приеме като думи на един изкуфял старец, или като една приказка за лека нощ. Потънал в спорове със самия себе си, Малагорн бавно се унесе и не след дълго спеше дълбоко.
Лежеше на обширна зелена поляна, която се простираше докъдето поглед стигаше. Вдигна очи и се загледа в прекрасното синьо небе. Чудесно място да прекара съня си. Но изглежда някой не споделяше неговите виждания. След секунда заваля дъжд. В началото като лека утринна роса, но постепенно се усили и се превърна в силен порой. Малагорн сведе поглед с идеята да потърси място за подслон и гледката не му хареса. Зелената трева рязко беше променила цвета си попивайки жадно дъждовната вода, която притежаваше кърваво червен цвят. Огромни облаци с подобен оттенък скоро покриха цялото небе и наоколо стана мрачно, студено и зловещо.
-Не се плаши, Малагорн! – разнесе се тих женски глас.
-Това е моят сън – смело отвърна момчето.- Коя си ти?
-Нима не ме позна? – разсмя се гласът. Малагорн не й обърна внимание. Огледа се с надеждата да открие мистериозната жена, но кървавият дъжд замъгляваше зрението му. – Аз съм твоята майка. Твоята истинска майка.
-Не! – поклати уверено глава Малагорн. – Моята майка е мъртва. Почина преди осем години от смъртоносна болест. Ти си просто един кошмар, който скоро ще свърши!
-Аз съм Кея, Малагорн. Сигурна съм, че Тервакс те е дарил с подарък по случай рождения ден. Нали?
-Но… – заекна объркано момчето. – Как може да знаеш?
-Забрави за тези малки подробности и ми отговори на един въпрос. Щастлив ли си?
-За какво говориш? Баща ми е прекрасен човек. Той ме обича.
-Да, но щастлив ли си? – настоя Кея. – Имаш ли престава кой е баща ти?
Малагорн отново предпочете да запази мълчание. Знаеше, че така или иначе отговор ще получи, независимо от своето мнение.
-Ти живееш с един убиец. Не съвестта му тежат десетки вампири, загубили живота си само защото са това, което са – добитък. Това сме ние в очите на тези варвари. Просто едно стадо диви и много опасни зверове.
-Лъжеш! – извика Малагорн.
-Така ли смяташ? – Кея не звучеше изненадана. Сякаш е очаквала подобна реакция. – Нека ти покажа нещо – каза тя.

-Днес ще се нахраним добре! – усмихна се Ярел.
Малагорн стоеше на входа на не много голяма пещера. Вътре три вампира се бяха скупчили около каменна обредна плоча и си говореха. Този, чийто глас чу първи, беше нисък и много слаб. Само кожа и кости. Приятелят му, от своя страна, беше пълната противоположност – висок и мускулест. В дясната си ръка стискаше огромен меч. Третият вампир не можеше да се види, тъй като стоеше на земята превит на две.
-Какво да бъде? – попита Вакс.
-Това е твоят баща, скъпи! – подхвърли духът на Кея.
-Аз искам ръка – отвърна Ярел и протри доволно ръце. Едва сега Малагорн забеляза и обекта на техния интерес. Върху каменната плоча лежеше мъж на около четиридесет години с възможно най-ужасения поглед, който момчето някога бе виждало. Ръцете му бяха здраво привързани към олтара, а голяма каменна купа стоеше под тялото му.
-Вакс винаги пазеше кръвта – каза Кея. – Според него всяка капка трябва да бъде изпита, за да не потърси отмъщение след това. Никога не разбрах какви ги говори.
Големият вампир вдигна острието и хладнокръвно го стовари върху рамото на жертвата. Кръв оплиска лицето му, но очите не трепнаха. Бавно изкара езика си и облиза по-близките капки. След това подаде отрязаното парче месо на своя приятел, който от своя страна жадно впи зъби в плътта.
-Отвратително! – възкликна Малагорн.
Вакс погледна крещящия човек, чийто очи се бяха насълзили от болка, и кимна в знак на разбиране:
-Май ще е по-добре да те убия, че много шум вдигаш.
Мъжът умолително закима с глава. Погледът му молеше за пощада, но Вакс остана сляп и глух. Той беше гладен, а пред него лежеше храната. Не можеше просто да я пусне да си ходи. Замахна с меча си за втори път и главата на нещастника се търкулна по пода към изхода на пещерата.
-Последвай я! – каза Кея и Малагорн тръгна след нея. В храстите до самия отвор се бяха скрили трима души и с бесни погледи наблюдаваха събитията в пещерата.
-Мръсни копелета! – изсъска през зъби единият и внимателно и с отвращение избута търколилата се глава по-далеч от себе си. – Мисля, че е време да действаме.
-Татко?! – Малагорн се вгледа внимателно и разпозна баща си. – Но какво…
-Само гледай – каза Кея.
-Хей, скъпа, сигурна ли си, че не искаш? – подвикна Вакс към третия вампир, който до този момент седеше скрит в сенките. – Кръвта е чудесна.
-Може би по-късно – отвърна унил женски глас.
-Това съм аз! – Малагорн усети задоволство в гласа на Кея.
Пребледнял женски вампир се приближи до каменната купа и потопи пръст.
-Добре ли си? – попита леко разтревожено Вакс.
-Мисля, че е време – тихо му отвърна Кея и бавно легна на земята. Малко по-късно с учестено дишане и пот на челото тя едва успя да промълви:
-Кръвта… Донеси я…
-Виждам главата! – извика развълнувано Ярел.
-Кръвта? – погледна я Вакс объркано. – Кръвта! Разбира се! Ярел, донеси купата! Бързо!
Дребният вампир вдигна каменния поднос и го подаде на Кея. Тя отпи половината и го върна обратно.
-Полей ме, Вакс! – изпъшка тя. – Детето трябва да вкуси първо Нея преди да е поело първата си глътка въздух.
-Какво става там? Какво правят? – Малагорн дочу ловците нервно да си шепнат в храстите. – Този огромният ми пречи да видя както трябва.
-Ела, ще се преместим малко в страни. Изглежда са концентрирали цялото си внимание над нещо. Май женският умира.
-Мислиш ли?
-Почти е готово! – вълнуваше се Ярел.
Ловците безшумно пропълзяха по-близо до входа и не след дълго виждаха и трите вампира. Бащата ма Магагорн вдигна лъка си и злобно се усмихна. Стрелата излетя и пое своя смъртоносен полет към сърцето на нищо не подозиращата Кея. Среброто прониза плътта и писъците й пронизаха мрака – още по-ужасяващи и страшни от преди.
-Скъпа? – Вакс невярващо изгледа своята любима.
-Бебето… – изстена тя. – Ти трябва да го спасиш!
Тялото й се посипа върху новороденото. Песъчинките покриха малкото му телце и сякаш попиха в него. Детето размаха весело ръце и започна да облизва прахта около устата си.
-Не мога да повярвам! – гледаше потресен Ярел. – То май я изяде.
Една стрела сложи край на учудването му и го понесе към ловците с цел да си отмъсти. Вакс се изправи и бързо се насочи към олтара като се стараеше да е с гръб към входа. Постави бебето до мъртвото тяло, погали го нежно по челото и се усмихна:
-Един ден ти ще станеш велик вампир, Малгорн, наистина велик.
Вакс извади от дрехата си малко парче камък, на което беше издълбано името му, и по постави на корема. След това се обърна към невидимите си врагове и яростно изкрещя:
-Покажете се, страхливци!
Две стрели пронизаха гърдите му и го отхвърлиха назад към стената.
-Страхливци… – изстена той и се остави на вятъра да го понесе.
Малагорн се приближи до малкото същество в олтара и погледна каменното парче.
-Това не може да е истина! – възкликна с ужас той и извади същото от джоба си. – Не!
Кея се материализира до него и доволно го изгледа.
-Сега вече знаеш кой си – каза тя. – Съвсем скоро трансформацията ще е завършена. От теб ще искам единствено да отмъстиш за нас. Ти си различен Малагорн. Не ни разочаровай!
Облян в студена пот и със затруднено дишане момчето рязко отвори очи. Пълната луна се прокрадваше през малката дупка на стената и осветяваше изтръпналото му тяло. Тогава той я почувства за първи път – жаждата. Изгаряше го отвътре като киселина. Силна болка прониза стомаха му и накара мускулите му да се свият. Опита се да се изправи, но и това не му се отдаде.
“Аз съм вампир”, започна да си повтаря Малагорн,”Аз съм вампир.”
Погледна малкия си брат, който неспокойно се въртеше върху постелята си. Опита се да открие нещо в съзнанието си, в душата си, в сърцето си. Но напразно. Вече не го виждаше като хлапето, което вечно го дразнеше, но с което прекарваше чудесно времето си. О, не! Сега виждаше пред себе си храна. Колко прости бяха станали нещата. Само едно парче месо – сочно и пълно със свежа кръв.
Малагорн се прокрадна тихо до него и без да го буди пое главата му в здравите си ръце и рязко я изви на ляво. Вратът изпука зловещо и се прекърши.
-Съжалявам, малки ми братко, но по-силният оцелява. Знаеш закона на природата.
Зъбите му се впиха в нежната детска плът и времето спря за Малагорн. Удоволствието беше неописуемо. Секундите се превърнаха в часове, минутите в дни. Вампирът смучеше кръвта на своя брат и весело ръмжеше. Течността отне и малкото останало човешко в него. Превърна се в безмилостна машина за убиване, която отстояваше вампирските интереси с цената на живота си.

-Всички са мъртви! – възкликна ловец от съседното село.
-Но как е възможно? – недоумяваше друг.
-Цялото село е избито – жени, мъже, деца.
-Вампири?
-Несъмнено. Поне десет са били.
-Това е ужасно!

Кръвта е моят живот!
Кръвта е моят господар!


Death – Act I (A Vampire’s Tale #7)

Древните легенди гласят, че когато хората бъдат обзети от неистова паника, тогава ще настъпи времето на вампира. В продължение на десетилетия тази загадка е тровела ума на велики вампирски водачи. Всеки е умирал с надеждата, че той пръв ще достигне до заветната цел – да властва над човешкия род. Но не е ли всъщност това, към което всеки от нас се стреми? Да властва над жалките човеци. Да ги подритва и да им се подиграва. За съжаление и до днес никой не е успял да открие отговор и надали някога това ще стане.
Чувствах, че моето време на земята е към своя край. Нещо в мен ми подсказваше, че съвсем скоро ще срещна вампир, по-силен и могъщ от мен, който ще прекрати жалкото ми съществуване на предател. Рано или късно те щяха да разберат и тогава… Маските ще паднат и клановете ще покажат истинските си лица – зли, безмилостни, пресметливи. Това бяха те. Машини за убиване, които не се интересуваха от нищо друго, освен от собственото си състояние.
Отворих последната страница в своя дневник. Чувствах го. Усещах присъствието му във вятъра. Той беше дошъл за мен по-скоро отколкото го очаквах.
-Тук съм, Вейл! – извиках аз. – Не се страхувам от теб!
Вейл беше дясната ръка на Избрания, съвършеният убиец. Изпълняваше заповедите без да се поколебае и без да пита. Лоялен към своя господар до самата си смърт. Лицето му беше покрито с множество белези, които говореха за прекрасния му характер.
-Излез!
След срещата си с Лестър преди около седмица и предсмъртните му викове, които чух онази вечер, разбрах, че нещата са тръгнали на зле. Без да се замислям изтеглих ковчега си от каналите и се укрих в тази порутена постройка в най-пропадналата част на града. Славата на тази сграда се носеше из тукашните среди по-бързо и от вятъра наоколо. Казват, че призракът на предишния собственик – наемен убиец – все още броди между стените. Изглежда всички вярваха на това и досега не съм имал компания. Честно казано обаче и с духове не съм имал честта да си поговоря. Предимството на единствения етаж, като изключим мазето, в което съм се настанил, беше, че поради повечето липсващи стени имаше голямо пространство. Идеално място за малка арена. Може би дори и идеално за мой гроб.
-Покажи се! Знам, че си тук! – отново се провикнах.
-Дарил! Дарил! – чух глас в далечината. Произнасяше името ми бавно и отчетливо. Звучеше ми много познато, но в никакъв случай на Вейл. Глупавият вампир избягваше да говори много, но когато дареше околните с речта си тя едва се разбираше.
-Кой, по дяволите, си ти?
-Не ме ли позна, Дарил?
Една фигура бавно изплува от мрака и запристъпва към мен.
-А трябва ли? – все още не можех да се сетя.
-Ти направи огромна грешка онази нощ, знаеш ли? Не биваше да убиваш онзи жалък ловец. Как му беше името? Лестър, мисля. Голяма грешка!
-Аз не съм убил Лестър – опитвах се да различа лицето на непознатия, но той умело се прикриваше в сенките.
-Напротив. Направи го. Поне Глутницата го вярва. И сега си номер едно в техния списък – усетих доволната усмивка, която се оформи на лицето му.
-Ти си го убил! – не ми беше трудно да прозря грозния план на непознатия. – И сега какво?
-Сега ти ще бягаш, Дарил. Твоя вид те преследва за измяна, а хората – за убийство. И в двата случая губиш ако те хванат.
-Излез на светлината! – изпуснах нервите си. – Покажи ми жалката си физиономия, за да я размажа тук и сега.
Мъжът се разсмя злобно и направи крачка назад.
-Защо да ти доставям това удоволствие, Дарил? Предпочитам да умреш с всичката тази мъгла, която е обгърнала съзнанието ти. Ти не заслужавам да знаеш кой съм.
-Но защо правиш това? Какво, по дяволите, съм направил на теб?
-Знаеш ли, Дарил, имаше момент когато аз те уважавах. Респект изпълваше душата ми всеки път при споменаване на твоето име. Защитавах те пред всички онези жалки вампири, които плюеха някогашния велик Дариъс и казваха, че вече си мъртъв. Чувствах, че един ден ще възвърнеш старата си слава. Но не! Ти ме разочарова. Обърна се срещу нас. Предаде ни! Стотици вампири загинаха заради информацията, която си изнесъл. В момента, в който отново се върна при нас, реших, че умът е дошъл в главата ти и си осъзнал, че животът трябва да продължи с или без Лиана. Но всъщност ти си се внедрил като… Повдига ми се само като си помисля. Ти ме създаде. Чувствах, че е мой дълг да те избавя от помрачаването, което те е обзело и да сложа край на мъките ти. Аз ще доведа до твоето унищожение, но не защото те мразя, а защото те уважавам прекалено много и не мога да те гледам как страдаш.
Стоях, слушах думите на непознатия и в мен се надигаха едни приятни, топли чувства. Винаги съм искал да чуя това от устата на един вампир. За болката, за щетите, които съм им нанесъл с действията си. Малко или много животът ми се оказа не толкова безсмислен и безполезен колкото си мислех през последните години. Дори една дума, от това което чух, не можа да ме трогне или да ме накара да съжалявам за стореното. Дори напротив. Караше ме да желая все по-силно гибелта на вампирския род, на който и аз принадлежах.
-Значи си дошъл да ме убиеш? – погледнах фигурата и лицето ми се промени.
-Аз не, но съм си довел един приятел. Вейл!
Опасенията ми се сбъднаха. Предчувствията ми се оказаха верни. Дали Вейл означаваше моя край? Огромният, близо три метров звяр, изскочи пред другата фигура, скривайки я от погледа ми напълно. По учестеното му дишане и злобно ръмжене разбрах, че частта с говоренето беше свършила. Време беше за действията, а кой по-добре би могъл да се справи от малоумния Вейл.
Отстъпих няколко крачки назад, докато гърба ми не опря стената и зачаках. Знаех, че силовата съпротива срещу това чудовище е напълно безсмислена, но не исках да се давам без бой. Току виж съм успял да измисля нещо и да го победя. Спокоен наблюдавах приближаващата се маса и точно преди да се сблъскаме, аз отскочих, направих салто и се приземих зад него. Тялото на Вейл удари крехката стена и цялата сграда се разтресе от ужас. За момент реших, че дори може таванът да се срути. Това обаче не стана.
Вампирът се обърна и ярките му жълти очи яростно ме пронизаха.
-Време е да умреш! – изсъска той и ме сграбчи за врата. Здравите му като стомана пръсти стегнаха смъртоносната си примка и не пускаха. Дали ме искаха жив? И двамата много добре знаехме, че така единствено ще изпадна в безсъзнание. А и Вейл губеше удоволствието от битката. Изглежда го осъзна, защото ме захвърли към близката стена и подвикна нещо на онзи в сенките. Едно острие проблесна в мрака и се озова в ръката на вампира.
-Безсмислено е да се съпротивляваш, Дарил – намеси се наблюдаващият от страни кръвопиец. – Той е по-добър от теб.
Знаех това много добре, но въпреки всичко не губех надежда. Острието премина на сантиметри пред лицето ми. Рязко отскочих назад. Наложи се да бягам към далечния край на помещението. Имах едно единствено предимство пред Вейл и това беше скоростта. Огромният вампир притежаваше огромно телосложение и многото маса го забавяха. Движеше се бързо в сравнение с обикновен човек, но при съревнование със себеподобен отстъпваше прекалено.
Сграбчих един от близките столове и с лекото отчупих краката му. Отдалечих се на известно разстояние от Вейл и започнах да ги хвърлям по него. За съжаление той се оказа по-добър отколкото очаквах и успя да отклони всички с меча си освен един. Парчето дърво прониза дясното му рамо и го принуди да спре за секунда. Тук забелязах своя шанс. И направих грешка.
Хвърлих се с голи ръце върху Вейл с единствената идея да пробия дебелите му гърди и да изтръгна сърцето му. Но той сякаш прочете мислите ми. Ноктите ми единствено успяха да одраскат кожата на вампира. Той успя да ме избута преди да съм достигнал целта си. Вдигна ме за покритата ми с негова кръв ръка и безмилостно заби острието право в моето сърце.
-Казах ти, Дарил!
Нямаше болка, никакво чувство. Просто краят настъпи от само себе си. Усетих как краката ми, за мен бавно, но в действителност светкавично, се превърнаха в прах, последвани от останалата част от тялото ми.
-Пак ще се срещнем! – усмихнах се аз и главата ми се разнесе от среднощния вятър.

Старият вампир затвори дебелата книга и погледна учениците си:
-Това е само една от версиите. Казват, че Дарил не е умрял в действителност, а всъщност е измамил Вейл и непознатия. Сега се укрива на някое прекрасно местенце и си живее своя живот. Дали? Това никой не може да каже. Случилото се преди близо десет поколения ще остане само една загадка без отговор. Дали Дарил е намерил смъртта си онази вечер или е успял да я избегне по някакъв начин? Никой никога не ще разбере това.
Но достатъчно легенди за днес, да се средоточим върху…..


Flashback (A Vampire’s Tale #6)

Лестър лежеше по корем, с лице потънало в отпадъчните води. Последните капки кръв напускаха умиращото му тяло и се вливаха в нападналия го вампир.
“Провалих се!”, беше единственото нещо, което се въртеше из ума му. “Съжалявам! Простете ми! Не бях достоен и не успях да изпълня обета си!”

Мадрид, 1988 година.
Тази вечер ще си направим купон. Така му казаха момчетата и Лестър много добре знаеше, че когато станеше дума за подобно нещо, те не се шегуваха и не си играеха на дребно. Предстоеше една незабравима нощ, втората половина на която вероятно щеше да чуе под формата на разкази на другия ден, защото щеше да е прекалено пиян, за да си я спомни. Освен това днес имаше рожден ден, а при подобен случай нещата често дори излизаха извън контрол. Но на него така му харесваше.
Паркира колата в задната уличка и тръгна към пожарната стълба. Искаше да ги изненада. В този момент нещо зад него издрънча и Лестър рязко се обърна. Една тенекиена кутия бавно се търкаляше по асфалтираната земя, но живо същество не се мяркаше.
-Хей! – подвикна Лестър. – Има ли някой там?
Естествено отговор не последва.
“Проклети котки”, реши той. Огледа още един път, доколкото мракът му позволяваше, и продължи към стълбата. Нов шум, идващ някъде от горе, го накара отново да наостри сетивата си. Погледът му за пореден път обиколи тясната уличка и клатещото се стълбище.
-Престани да си играеш! Покажи се! – вече не намираше идеята с котките за вероятна. Отвърнаха му единствено няколко раздразнени гълъба, които отлетяха нанякъде.
-Страхливец – измърмори на себе си Лестър и се заизкачва по стълбата Поредните звуци, този път от счупено стъкло, някъде към последните етажи, го изнервиха напълно. За момент му се стори, че шумът идва от неговия апартамент.
-По дяволите!
Оказа се прав. Голяма част от прозореца лежеше на малки парченца по пода на апартамента. Лестър избута останалото стъкло около рамката, по което се забелязваше прясна кръв, и с бавна и тиха стъпка прекрачи вътре. Първото нещо, което забеляза, беше тяло, лежащо до вратата. Мъжът се приближи и го обърна.
-Пабло? – широко отворените очи на мъртвия му приятел се взираха ужасени в пространството. Нещо го беше изплашили силно. В ръката си държеше пистолет с пълен пълнител. Който и да го е нападнал, е бил прекалено бърз, за да може Пабло да реагира. Лестър вдигна оръжието и тогава забеляза двете малки дупки от дясната страна на врата.
-Какво е станало, Пабло?
Вратата тихо изскърца и Лестър инстинктивно насочи пистолета. Пред него стоеше… чудовище, както го оприличи в първия момент. Изглеждаше като човек, стоеше като човек, когато проговори звучеше като човек. В гръб би могъл да бъде сбъркан за човек. Но не беше. Оранжево-червените му очи прогаряха Лестър със злобата си и го караха да се чувства жалък и нищожен. Будеха страх в иначе безстрашната му душа. Грозните бръчки и деформации на кожата придаваха на лицето зловещ вид. Но това, което правеше най-силно впечатление, бяха неестествено издължените зъби.
-Гладен ли си, момче? – попита вампирът и се усмихна злобно. – Защото аз още съм.
Без да се замисля Лестър изпразни целия пълнител в тялото на стоящото пред него чудовище. Но то дори не помръдна. Куршумите потънаха в дрехите му и сякаш изчезнаха, дори не докоснаха плътта.
-Това не е възможно! – възкликна Лестър.
-Защо всички са толкова недружелюбни тия дни? Едно време като си поискаш ти даваха. Вярно, пак ставаше със сила, но поне не болеше толкова! – при последните си думи вампирът рязко повиши тон.
-Какво си ти? – попита ужасен Лестър.
-Какво съм аз – повтори със смесени чувства съществото. – Защо ти е да знаеш? Какво значение има кой ти е видял сметката? Или да го кажем по-точно – изпил кръвчицата. Скоро ще приличаш на приятелчето си. Защо са всички тези безсмислени въпроси? Да знаеш, вие хората сте много капризен народ. Сигурно след малко ще предявиш искане и за мястото, на което да те ухапя. Но какво пък толкова. Нас ни наричат вампири. Запомни това име и когато идеш там където ходят мъртвите, можеш с право да се фукаш наляво и надясно, че тебе те е убил един вампир. Вярвай ми, няма да бъдеш голяма атракция.
-Ей, Хаг, – провикна се някой от съседното помещение – ела да опиташ тоя смешник. Кръвта му леко кисели. На такова нещо не бях попадал. Да ти оставя ли?
-Разбира се – каза вампирът. – Знаеш, че не е хубаво да се изхвърля храна. И за пореден път ти казвам, че името ми е Хагсуорн.
-Както и да е – отвърна с безразличие другия.
Лестър използва момента, когато вампирът не гледаше към него, и скочи през счупения прозорец. По принцип не обичаше да бяга. Изправяше се пред опасността и се справяше с нея. Но този път… Този път беше различно. Нямаше смисъл да се жертва напразно само за едните си принципи или чест. Бърз като подплашен заек се стрелна по пожарната стълба и потъна в мрака на нощта.
Хагсуорн въобще не показа дори най-малките признаци на почуда или желание да подгони жертвата си. Той се приближи до прозореца и погледна надолу към уличката.
-Жалък страхливец! Бягай! И без това вас в друго не ви бива. Един ден ще те срещна повторно и тогава няма да имаш този късмет.
Лестър не спираше. Краката му вече не го държаха, но той продължаваше. Нервно и уплашено надничаше през рамо, мислейки, че вампирите го преследват. Когато най-сетне се увери, че не е така, спря и си пое дъх.
-Простете ми, момчета! – каза той. – Заклевам се в паметта ви, че този нещастник Хагсуорн ще плати със своята кръв вашата. Заклевам се да го намеря и да го накарам да страда. Заклевам се!

Спомените един след друг напускаха умиращия Лестър. Единственото нещо, което желаеше в този момент и за което можеше да си позволи да мечтае, бе някъде, някога, някой да види сметката на Хагсуорн. Той не успя. Провали се. С тази си мисъл издъхна – обвинявайки се.


Second Chance (A Vampire’s Tale #5)

Москва, 1950 година.
Годините минаваха неусетно. Светът около мен се променяше, а с него и аз. Превърнах се в отшелник. Криех се и бягах от всяко живо същество, което срещнех. Страхувах се. Знаех, че гладът бе способен да надвие разума и да ме превърне в жесток, безмилостен звяр. Лиана неведнъж ми беше разказвала за подобни случаи, но тогава в гласа й аз усещах удоволствието, което бе изпитала гледайки ме. Тя ме караше да се чувствам горд, че съм вампир и се кълнех, че ще й бъда благодарен завинаги. Все още я обичам, това не мога да отрека, но в същото време таях неописуема омраза заради това, което бе сторила с мен. Новият ми дом сега бяха каналите, а единствените ми приятели – плъховете, които ми помагаха щом глада се появеше. Дадох обет пред себе си, че никога вече не ще посегна на човешко същество, независимо колко много го желаех. Стараех се да избягвам дори собствения си вид, защото знаех, че мога да бъда въвлечен в неща извън моя контрол. Те бях много популярен. Те не ме харесваха, аз не ги харесвах. Разбирахме се чудесно до онази злощастна вечер.
Напуснах убежището си и навлязох в малкия парк, разположен в източната част на града. Снегът, който тихо се сипеше през последните десет часа, продължаваше неуморно да затрупва малкото останала растителност. Градинката в центъра, която обожавах да гледам през летните месеци, сега спеше под дебелата покривка сняг. Нощта беше изключително светла. Белият покров отразяваше меката лунна светлина, която образуваше красиви ореоли около заспалите зимен сън дървета. Разчистих една от пейките от близо педята сняг, седнах и се загледах. Гледката сякаш ме успокояваше и за момент аз забравях за тежката си съдба.
-Гладен съм, човече!
Спокойствието и усамотението ми бяха нарушени от няколко гласа, приближаващи се все по-близо и по-близо до мен.
-Все ще намерим някоя влюбена двойка в парка. Скоро ще ядем.
Вампири! По-лошо. Потърсих място да се скрия докато отминат, но вече беше прекалено късно. Забелязах група от петима души да се появява иззад близките дървета. Всички бяха облечени с черни кожени панталони, тъмно лилава тениска и велурено яке с надпис на гърба: “Ярост”, избродиран с прекрасни символи на руски език. “Ярост” бяха единствената вампирска престъпна групировка в целия Съветски съюз, което още повече усложняваше положението ми, защото от всички вампири в града те ме мразеха възможно най-много.
Изправих се и бавно тръгнах в противоположна посока. Дори не знам на какво се надявах. Единият ми извика да спра. Излишно беше да се опитвам да бягам. По един или друг начин щяха да ме настигнат.
-С какво мога да ви помогна? – все още с гръб запитах.
-Виж сега… – започна същият вампир. – Аз и моите приятели имаме един проблем, който ти можеш да решиш.
-Ако ви трябват пари нямам – опитах се да се направя на уплашен без особен успех.
-Пари? – усетих злорадата усмивка на лицето на този, който проговори. – Не! Ние искаме нещо по-различно. – Чувствах задоволството, което изпитваха, подигравайки се с нещастната си жертва.
-Защо не се обърнеш? Да не би да те е страх да ни погледнеш? Не се плаши, от гледане не боли.
Вече бяха на не повече от метър от мен. Нямаше смисъл да крия това, което и без друго ще разберат след секунди. Бавно се обърнах и погледнах най-близкия в очите.
-Дарил? – усмивката бързо се стопи от лицето на вампира, което събуди неописуемо желание да се усмихна на свой ред, но се удържах. Знаех, че така само ще ги ядосам още повече.
-Много поздрави на плъховете! – захилиха се петимата, възобновили доброто си настроение след тази глупава шега. Предпочетох да не отговарям. Погледът ми остана вперен в очите на вампира, карайки го да се чувства неудобно. Предчувствах какво предстои, затова реших, че ще е по-добре ако аз предприема първия ход. Ръката ми се стрелна към незащитените гърди на нищо неподозиращия гангстер. Пръстите се впиха в меката плът, разкъсвайки тениската и потъвайки дълбоко навътре. Сграбчих сърцето и яростно го издърпах. Вампирът ме изгледа с възможно най-учудения си поглед, след което погледна стъписаните си приятели и отново очите му се спряха на все още биещото сърце. Леденостудената кръв се стичаше по китката ми и образуваше локвичка върху белия сняг, който от своя страна жадно я попиваше, обагряйки се в алено.
-Какво направи, човече? – успя единствено да измрънка вампирът и се превърна в купчина прах. Оставих прахообразното му сърце на милостта на вятъра и погледнах въпросително останалите.
-Ще си платиш за това! – изскърцаха през зъби те. Нещо в мен ми подсказа, че това, което щеше да последва, няма да е много… безболезнено.
-Смачкайте го! – изкрещя един и четиримата едновременно се нахвърлиха върху мен. Успях да избегна удара на първия и да го отстраня за няколко секунди като го изритах в близките дървета десетина метра напред. За съжаление обаче бързината и силата, която притежавах аз, притежаваха и те. Коварен удар в гърба ме събори на земята. Бяха прекалено много, а аз слаб и изтощен от постоянния глад, който ме мъчеше. Усещах ботушите им как нежно галеха лицето и ребрата ми. С всеки следващ удар погледът ми се замъгляваше все повече и повече. Оставаше още малко време преди да загубя съзнание.
В този момент доволната смеховка на нещастниците беше прекъсната от твърд мъжки глас:
-Каква прекрасна вечер, нали вампирска сган?
Вампирите нададоха яростни викове, Усетих прах да се посипва по лицето ми. Водеше се битка, но болката, която бе превзела тялото ми, се оказа по-могъща от желанието ми да видя какво става. След още няколко секунди настана тишина. Силни ръце ме вдигнаха и ме понесоха в някаква посока. Последното нещо, което чух преди да изгубя съзнание, беше успокояващия глас на непознатия мъж:
-Спокойно, приятел! Сега си в безопасност. Ще те заведа на сигур…

Бавно отворих очи. Опасявах се от най-лошото – слънчевата светлина. Не знаех колко време съм спал и къде ме е завел онзи мъж. И въпреки това все още бях жив. Нямаше болка. Нямаше парене. Напипах единствено бинтовете, с които бяха третирани раните ми.
Престраших се и се огледах. Наоколо цареше пълен мрак. Помещението дори не разполагаше с прозорци. Успях да различа единствено вратата, която в този момент се отвори и лъч светлина обля тялото ми. Инстинктивно вдигнах ръце, за да предпазя лицето си, но бързо осъзнах, че той идваше от близката лампа в съседната стая, а не от Слънцето.
-Събудил си се! – веднага разпознах гласа.
-Къде съм? – беше първото нещо, за което се сетих.
-На сигурно място. Тук вампири не могат да стъпят.
“Каква ирония!”, помислих си.
-Колко е часът? – беше второто, което ми дойде на ум. Невинен на пръв поглед въпрос, отговорът на който за мен означаваше много.
-Минава един. Спа близо двадесет и пет часа. Онези здраво те подредиха.
Въздишка на облекчение се откъсна от гърдите ми, като направих всичко възможно събеседникът ми да не разбере. Беше нощ!
-Благодаря за всичко, но мисля, че ще е най-добре да тръгвам.
Опитах се възможно най-тактично да се измъкна. Видът на гола човешка плът направо ме подлудяваше. Усещах как всичко в мен закипява. Гладът правеше всичко възможно да надделее.
-Да тръгваш? – изгледа ме учудено мъжът. – За къде си се разбързал? Дай ми шанс поне да се представя! – Той включи осветлението в стаята, затвори вратата и се настани на края на леглото. Беше висок най-малко два метра, а по-обръснатата му глава имаше странни татуировки. Тънката, прилепнала тениска очертаваше добре поддържаната му мускулеста фигура. Определено всяваше респект, а предполагам и малко страх у събеседниците си.
-Казвам се Валир – подаде огромната си ръка мъжът, която аз неохотно стиснах.
-Дарил – представих се.
-Добре дошъл в подземната квартира на “Глутницата”, Дарил – усмихна се Валир.
-Благодаря! “Глутницата”? – Това има определено не бях го чувал. Мислех, че познавам повечето секти, култове и групи, които се бореха срещу нашия род.
-Борим се срещу вампирската напаст от… два месеца. Нови сме, но набираме сила, търсим нови хора. Главната ни квартира е в Испания, но се стараем да създадем бази в колкото се може повече страни. Нали разбираш, вампирите са навсякъде, затова и ние трябва да сме.
Замълчах. Валир нямаше дори най-малката представа колко беше прав. Ние определено бяхме навсякъде.
-Виждам, че много бързаш да си ходиш, затова ще премина директно на въпроса. Много бих искал да се присъединиш към нас!
В първия момент не можах да повярвам на ушите си. Стаята сякаш започна да се върти пред очите ми. Нямам думи да опиша изненадата си при тази молба.
-Аз… Не мисля, че идеята е добра.
-Видях те какво направи онази вечер. Групата ни има нужда от човек като теб. Притежаваш сила, не те е страх да се изправиш пред вампир, че и сърцето да му извадиш дори. Притежаваш необходимите качества. Позволи ми да ти помогна, да те насоча в правилната посока, за да ги развиеш.
-Не! – осякох твърдо аз. – Не мога. Ти не ме познаваш. Нямаш си и най-малката представа за мен и това, което съм. Просто не мога да направя това, което искаш.
-Но защо? – недоумяваше Валир. – Какво те спира? Тези нищожества убиват невинни хора без дори да им мигне окото. Те са зверове и трябва да бъдат третирани като такива. Ти си убивал вампири, видях те. И съм готов да се закълна, че не ти е за първи път.
-Ти не разбираш!
-Да разбирам какво? Страх те е?
Вратата леко изскърца и Валир млъкна. Една глава плахо надникна в стаята.
-Извинявам се! Валир, имаме проблем. Иван иска да говори с теб.
-Идвам веднага, отче.
-Както искаш! – обърна се отново към мен. – Нямам време да споря. Ако някога промениш решението си, знаеш къде да ни намериш.
Кимнах и се изправих.
-Преди да тръгнеш дай да погледна раните ти.
-Добре съм – изтръпнах аз. Едно денонощие беше предостатъчен период, за да заздравеят напълно. Ако сега Валир ги видеше щеше да разбере какъв съм и да ме убие. – Няма нужда.
-Настоявам! – не отстъпи той и дръпна бинта, който леко се беше разхлабил. В опита си да избегна ръката му, аз рязко се дръпнах назад и парчето се скъса. Оказах се прав и по кожата ми нямаше никакви следи от побоя.
-Ти… Ти си един от тях. – Валир посегна към колана си, където забелязах сребърен нож.
-Не – поклатих примирено глава. – Аз съм като тях, а не един от тях. Бягам, избягвам и се крия от всичко – вампир и хора.
Ръката на Валир спря на половината път и той ме изгледа въпросително. Предполагам, че никога не бе чувал подобни думи от един вампир.
-Аз се срамувам от това, което сме. Мразя всички, но поне знам, че чувството е взаимно.
-Вампирът си е вампир, Дарил. Той не може да бъде променен! – убеден в думите си Валир отново посегна към ножа си.
-О, напротив! Може и още как. Аз прозрях истинската същност на вампирите и не се гордея с това, но все пак ми се налага да живея с него. Знам, че няма да ми повярваш, но аз познах болката и страданието и може би това ме промени.
-Но ти също убиваш хора. Това е единствения начин да живееш.
-Не съм посегнал на невинен човек от близо век и съм се заклел никога да не го правя. Храня се с плъхове, котки, кучета и други животни, с които се сблъскам. При нас това е все едно вие да ядете отпадъчна храна.
-Ако толкова много мразиш своя род, тогава защо не ни помогнеш! – видях странен блясък в очите на Валир. – Можеш да ни насочваш към места, където се събират, към техни убежища, гнезда. Всичко ще ни бъде от полза.
-Разбираш ли какво искаш да направя? Това е все едно да продам душата си.
-Ти вече си го направил! – погледът на Валир беше студен и в него не се четеше нито капка разбиране или съчувствие. Все едно ми казваше: “Или ще ни помогнеш или ще ти видя сметката още сега!”.
-Не ни разбирай погрешно. Ние нямаме илюзии, че ще отървем света от всички вампири. Просто се стараем да предпазим, тези които все още живеят в неведение от надвисналата опасност.
Изглежда вече беше решено. Нямах голям избор. Вярно е, че винаги съм желаел смъртта и сега тя дори ме потупваше по рамото, но… Както се замисля, може би видях един вид възможност да си отмъстя за това, което вампирите ми причиниха.
-Така да бъде! – с огромни усилия промълвих аз. – Ще ви помогна, но ще искам една услуга.
-Разбира се. Казвай! – усмихна се за пореден път Валир.
-Не сега. Когато моментът настъпи аз ще ви кажа.
Така аз от отшелник се превърнах в доносник. Опитах се отново да възстановя почти мъртвата си репутация сред вампирите и започнах да издавам тайни събирания, леговища и нападателни групи. Знаех, че не е редно, но се чувствах прекрасно.


Lost Hope (A Vampire’s Tale #4)

Пирамидата на Прокълнатите, 1855 година.
Съзнанието ми бавно започна да се прояснява. Мракът, който го бе покрил, се вдигна и аз отворих очи. Силната болка в задната част на главата ми подсказа, че не съм в удобния си ковчег. Помнех мъглата, олтара… пирамидата. И последва същият този мрак, който сега успях да прогоня.
Всичко започна с една стара книга, една легенда и много надежда. Единадесет години обикалях Европа с мисълта за нея – моята единствена любима. След загубата й аз бях погълнат от болка и желание да умра. Но тогава се появи той – стар, изнемощял старец, който предложи сделка и аз приех без да се замислям, защото и без друго ми беше все едно. Съществуват стари, вече забравени, древни предания, според които съществуват осем, а не седем, както на нас ни е известно, вампирски бога. Един от тях се наричал Етерал – богът на вечният живот. Той притежавал уникалната дарба да връща вампира към живот. Един прекрасен слънчев ден обаче той бил прокуден от ордена, заради причини неизвестни на никого. Разгневен и дълбоко обиден Етерал се заклел, че никога повече не ще се яви пред когото и да е, и потънал в дън земя. Оттогава никой не е посмял да произнесе името му на глас, че дори и да си го помисли.
Въпросният старец, който ми показа тази легенда в една проядена от времето книга, ми разказа също така, че някъде насред африканските пустини съществува пирамида, която е убежище на култ от кръвопийци, които боготворят този бог. Те се надяват, че един ден той ще се завърне и ще направи тях свои любими слуги. За съжаление в тази пирамида не се влизало толкова лесно. Били необходими няколко неща и малко подготовка, плюс точната информация, за да се проникне.
За мен това бе лъч надежда насред мрачното небе. С радост приех да издиря този култ и междувременно да изпълня и молбата на стареца – да взема някакъв скиптър от жреца. Единадесет години прекарах в търсене на всичко необходимо и един ден се озовах пред пирамидата с всичко, което ми трябваше, за да влезна. Единственото нещо, което ми се въртеше тогава из главата, бе молбата към Етерал да върне моята любима Лиана обратно при мен.
Всичките ми надежди обаче се оказаха напразни, а легендите – пълни глупости. Ето ме днес – лежа прикован към каменна стена някъде из без дори да знам какво става. В този момент към мен се приближи вампир с дълга черна роба и странно изглеждаща тояга.
-Защо съм прикован? – попитах аз.
-Мълчи, варварино! – сопна ми се жрецът. – Ти се осмели да нарушиш спокойствието на нашия бог, за което ще бъдеш справедливо наказан.
-Вашият бог? Етерал?
-Бог с това име не съществува – получиш поглед на изненада аз. – Ние почитаме Блорол – бога на кръвта, а ти оскверни неговия олтар с варварските си нозе. Имаш ли да кажеш нещо преди присъдата да бъде произнесена? – гласът му прогърмя в малкото помещение, пронизвайки ушите ми до болка. Поклатих отрицателно глава. Мъката отново ме погълна с удивителна сила и не ме интересуваше какво ще ме сполети. Последните ми надежди бяха сломени с краха на илюзорния бог.
До жрецът се приближи едно доста мършаво същество, което в последствие се оказа слуга на жрецът и беше смъртен. То подаде на господарят си един свитък и се оттегли в ъгъла.
-Знаеше, че те очаква смърт, нали? – попита жрецът, след като сподели с мен съдържанието на парчето пергамент. – Никой, открил местоположението, не се е измъквал жив от тук.
Отново поклатих глава и се загледах в слабичкия, но апетитен слуга. Не бях се хранил от няколко дни и гладът скоро щеше да надделее.
-Гладен ли си? – сякаш прочете мислите ми жрецът. Предпочетох да не му отговарям. Затворих очи и се оставих на старите спомени да ме погълнат. Образът на Лиана изплува в съзнанието ми. Стоеше пред мен, усмихваше се, можех дори да я докосна, но не го правех. Секундите се превръщаха в безкрай. Точно, когато реших, че времето в спряло, тя се разпадаше на прах и се разпръскваше в пространството.
-Няма да ти е нужно – продължи жрецът. – Точно, когато този пясъчен часовник бъде обърнат два пъти тялото и духът ти ще бъдат пренесени в жертва на върховния Блорол. Би трябвало да се чувстваш…
-Как? – прекъснах го аз. – Поласкан? Горд, че ще умра за вашия скапан бог? Върви по дяволите!
-Ти ще бъдеш първия вампир, пренесен в жертва – навъси се жрецът. – Не очаквам да ме разбереш, но за нас това значи много. Новата кръв, кръв, която никога не е вкусвал, ще го дари с невъобразима сила…
-Вие сте напълно откачили! Не очаквайте този бог да слезе от прекрасното си и удобно местенце, да ви потупа по рамото, да се усмихне и да ви дари с личната си благословия. И когато един ден завладее света на смъртните, то вие ще сте плътно до него – неговите верни любимци, кучета, който да изпраща срещу нарушителите.
-Подигравай се! Това е без значение за нас. Междувременно се порадвай и на оставащите ти мигове живот.
Жрецът ми обърна гръб и потъна в една от близките ниши. Слугата му, чието име беше Хагсуорн, на го последва. Малките му свити очи останаха втренчени в мен. Той се приближи по-близо и ме огледа по един особен, критичен начин, който не мога да кажа, че ми се понрави особено.
-Как ти е името, вампире? – попита ме той. Гласът му беше изключително силен за мършавия му и изнемощял външен вид.
-Дариъс – отвърнах.
-Би ли искал да се измъкнеш от тук… жив? – въпросът му ме изненада. – Аз бих могъл да ти помогна.
-Сериозно! – усмихнах се подигравателно аз.
-Мога да ти помогна, да – усмихна се на свой ред Хагсуорн.
-Слушам те.
-Знам къде господарят държи ключовете за веригите. Мога да ги взема и да те освободя. По време на молитва всички се събират в главната зала, като по този начин ще можеш да се измъкнеш от пирамидата.
-И?
-Какво и? – учудено ме погледна слугата.
-Ти искаш нещо в замяна, нали? – попитах го.
-На първо време – да се измъкна жив навън…
Време за отговор не ми остана. В помещението влезнаха двама масивно изглеждащи вампира, които нямаха намерение само да ме пазят. Хагсуорн моментално се изниза покрай стената и избяга.

Часовникът безмилостно отброяваше оставащите минути до моята смърт. Цялото ми тяло гореше от болка след “приятелския” разговор, който проведох с едни изключително приятни господа. И въпреки всичко нещо ми даваше неизчерпаема сила и не ми позволяваше да се отпусна или да загубя съзнание. Бях наострил уши в очакване да чуя виковете на жреца, оповестяващ времето за молитва. Знаех, че тогава ще настъпи и моя час и се заклех, че ще убия поне един вампир от този проклет култ, та ако ще това да ми коства и живота.
Странните крясъци не закъсняха и аз се опитах да средoточа. Всеки момент очаквах Хагсуорн да се появи, затова събрах и последните си останали сили и зачаках. Малката му мършава глава надникна изнервено и се усмихна:
-Време е.
Веригите издрънчаха приятно в ушите ми при сблъсъка си с пода. Отново бях свободен и много, много ядосан. Някой трябваше да го отнесе и аз знаех прекрасно кой ще бъде това. Пропълзях до близката ниша и надникнах.
-Ако тръгнем надолу по този коридор след около стотина крачки ще намерим път за навън – осведоми ме Хагсуорн доволен, че най-после ще напусне това прокълнато място. Чудесно го разбирах и много ми се искаше да му помогна, но сега не ми беше до бягане. Имах сметки за уреждане.
-А залата за молитви къде е? – попитах го.
-Ако поемеш наляво и след три ниши свиеш в четвъртата ще я намериш, но няма значение вече….
Не го оставих да довърши. Без повече колебание се насочих в оказаната посока.
-Ама, какво… Къде тръгна? – недоумяваше слугата.
Нямаше смисъл да му обяснявам. И без друго не би ме разбрал.
-Глупак! – извика след мен Хагсуорн. – Ще загинеш!
Може би наистина бях глупав, може и наистина да загина. Но на мен ми беше все едно. Напрежението бавно растеше. Сърцето ми започна да тупти все по-бързо и по-бързо. Още няколко крачки и…
Тогава съдбата се намеси и предполагам, че ме предпази да извърша една от най-големите си грешки. Тъкмо се канех да влетя с викове в молитвената зала, когато самият жрец се блъсна в мен. Двамата прекарахме само няколко мига втренчени един в друг, но на мен ми се сториха цяла вечност. Сега изглеждаше толкова слаб, уязвим и лесен. Дългата му черна роба се бе отметнала леко настрани и под нея успях да различа някакво подобия на разлагаща се плът или по-скоро на мумифицирана такава. Гледката не беше красива.
Жрецът се изправи и вдигна скиптъра си към тавана. Знаех, че само след секунда тук ще гъмжи от приближените му, затова реших аз да направя първата стъпка. Ръката ми се стрелна към незащитеното му и оголено гърло. Ноктите ми се впиха в изключително меката плът, но за мое огромно учудване кръв не потече. Жрецът сякаш загуби чувството си за ориентация и се паникьоса. Започна да размахва скиптъра си без посока и без цел. Дълбоката рана не му позволяваше да извика за помощ, но и той не я търсеше. Полюбувах се на гледката още няколко секунди, след което сложих край на нещастното съществуване на този прекалено жалък представител на моя род. Отскубнах парчето метал от ръцете на жреца и забих острието право в сърцето му. За миг той спря, погледна ме с огромна изненада и се изпари, дори прах не остави след себе си.
Хагсуорн в този момент изтича при мен и ме яростно ме изгледа:
-Свърши ли? Искам да се махаме от тук!
Кимнах и двамата се насочихме към повърхността. Бях задоволил желанието си за отмъщение.

Изчакахме да се стъмни и излязохме под откритото небе. Луната блестеше с цялата си прелест, сякаш приветстваше завръщането ми на повърхността.
-Тук се разделяме, приятел – обърнах се към Хагсуорн. – Благодаря ти, че ми помогна да се измъкна, но по нататък мога и сам да се оправя.
-Чакай малко, Дариъс! – дръпна се за ръката бившият вече роб. – Аз ти помогнах, а сега ми се ще да поискам една услуга от теб.
Предчувствах, че нещо ще се случи. Просто знаех, че този мършав нещастник е намислил нещо и то определено не ми харесваше. Начинът, по който ми говореше, по който ме гледаше, всичко това ми подсказваше, че няма да ме остави просто да си тръгна.
-Какво искаш? – попитах, въпреки лекото чувство на страх, което се зараждаше в мен.
-Погледни ме, Дариъс! – забелязах ярка искра да проблясва в окото му, но в първия момент не успях да разбера какви са намеренията му. – Осем години прекарах в тази проклета пирамида. Всеки, който ме погледне, би казал, че съм мъртвец, а и аз го чувствам. Скоро ще умра, знам го. До най-близкия град има четири часа – четири часа през пустинята. Не разполагам с храна, а повярвай ми наистина умирам от глад, нито с вода. Колко мислиш че ще издържа? Да не говорим, че и температурата след още час ще падне прекалено много и ако не друго, със сигурност ще замръзна.
Имах чувството, че всеки момент ще се разплачи, но въпреки всичко не го направи. След всичко, което ми наговори, нещо в мен ми подсказваше за молбата, която се кани да отправи.
-Помогни ми, Дариъс! Умолявам те! Нека бъда като теб!
-Не! – отсякох аз. – Никой не заслужава съдбата, с която аз бях наказан. Смъртта е по-добра алтернатива от това да бъдеш вампир. Всяка вечер се будиш с една единствена мисъл – кръв. Всяка вечер преследваш невинни жертви само за да отнемеш нещо тяхно, което не ти принадлежи. Лишен от всякакви предразсъдъци, лишен от чувство за вина, ти единствено ще искаш да убиваш. Отново и отново… и отново… Безсмъртието не е награда за такъв като мен, то е проклятие. Какъв е смисълът да живееш вечно? Прокълнат да бродиш под лунната светлина, без възможността да видиш отново слънчеви лъчи. И за какво?
-Зная, че в този момент гладът те изгаря от вътре! – Хагсуорн сякаш не бе чул и дума от това, което се опитвах да му кажа. – Аз мога да ти помогна… отново!
Той бавно наведе главата си настрани и голата плът засия под лунната светлина. Старите навици умират трудно. Животинските инстинкти в мен започнаха да се пробуждат. Опитах се да ги задържа, да ги усмиря, но знаех, че ще загубя.
-Не! – затворих очи. – Не бъди глупав!
-Аз ли? Ти си глупакът тук, Дариъс. Предлагам ти свежа кръв доброволно, а ти се отказваш от нея?
Лицето ми се изкриви от болка. Цялото ми същество ме теглеше към Хагсуорн. Погледът ми се замъгляваше и в един момент се предадох. Дори не усетих кога това стана. Просто се оставих в ръцете на злите сили, лежащи в мен. Зъбите ми се впиха във врата на Хагсуорн. Усетих как тялото му потреперва в ръцете ми. Жадно засмуках кръвта, която в този момент ми се стори най-сладката, която съм опитвал някога.
Когато приключих, поех главата на едва дишащия роб и поднесох своята кръв към устните му.
-Пий, Хагсуорн! Пий! Нека злото обгърне черната си пелерина около душата ти завинаги!