Category: releases

Altitude (2009) by Autumn

Преди седем години, като попаднах на дебютния албум (When Lust Evokes the Curse) на групата, останах доста приятно изненадан и доста време си въртях някои от песните, които обаче не бяха особено добре приети от повечето фенове, може би заради основната тема зад тях – рицари, Камелот, Екскалибур и прочие. Две години по-късно обаче последвалият Summer’s End не ми допадна въобще. Може би аз не бях го слушал достатъчно, но просто не ми харесаха нещата в него.
Още две години по-късно обаче групата се завърна с My New Time, който реално си беше ново време за тях. Промяна в стила, промяна в идеите, промяна към по-добро. Въпросът беше дали четвъртият им албум от тази година може да достигне и дори подмине успеха на My New Time, особено като се има в предвид, че групата е и с нов глас.
Altitude обаче разбива на пух и прах всякакви негативни мисли. Гласът на Marjan Welman, която заменя Nienke de Jong, сякаш винаги е бил част от музиката на Autumn. Разликата между двата гласа на пръв поглед почти липсва и ако не сте слушали скоро нещо от старите неща на групата, даже няма и да ви направи впечатление.

Траклист:
1. Paradise Nox
2. Liquid Under Film Noir
3. Skydancer
4. Synchro-Minds
5. The Heart Demands
6. A Minor Dance
7. Cascade (For A Day)
8. Horizon Line
9. Sulphur Rodents
10. Answers Never Questioned
11. Altitude
Бонуси:
12. One Word Reminder
13. Closure

Още с първото парче групата показва какво трябва да се очаква от албума и не забавя темпото нито за момент. Разчупено, бързо и модерно темпо, съчетано с прекрасни вокали – това поднасят Autumn с новия си албум. С My New Time те поставиха едно ново начало за себе си и сега твърдо и уверено се движат в правилната посока. Някои от по-добрите парчета в албума са Liquid Under Film Noir, Synchro-Minds, The Heart Demands и най-любимото ми в духа на Epilogue Answers Never Questioned. Въобще, който е харесал третият албум, ще хареса и този. Още една стъпка нагоре за Autumn. Може да поднасят още от същото, но го правят по един прекрасен начин.
Лична оценка: 8/10


Today We Are All Demons by Combichrist

Просто невероятно музикално начало на новата година 🙂 Новото, четвърто творение на Анди ЛаПлегуа под псевдонима Комбикрайст е повече отколкото може да се надява човек…

Траклиста:
01. No Afterparty
02. All Pain Is Gone
03. Kickstart The Fight
04. I Want Your Blood
05. Can’t Change The Beat
06. Sent To Deastroy
07. Spit (Happy Pig Whore)
08. A New Form Of Silence
09. Scarred
10. The Kill V.2
11. Get Out Of My Head
12. Today We Are All Demons
13. At The End Of It All
14. Bonus (Hidden Track)

Това е от онези албуми, които не могат да ви влезнат изведнъж под кожата, а го правят бавно, внимателно и много незабележимо… И в един момент, когато вече е прекалено късно, ви се усещате, че не можете да спрете да го слушате. Почти всяка една песен е перфектна; позната, но перфектна. Прекрасна комбинация от EBM и даркелектро мелодии, поднесени с типичната доза агресивност, превръщат албума в задължителен за всеки фен на тази музика.
Имах намерение да обърна внимание на някои от песните, но стигнах до извод, че това е невъзможно. Няма как да опиша една песен по един начин и после следващата да не повтори думите от предната 🙂 Все хубави неща трябва да говоря :Д Единствено А New Form of Silence и донякъде заглавната Today We Are All Demons не успяха да ме грабнат чак толкова. Не мога да кажа защо точно…
Просто след този албум още повече ми намаля търпенито за март месец, когато Combichrist ще гостуват в България и всички фенове ще имаме щастието да ги видим наживо… а дотогава ще можем да се радваме на прекрасния албум.
Каквото и да кажа още няма да бъде достатъчно, а и няма да бъде точно… Не ме бива особено в предаването на собствените ми емоции, когато става дума за подобни неща 🙂 Просто трябва да се чуе…
Най-добрите песни от албума за мен са Scarred, The Kill, Sent to Destroy, Get out of My Head… и така почти всичко мога да изброя :Д
Лична оценка: 9/10 (абсолютен претендент за албум на годината :Д)


Няколко албума…

… за които ми се иска да спомена по няколко думи, колкото да не ги забравя 🙂 Няма да им правя цели постове, но просто да ги има…

Cynic Paradise by Pain
Много слаб албум този път. Очаквах нещо далече по-добро, а получих доста посредствени парчета, които за съжаление ми звучат скучно и клиширано. Има едно-две, които хващат ухото, но е слабо като цяло. Четох как се бил връщал към корените си, как не бил доволен от предния албум бла бла и други такива. Аз пък много го харесвам предния албум и като цяло ми допадаше посоката 🙂

4:13 Dream by The Cure
Това също ми беше скучно. Има няколко наистина добри песни, но като цяло групата вече няма с какво да ме впечатли мене. Сякаш се опитват да звучат като старите си неща, но в същото време да имат и по-модерно звучене, което въобще не им се получава. Жалко е, защото The Cure са доста голямо име, но то и този албум сигурно ще се хареса на много хора.

Amanethes by Tiamat
Този албум сигурно ми седя половин година (че и повече) на харда, преди да реша да си го пусна. И честно казано се изненадах, и то приятно. Групата значително (е добре де, не чак толкова значително) е променила звученето си и сега звучат доста по-тежко от предишните им два-три албума. Като цяло е доста добър албум, без да впечатлява с нещо.

Nordlys by Midnattsol
Скука, отново. Но то тази група и без това не ме е впечатлявала… и сега не успя 🙂

Watershed by Opeth
Това вече определено ми хареса. Чудех се дали да пиша цял пост и още не съм решил, но все пак нека го споменем 🙂 Прекрасен албум с прекрасна промяна на темпото на повечето песни.

Velocifero by Ladytron
Това даже не помня как звучеше вече :Д Явно не ми е направило някакво впечатление горкото. Само помня, че повечето песни имаха кратки и не особено интересни текстове, които се повтаряха нонстоп. Но Versus имам спомен, че беше много хубава песен :Д


Amortean by Silentium

Ако аз не си кажа мнението за един от най-очакваните (за мене) албуми тази година, значи трябва да съм умрял и нещо да ми държи ръцете 🙂
И сега, седмица преди официалното излизане на Amortean, аз ще мога да споделя впечатленията си. Внимателно слушах албума близо десетина пъти преди да се навия и да седна да пиша каквото и да е. Просто исках да съм напълно убеден в това, което ще напиша и то ще бъде абсолютно финално, а не да се чудя след това ама това не можеше ли да бъде по-различно. Не…. Това е окончателното ми мнение. Тези, които ме познават, знаят, че това е една от любимите ми групи (най-любимата в интерес на истината) и написаното тук може да бъде донякъде пристрастно, но не е ли така винаги 🙂
Ако обаче някой си мисли сега (точно защото ми е любима група), че ще чете само велики суперлативи относно петия албум на финландците, много се лъже. Да, те са ми най-любимата група и това е един много добър албум, но не съм заслепен все пак. Има си някои сериозни недостатъци, погледнати през моите очи (тоест, за мене те са недостатъци :Д).
Както казах, това е един страхотен албум. Стилът се е запазил след Seducia и групата се движи само нагоре и напред. Звученето спрямо първите албуми е много по-зряло и тежко. Вярно, дуум елементите от демо периода напълно отсъстват, но това не е толкова важно. Въобще цялата група звучи много професионално и сплотено.

Траклиста:
1. Leave The Fallen Behind
2. The Messenger
3. A Knife in the Back
4. The Fallen Ones WIth You Tonight
5. My Broken Angel
6. The Cradle of Nameless
7. Storm Sight Solicitude
8. Embrace The Storm
9. La Fin Du Monde

И тъй като не съм музикант, нямам никакво подобно образование и не разбирам от музика професионално, няма как да говоря за сложността на композициите, за аранжименти и инструменти. Аз оценявам музиката по начина, по който тя ми действа докато я слушам. И в този албум някои песни определено могат да ви докоснат с красотата си, със силата, която излъчват (не буквално де :д). Вокалистката има силен и плътен глас, който може да бъде както нежен, така и по-груб. Самата музика вече звучи още по-грандиозно от преди (в The Cradle of Nameless се усеща най-добре за какво точно говоря) и на моменти направо оставя впечатление за филмова музика към някой голям холивудски епос. Някои неща се повтарят от предния албум, но то това е нормално и във всяка една група го има, особено ако попадне на наистина добра идея, за това как иска да се развива.
Това, което обаче прави най-силно впечатление, ако трябва да съпоставяме този албум с предния, е, на първо място свеждането на мъжките вокали до толкова голям минимум, че едва се усещат на фона на останалото. Чисти вокали можете да чудете в My Broken Angel, а в останалите песни са груби и кратки. Липсва комбинацията мъжки-женски вокали от преди и липсата е наистина адски осезаема. Това за мене е и един от най-голямите минуси тук. Симбиозата, да го наречем, между членовете на групата беше идеална, за да се лишават от нея. Второто нещо, което се усеща, е лекото улекотяване на самата музика и разкъсването й. Има доста бавни и мелодични пасажи, които, предполагам поради 6-7 минутната продължителност на повечето песни, сякаш разделят песните през средата и това не е толкова добре, в интерес на истината 🙂 На мене лично ми липсва агресивността на Empress of The Dark да речем. Но това също не е чак толкова фатално и не прави чак толкова отрицателно впечатление.
А иначе групата реално представя 8, а не девет (то даже 7, защото поне за мене Storm Sight Soliciture си е живо интро към Embrace The Storm), защото The Messanger е преработена версия на My Dark Messanger от Dead Silent сингъла.
Но, като оставим няколкото доста неприятни недостатъка, това си остава един страхотен албум, и макар да не може (поне за мене) да подмине своя предшественик по качество и красота, то поне успява да запази едно добро и високо ниво, за да не пропадне прекалено много 🙂
Песни като Leave The Fallen Behind (любимата ми от албума), A Knife in the Back и Embrace The Storm са просто невероятни. С My Broken Angel групата поне напомня, че има мъжки вокал, който също умее да пее 🙂 The Cradle of Nameless от своя страна направо може да ви зашемети със своята епичност… Най-слабо парче в албума е последното La Fin Du Monde и мене лично ме дразни началото му. Звучи прекалено… нетипично за групата, но не в добрия смисъл.
Лична оценка: 8/10


Ghosts of Devotion by Depressed Mode

Първо, искам да кажа, че този албум е от 2007ма, но просто трябваше да спомена няколко думи за него 🙂
Като цяло от доста време не си бях пускал funeral doom, защото, както и да го погледна, това не е музика за всеки и дори на мене понякога ми идва в много. Но пък от друга страна страшно много обичам този стил… От време на време winamp-a обаче (когато го оставя на shuffle режим) ми пуска по някое парче на една от най-любимите ми групи в този стил – Shape of Despair. И миналата седмица реших да проверя какво се случва с въпросната група, защото доста време мина откакто извадиха нов материал. И така съвсем случайно попаднах на въпросния проект, в който взима участие вокалистката на Shape of Despair Натали Коскинен.
Както вече споменах, това не е музика за всяко ухо и само хора, които наистина я харесват, ще оценят достойнствата на тази продукция. Типичният погребален дуум е много бавна и мрачна музика (но да не се бърка с ambient експерименти като тези на Until Death Overtakes Me – това там е друго вече :Д). Композициите на Depressed Mode сякаш се опитват да разчупят каноните на стила като добавят малко повече ритъм и живот към бавните и депресивни китари. Но това в никакъв случай не ги прави лоши, дори напротив. В този случай се е получила доста добра комбинация. И макар на моменти да напомнят на My Dying Bride, особено с парче като The Sun is Dead, заради бързата китара, нека не оставям грешни впечатления. Песните са funeral doom във всяко едно отношение и то funeral doom в най-красива и страхотна форма. Който харесва подобен стил музика, ще се влюби в този албум 🙂

Трак лист:
Alone
So Long
Words of Silence
Suffer in Darkness
Ghosts of Devotion
The Sun is Dead
Fallen Angel
Dunkelheit (Burzum cover)
Cold

Най-силно впечатление правят парчета като Words of Silence и Suffer in Darkness (особено второто), както и Cold, но в едно друго отношение 🙂
Лична оценка: 9/10


Monster by Oomph!

Поредният албум, за който се радвам, че не писах нищо преди около месец и половина-два като го чух за първи път 🙂 На първо слушане ми се стори просто още от същото без нищо запомнящо се. Но… Тези дни успях да го преслушам от до няколко пъти и мнението ми определено много се подобри. Не, че групата не предлага още от същото, но просто със слушането парчетата се трупат в съзнанието ви докато не започнете да си ги тананикате (нищо, че са на толкова омразния ми немски език :Д).

Траклист:
1. Beim ersten Mal tut’s immer weh (“The first time always hurts”)
2. Labyrinth
3. 6 Fuß tiefer (“Six feet deeper”)
4. Wer schön sein will muss leiden (“Those who want to be beautiful must suffer”)
5. Die Leiter (“The ladders”)
6. Lass mich raus (“Let me out”)
7. Revolution
8. Auf Kurs (“On course”)
9. Bis zum Schluss (“Till the end”)
10. In deinen Hüften (“In your hips”)
11. Wach Auf! (“Wake up!”)
12. Geborn zu sterben (“Born to die”)
13. Brich aus (“Break out”)
14. Ich will dich nie mehr sehen (“I never want to see you again”)
15. Du lügst (“You lie”)

Последните две са бонуси в лимитираната версия, но номер 14 е доста добър, та и те са задължителни 🙂
Още с Wahrheit oder Pflicht групата показа, че се е насочила в една по-различна посока от предишните си творение, но една посока, която на мене лично адски много ми хареса. Но след това се появи GlaubeLiebeTod и аз останах доста разочарован (или може би просто не съм обърнал достатъчно внимание на албума). Но ето, че с Лабиринт те отново са на ниво и доказват, че макар и да следват модерните течения в Германия, все още могат да правят страхотна музика. (Както и брутални клипове :Д) Вокалът въобще не си поплюва и сменя тембъра на гласа си като носна кърпичка буквално и почти във всяка песен и различен. Има бързи парчета като тези от първите сингли, но има и по-нежни (нежни в един странен Oomph! смисъл) такива като Auf Kurs или Geborn Zu Sterben.
Поне за мене едно от най-силните в албума е Wer schön sein will muss leiden, следвано от втория и третия сингъл (Beim ersten Mal tut’s immer weh и Labyrinth респективно). Без да изневерява на стила си, групата е направила един наистина много добър албум, който не се опитва да изненада или промени нещо, но може много да ядоса комшиите ви ако го слушате силно :Д
Определено препоръчвам 🙂 Лична оценка: 7/10 (с всяко следващо слушане става все по-добър и по-добър баси :Д)


Dead Words Speak by DooM:VS

Представете си една бездна. Сякаш е бездънна, но така изглежда на пръв поглед. Нещо там се движи, иска да ви докопа… и вие пропадате надолу и надолу. Дали има дъно? Нима има значение след като черните нокти ще разкъсат тялото ви?
Лицето зад Draconian се завърна и със соловия си проект след невероятния албум на своята група. А новият албум е не по-малко забележителен. Мрачен, може би не толкова колкото първия; тежък, определено малко повече от предния. Едно обаче е сигурно, не е за всеки :Д Funeral Doom-а не е музика за всяко ухо просто. В това се убедих на няколко пъти. Особено толкова мрачно-красиви арии като тези на Йохан Ериксън.

Траклиста:
Half Light
Dead Words Speak
The Lachrymal Sleep
Upon The Cataract
Leaden Winged Burden
Threnode

Всяко едно от парчетата е отражение на болка, смърт и мрак. И всяко едно е толкова прекрасно. Чисти и дет вокали се сместват в една перфектна комбинация, за да създадат тази невероятна атмосфера.
Само за феновете на този тип музика, просто няма да останат разочаровани 🙂 Определено си заслужава…
Лична оценка: 7/10


Thy Kingdom Gone by Flowing Tears

Ето още една група, след Haggard, която успя да ме изненада с нов албум тази година. Не, че не се очакваше нещо ново от тези немци, но просто те горките имаха толкова проблеми, че бяха заиздавали албум последната една година. И все пак Thy Kingdom Gone е вече факт и след три дена му е официалната дата на излизане по световните пазари.

Трак лист:

1. Orchidfire
2. Pain Has Taken Over
3. Rain Of A Thousand Years
4. Grey
5. Thy Kingdom Gone
6. Words Before You Leave
7. Miss Fortune
8. Colossal Shaped Despair
9. Kismet
10. For My Enemies
11. Souls Of The Neon Reign
12. The War We Left Behind

Стилът е готик метъл и още от сега мога да ви кажа, че няма да чуете нищо ново и нечувано. Нито пък ще се сблъскате с нещо новаторско, но… това е един страхотен албум. Razorbliss от 2004, който беше първи албум с новата вокалистка Helen Vogt, не мога да кажа, че ме впечатли особено, но този тук е нещо различно. Сякаш са имали достатъчно време да изгладят всяка една подробност и да изчистят проблемите си. Музиката им става все по-тежка и тежка и тук вече почти изцяло липсва каквато и да е меланхолия, която беше много типична за песни като Starfish Ride и въобще целия Serpentine албум. Но пък и ако някой си мисли, че гласът на новата вокалистка е много дрезгав и груб, нека чуе изпълнение като Kismet и бързо ще си промени мнението. Дори човек, който за първи път прослуша последните три-четири албума на групата… може дори да не намери особено голяма разлика в гласовете на Хелън и Стефани (не, че няма такава де, но просто са доста сходни и изборът на заместник е адски добър :))
Още с първата песен става ясно какъв албум ви очаква и темпото не спира със следващото парче и следващото и следващото…
Най-добри за мене са: Orchidfire, For My Enemies, Pain Has Taken Over, Rain of Thousand Years…
Лична оценка: 8/10
Определено ще успее да се нареди сред топ 5 за албумите тези година. 🙂


Tales of Ithiria by Haggard

Признавам, че този албум ме изненада :Д Напълно бях забравил за тази група. Все пак предният им албум Eppur Si Muove излезе преди малко повече от четири години, което не е малък период. Но новият концептуален албум на групата е вече факт и накратко казано е просто страхотен.

Tracklist:
1. The Origin
2. Chapter I – Tales Of Ithiria
3. From Deep Within
4. Chapter II – Upon Fallen Autumn Leaves
5. In Des Königs Hallen (Allegretto Siciliano)
6. Chapter III – La Terra Santa
7. Vor Dem Sturme
8. Chapter IV – The Sleeping Child
9. Hijo De La Luna
10. On These Endless Fields
11. Chapter V – The Hidden Sign

Нека първо спомена няколко отрицателни неща относно този албум. Първото и най-основно е, че е прекалено кратък. Не гледайте, че има 11 трака. Реално групата представя 5 нови парчета, един инструментал и един кавър. Това са под 40 минути време. Останалото са кратки разкази, които представят историята, която за мене си е клиширана и глупава, но този път просто ще си затворя очите за тези неща :Д И с това общо взето се изчерпват отрицателни неща.
Haggard са направили един много силен и епичен албум. Фентъзи феновете сигурно ще останат много доволни, защото цялостната атмосфера сякаш пренася слушателя във варварския свят, който песните представят. И макар реално да не се отнася за такива неща, сякаш ви потапя един свят на елфи, дълбоки лесове и реки от кръв. Странно усещане като цяло, но много отпускащо. Може да се каже, че този албум е малко по-лек от предните. Хоровите оркестрации и фолк елементите са много повече от преди за сметка на дуум такивата, но това не прави музиката по-лоша. Дори кавър версията на Hijo De La Luna е пречупената през призмата на Haggard и се усещат едновременно духа на оригинала и този на групата. Ако беше и малко по-дълъг с още 7-8 минути сигурно щеше да е направо перфектен албум, но уви…
Мисля, че феновете на групата ще останат напълно доволни от новата им творба. Освен това след по-малко от два месеца може да ги гледат на живо в София. Билетите за концерта на 20ти ноември са пуснати в продажба от днес, така че… 🙂
Лична оценка 7/10


Hindsight by Anathema

Мина известно време, откакто въртя новия “албум” на британците от Anathema и доста се чудех дали да пиша нещо за него или не. Причините, поради които се чудех, бяха, че все пак това не е чисто нов официален албум, а компилация от стари песни – преработени в полу-акустичен вариант. Има реално само едно ново парче. Ето и трак листата:

01. Fragile Dreams
02. Leave No Trace
03. Inner Silence
04. One Last Goodbye
05. Are You There?
06. Angelica
07. A Natural Disaster
08. Temporary Peace
09. Flying
10. Unchained (Tales Of The Unexpected)

Но пък след като го преслушах 6-7 пъти си казах, че няма как да не напиша нещо. Все пак това са Anathema, а и това се оказа един просто страхотен албум. Всеки, които е слушал последния албум A Natural Disaster, веднага ще разпознае стила. Няма нещо ново. Няма нещо революционно. Бандата продължава да твори лиричен, бавен и тъжен атмосферичен рок, който може да ви отнесе в една друга реалност направо. Гласът на Дани Каванах никога не е звучал по-чувствено и в същото време толкова тъжно. А добавянето на виолончело към песните ги прави направо божествени. Изпълненията на Angelica и Inner Silence примерно са просто… убийствени 🙂
С други думи, Anathema се завърнаха и са по-добри от всякога. Сега очакването на нов албум, с изцяло ново съдържание, който трябва да се появи по-късно тази година, става още по-голямо. Групата все още не се е изчерпала и има какво да покаже (да се надяваме :Д)…
Лична оценка: 8/10